Ю Несбьо
Жажда (20)

Деветнайсета глава

Понеделник вечерта

Мона До си беше обула маратонки, но въпреки това стъпките й кънтяха между контейнерите. Паркира малката си електрическа кола до входния портал и влезе в притъмнелия, безлюден контейнерен терминал — същинско гробище. А някога тук бе кипяла активна пристанищна дейност. Редиците контейнери представляваха надгробни камъни на мъртви и забравени пратки до получатели, или фалирали, или непожелали да потвърдят, че те са ги поръчали. Подателите пък вече не съществуваха и не можеха да приемат обратно изпратените стоки. Затова те продължаваха да залежават тук, на остров Ормьоя, като в транзитна зона без лимит за престой. Околната разруха влизаше в ярък контраст с обновлението и разхубавяването на Бьорвика. Там една след друга непрекъснато никнеха великолепни луксозни сгради, коя от коя по-красиви, а операта с вид на айсберг представляваше перлата в короната. Мона беше убедена, че тя ще се превърне в монумент на нефтената ера, своеобразен „Тадж Махал“ на социалдемокрацията.

Мона осветяваше пътя си с джобно фенерче. Изписаните върху асфалта букви и цифри й служеха за добър ориентир. Беше облякла черен клин и черно горнище на анцуг. В единия си джоб носеше лютив спрей и катинар, в другият — пистолет. Деветмилиметров „Валтер“. Отмъкна го от баща си без негово знание. Навремето, след като завършил медицина, в продължение на година служил като лейтенант в санитарните войскови части и после така и не върнал зачисленото му оръжие.

Под спортното горнище, под тънкия вълнен пуловер, под колана с пулсомер, опасал гърдите й, сърцето й непрекъснато ускоряваше ритъма си.

Указаното място с координати Н23 се намираше между две редици от контейнери, натрупани по три на височина.

Наистина се оказа клетка.

Съдейки по размерите й, навярно я бяха използвали за транспортиране на едро животно: слон, жираф или хипопотам. Едната й по-малка страница представляваше врата, но беше заключена с огромен катинар, покафенял от ръжда. В средата на по-голямата страница имаше по-малка незаключена врата, през която, предположи Мона, са хранили животното или са влизали да почистят клетката.

Тя хвана една от металните пречки и дръпна вратата. Пантите изскърцаха. Огледа се за последно. Навярно той беше пристигнал, спотайваше се някъде из сенките или зад някой контейнер и дебнеше дали тя ще се появи сама съгласно уговорката им.

Нямаше за кога да се двоуми. Мона приложи изпитаната си стратегия, преди да вдигне щанга във фитнеса: каза си, че решението вече е взето и точка; времето за размисъл е безвъзвратно отминало и оттук нататък й остава само да действа. Пристъпи в клетката, извади катинара от джоба си и го надяна така, че скобата му да обхване желязна пречка от клетката и вратата. Щракна катинара и прибра ключа в джоба си.

В клетката вонеше на урина. Дали човешка, или животинска, не можеше да определи. Застана в средата.

Вариантите бяха два: той да се появи откъм дясната или откъм лявата къса страница на клетката. Тя вдигна глава. Възможно беше и да се покатери върху контейнерите. Мона включи диктофона на мобилния си телефон и постави апарата върху смърдящия железен под. Повдигна ръкава на лявата си ръка и погледна часовника. 19,59. Запретна маншета на дясната. Пулсомерът отчиташе 128 удара в минута.

 

 

— Здравей, Катрине, аз съм.

— Добре че се обаждаш, Хари. От няколко часа се мъча да се свържа с теб. Не получи ли съобщенията ми? Къде си?

— Вкъщи.

— Пенелопе Раш е мъртва.

— Прочетох в интернет. Някакви усложнения, май така пишеше… Сега обаче си имам други грижи.

— Какви?

— Приеха Ракел в болница.

— Олеле. Нещо сериозно ли?

— Да.

— Боже мой, Хари. Колко сериозно?

— Още не се знае, но няма да мога да участвам в разследването. Ще бъда почти непрекъснато в болницата.

Мълчание.

— Катрине?

— Да? Да, разбира се. Прощавай, просто ми дойде като гръм от ясно небе. Разчитай на пълното ми разбиране и съчувствие. Божичко, Хари, имаш ли с кого да споделяш? Искаш ли да дойда…

— Благодаря ти, Катрине, но те чакат други задължения. Навън се разхожда опасен престъпник. Разпускам моя екип. Действай на собствени мускули. Използвай Смит. Той има по-къси социални антени дори от мен, но не е страхлив и умее да мисли разчупено. Андерш Вюлер е интересен кадър. Натовари го с повече отговорност. Току-виж изскочило нещо.

— И аз съм си го мислила. Ако има нещо ново, без значение какво, обади се.

— Непременно.

Затвориха, Хари стана. Тръгна към кафемашината. Улови се как си тътри краката по пода. Никога не му се беше случвало да си влачи краката. С кана в ръка започна да оглежда пустата кухня. Беше забравил къде е оставил чашата си за кафе. Върна каната на мястото й, седна до масата и набра Микаел Белман. Включи се гласова поща. Още по-добре. И без това нямаше намерение да бъде многословен.

— Хуле съм. Жена ми се разболя. Вече не ме брой. Решението ми е окончателно.

После остана седнал и се загледа през прозореца към светлините на града.

Замисли се за водния бивол и за лъва. Тежащият един тон бивол с увиснал от гърлото му лъв. Биволът кърви, но все още е загубил незначително количество кръв. Успее ли да отърси лъва от себе си, лесно ще го стъпче под копитата си до смърт и ще го наниже на рогата си. Но време няма. Трахеята му е приклещена, нужен му е въздух. Скоро ще заприиждат още лъвове, прайдът е надушил прясната кръв.

Хари гледаше светлините. Никога не му се бяха стрували толкова далечни.

Годежната халка. Валентин й беше надянал пръстен и се беше върнал. Точно като Годеника. По дяволите. Хари отпъди асоциациите. Беше време да даде малко почивка на мозъка си. Да го изгаси и заключи.

Ето така. Точно така.

 

 

В 20,14 Мона чу звук. Идваше от мрака, сгъстил се постепенно, докато тя стоеше в клетката. Мярна движение. Нещо се приближаваше. Преговори си наум няколкото подготвени въпроса. Докато ги съставяше, се питаше от какво се бои повече: че той ще дойде или че няма да дойде. Сега вече изобщо не се чудеше какъв е отговорът. Пулсът й туптеше в гърлото. Стисна дръжката на пистолета в джоба на горнището си. В мазето на родителите си се пробва да постреля. От шест метра улучи импровизираната си мишена — мухлясал дъждобран, закачен на кука на стената.

Появи се от тъмното и застана под светлината от силния фар на товарен кораб, пришвартован до бетонните силози на няколкостотин метра по-нататък.

Куче.

Домъкна се до клетката и огледа Мона.

Явно беше безстопанствено. Нямаше нашийник и беше толкова дръгливо и краставо, че човек трудно би си го представил в обстановка, различна от тази. Ето такова куче се беше надявала да срещне някога малката Мона, алергична към котки. Беше си мечтала един ден точно такова куче да я изпрати до дома й и никога повече да не я напуска.

Мона срещна късогледия му поглед и сякаш прочете мислите му: ха, човек в клетка! И чу безгласния му смях.

Кучето я наблюдава известно време, застана успоредно на клетката, вдигна задния си крак и струята рукна, пръсна се в пречките и покапа върху пода на клетката.

После кучето се замъкна нататък и се изгуби в мрака.

Без да наостри уши или да подуши въздуха.

На Мона й просветна.

Никой нямаше да дойде.

Погледна пулсомера. 119 удара. Пулсът спадаше.

Щом не е тук, къде е той?

 

 

В тъмното нещо се мержелееше.

Насред двора, извън обсега на светлината, струяща от прозорците, и извън външното осветление на стълбите, Хари различи контурите на фигура с отпуснати до тялото ръце, застанала неподвижно и сякаш вторачена в кухненския прозорец, където стоеше той.

Хари наведе глава и се вгледа в кафето си, все едно изобщо не я е забелязал. Служебното му оръжие се намираше на горния етаж.

Дали да не изтича да го вземе?

От друга страна, ако преследваният наистина се приближаваше към ловеца, Хари нямаше желание да го подплаши.

Стана, протегна се, знаеше, че в добре осветената кухня фигурата му се вижда ясно отвън. Влезе в дневната. И тя гледаше към двора. Издърпа една книга, направи две бързи крачки до входната врата, грабна градинарската ножица, оставена до ботушите на Ракел, дръпна със замах вратата и се втурна надолу по стълбите.

Силуетът продължаваше да стои неподвижно.

Хари се закова.

Примижа.

— Аурура?

 

 

Хари ровеше из кухненския долап.

— Кардамон, канела, кантарион… Ракел сякаш е колекционирала чайове от билки и подправки, започващи с „к“. Аз предпочитам кафе, затова не знам кой чай да ти препоръчам.

— От канела — помоли Аурура.

— Заповядай — той й поднесе кутийката.

Тя си взе едно пакетче и го пусна да плува като корабче в димящата й чаша.

— Онзи ден избяга много неочаквано — отбеляза той.

— Да — отвърна кратко тя и разбърка пакетчето с лъжичка.

— А днес хукна от автобусната спирка, когато те извиках.

Аурура мълчеше. Косата й пак закриваше лицето.

Хари седна, отпи глътка кафе. Не искаше да я пришпорва. Не запълваше мълчанието с настъпателни въпроси.

— Не видях, че си ти — обясни накрая тя. — Тоест, видях те, но вече се бях паникьосала, а често отнема време мозъкът да убеди тялото, че опасност всъщност няма, и междувременно тялото изминава известно разстояние.

— Мхм. Кой по-точно те притеснява?

— Татко…

Хари цял се стегна, не искаше да продължи, не искаше да навлиза в тази територия. Но нямаше избор.

— Какво ти е направил?

От очите й бликнаха сълзи.

— Изнасили ме и ме заплаши, че ако кажа на някого, той ще умре…

Изведнъж го връхлетя силен пристъп на гадене и дъхът му секна. Едва преглътна киселата слюнка, изгаряща гърлото му.

— Баща ти те е заплашил, че ще умре, ако го издадеш?

— Не, не! — Внезапният й възмутен вик отекна рязко между стените на кухнята. — Мъжът, който ме изнасили, заплаши да убие татко, ако спомена и думичка пред някого. Веднъж вече бил на косъм да го заколи, така ми каза. Следващия път никой нямало да му попречи.

Хари премига. Опита се да смели горчивата смесица от облекчение и шок.

— Била си изнасилена? — повтори той, като се помъчи да запази спокойна интонация.

Момичето кимна, подсмръкна и си избърса очите.

— В дамската тоалетна по време на хандбален турнир. В деня на сватбата ти с Ракел. Изнасили ме и си тръгна.

Хари сякаш полетя към бездна.

— Къде да го хвърля? — Аурура вдигна с два пръста капещото пакетче чай над чашата.

Хари просто протегна длан.

Аурура го погледна колебливо и пусна пакетчето. Той стисна ръката си в юмрук, усети как напоената с гореща течност филтърна хартия пари кожата му и чаят потича между пръстите му.

— Да те е удрял или хапал?

— От стискането ми останаха синини. Излъгах мама, че съм ги получила по време на мача.

— И си мълчала за това толкова време?

Тя кимна.

На Хари му идеше да стане, да заобиколи масата и да я прегърне. Но веднага се сети какво му беше казал Смит за близостта и интимността през погледа на жертва на изнасилване.

— Защо дойде да ми го кажеш?

— Защото той убива хора. Видях портрета във вестника. Той е. Мъжът със страшните очи. Помогни ми, чичо Хари. Помогни ми да предпазим татко.

Хари кимна, докато дишаше с отворена уста.

Аурура наклони глава с угрижен вид.

— Чичо Хари?

— Да?

— Плачеш ли?

В ъгълчето на устните си Хари усети соления вкус на сълза. По дяволите.

— Съжалявам — пророни задавено той. — Харесва ли ти чаят?

Хари вдигна глава и срещна погледа й. В очите й бе настъпила коренна промяна. Нещо се бе отпушило. За пръв път от дълго време тя гледаше с красивите си очи, доскоро обърнати навътре.

Аурура стана, бутна чашата си, заобиколи масата, наведе се над Хари и го прегърна.

— Няма нищо — прошепна успокоително тя. — Няма нищо.

 

 

Марте Рюд се отправи към госта, току-що прекрачил прага на празния ресторант „Скрьодер“.

— Съжалявам, но преди половин час затворихме бара, а след десет минути работното ни време приключва.

— Направете ми едно кафе — помоли той с усмивка. — Бързичко ще го изпия.

Марте се върна в кухнята. Готвачът си беше тръгнал преди повече от час. Нина — също. Понеделник вечер обикновено дежуреше само един сервитьор и макар да цареше затишие, Марте беше малко напрегната, защото за пръв път оставаше сама на смяна. Нина щеше да дойде след като затворят бара да й помогне да приключат касата.

За нула време кипна вода за една чаша кафе в термоканата. Сипа нескафе и поднесе напитката на клиента.

— Може ли да ви питам нещо? — той огледа димящата чаша. — Понеже виждам, че освен мен нямате други клиенти.

— Да — отвърна Марте, макар че й идеше да каже „не“. Искаше само той да си изпие кафето и да си тръгне, а тя да заключи вратата и да изчака Нина. После да се прибере. Първата й лекция утре започваше в осем и петнайсет.

— Наистина ли известният следовател Хари Хуле е редовен посетител на вашия ресторант?

Марте кимна. В интерес на истината тя не беше чувала за Хари Хуле, преди той да влезе в „Скрьодер“ по време на нейна смяна — висок мъж с грозни белези по лицето. Нина най-подробно й разказа за него.

— Къде седи обикновено?

— Ей там — Марте посочи масата в ъгъла до прозореца. — Но според колегите напоследък не идвал толкова често както преди.

— Няма време да кисне по заведения, щом се е амбицирал да закопчае „този нещастен извратеняк“, както се изразява самият Хуле. Но това все още си е неговият бар. Разбирате ли какво имам предвид?

Марте кимна усмихнато, макар никак да не беше сигурна, че разбира.

— Как се казваш?

Марте се поколеба. Нещо не й харесваше насоката на разговора.

— След шест минути затваряме, а кафето е доста, та ако искате да го изпиете…

— Знаеш ли защо имаш лунички, Марте?

Тя замръзна на място. Откъде беше научил името й?

— Като малка си нямала лунички. Една нощ обаче си се събудила. Имала си кябуслар, кошмари. Изплашена от тях, си се втурнала в спалнята на майка си с надеждата тя да те успокои, че чудовища и призраци не съществуват. Вътре обаче си заварила гол синьо-черен мъж, седнал сгърчен върху гърдите й. С дълги заострени уши. От ъглите на устата му се стичала кръв. Застанала си на прага, вторачена в него с ужас. Той издул бузи и преди да се отдръпнеш, издухал върху теб цялата кръв, събрана в устата му. По лицето и гърдите ти се е посипал дъжд от ситни червени капчици. Тези кървави петънца, Марте, се са оказали незаличими въпреки усърдното миене и търкане. — Мъжът духна парата от кафето. — Това обяснява как си се сдобила с луничките, но не и защо. Отговорът на този въпрос е колкото елементарен, толкова и неудовлетворителен, Марте. Защото си се озовала не където трябва не когато трябва. Светът чисто и просто не е особено справедлив. — Той поднесе чашата към устните си, зяпна широко и изля в устата си все още димящата черна течност.

Марте простена — от ужас, от недостиг на въздух, от страх пред предстоящото, все още не добило конкретен вид. Дори не видя струята от устата му, преди горещото кафе да плисне в лицето й.

Заслепена, тя се обърна, подхлъзна се върху покапалото по пода кафе, падна на коляно и го ожули, но се изправи и хукна към вратата, прекатурвайки стол, за да забави нападателя си, докато се опитваше да прогледне през лепкавата пелена пред очите си. Сграбчи дръжката и я дръпна. Вратата не помръдна. Мъжът беше плъзнал допълнителното резе отвътре и сега то пречеше вратата да се отвори. Марте чуваше скърцането на стъпки зад гърба си. Хвана врътката на резето с два пръста, но в този миг той сграбчи колана й и я дръпна назад. Марте се строполи на четири крака. Опита се да извика, ала от гърлото й се откъснаха само задавени хлипания. Стъпки. Застана пред нея. Тя не се опита да се надигне, не искаше да поглежда нагоре, не искаше да го вижда. Никога не беше сънувала кошмари със синьо-черен мъж като малка. В кошмарите й имаше мъж с кучешка глава. Марте беше сигурна, че погледне ли нагоре, ще види именно него. Затова се взираше надолу, в острите бомбета на каубойските ботуши.