Ю Несбьо
Жажда (13)

Дванайсета глава

Събота вечерта

Щангата се стовари със силен кънтеж върху стойката над тясната лежанка. Някои хора наричат това шум, а Мона До — омаен звън на камбани. Пък и не пречеше на никого. Тренираше съвсем сама във фитнес залата. Преди половин година „Гейн“ започна да работи денонощно — по подобие на спортните центровете в Ню Йорк и Лос Анжелис. След полунощ Мона не беше засичала други желаещи да тренират. Просто норвежците не работят толкова много и без проблем намират време за спорт през деня. Мона се явяваше изключение. Тя искаше да е изключение. Мутант. Защото както и в еволюционната теория, така и изобщо в живота именно изключенията тласкат света напред. Те са носители на усъвършенстващото начало.

Телефонът звънна. Мона се надигна от лежанката.

Търсеше я Нора. Мона си сложи слушалката от хендсфрито в ухото и натисна „приеми“.

— Тренираш, а, кучка такава? — простена приятелката й.

— Малко.

— Малко — друг път! От два часа си в залата, виждам.

Мона, Нора и още две техни приятелки от студентските години се бяха включили към програма, чрез която всяка можеше да следи местонахождението на другите. Бяха активирали услуга за доброволно проследяване на телефоните си. Така хем поддържаха социалните си контакти, хем си осигуряваха по-голяма лична безопасност. На Мона обаче започна да й писва. Не виждаше нищо лошо в един вид професионално сестринство, но вече някак не вървеше да се държат като тийнейджърки, които дори до тоалетната ходят заедно. Крайно време беше да осъзнаят, че вратите на професионалното израстване са отворени пред млади, кадърни жени и единствено липсата на кураж и силни амбиции ги спира да влязат; амбиции да внесат промяна, вместо да се задоволяват с признанието на околните колко са съвестни.

— Направо те ненавиждам, като си помисля колко калории си изгорила — призна Нора. — Докато аз кисна върху дебелия си задник и се теша с поредната пиня колада. Слушай сега…

Мона едва се стърпя да не извади слушалката от ухото си, когато шумното сръбване от сламка се вряза в тъпанчето й. Нора твърдеше, че ликьорът бил единственото ефикасно средство срещу ранна есенна депресия.

— Нещо спешно ли има, Нора? Заради теб прекъснах…

— Да, има. Служебни дела.

Нора и Мона бяха завършили Журналистическия факултет в един випуск. Допреди няколко години критериите за прием там бяха най-високите в страната. Изглежда, всеки втори отличник в Норвегия мечтаеше да води собствена коментаторска рубрика във вестник или да го дават по телевизията. Или поне Нора и Мона мечтаеха за журналистическото поприще. Нека други хора, не толкова работливи, се заемат с изследване на злокачествени болести и държавнически дела. Мона обаче забеляза, че в последно време напливът към журналистическия факултет намаля. Увеличиха се кандидатите за висши училища, които, подпомагани от държавни субсидии, предлагаха на норвежките младежи популярни специалности в областта на филмовото изкуство, музиката и красотата, без изобщо да се вълнуват от какви кадри се нуждае и изпитва недостиг обществото. Най-богатата страна на света щеше да си внесе нужната работна ръка от по-отрудени нации, а тукашните безработни и безгрижни синове и дъщери, дипломирани кинаджии и режисьори, щяха да си седят вкъщи със сламки и да цокат жадно от млечния шейк на държавната поилка, докато зяпат — ако не ги домързи — и критикуват чуждестранни филми. Критериите за прием във факултета падаха и защото момичетата и момчетата бяха открили света на блоговете: и без да залягат над учебниците по журналистика, можеха да си спечелят популярността, която дават телевизията и вестниците. Мона написа статия по темата. Медиите вече не поставят изисквания към професионалната компетентност на журналистите си, отбеляза тя, просто защото на никого не му трябват компетентни журналисти. В новото медийно общество, където злободневните клюки за знаменитости заемат все по-широка ниша, ролята на журналиста е сведена до ролята на клюкар в големия град. Като пример за това явление Мона посочи вестника, към който работеше тя. Норвежкият ежедневник с най-висок тираж. Така и не поместиха статията й.

— Много е дълга — обоснова се редакторът на тематичните страници за авторски коментари във вестника и я препрати към редакторката на месечния подлистник.

— Критикарската преса мрази да я критикуват — обърна й внимание добронамерен колега.

Редакторката на подлистника обаче направо удари тъпомера, когато заяви:

— Но, Мона, в твоя материал няма мнения на знаменитости.

Мона застана до прозорците и плъзна поглед над парка „Фрогнер“. Беше се заоблачило. Като се изключат осветените алеи, над парка се спускаше тежък, почти материален мрак — типично за есента, преди листата да окапят от дърветата, всичко да добие малко по-прозрачен вид и градът да възвърне суровия си студен облик. Ала от края на август до края на септември Осло прилича на пухкаво топло мече, което Мона не можеше да се насити да прегръща.

— Цялата съм слух, Нора.

— Става дума за Вампириста.

— Възложили са ти да го поканиш в твоето предаване. Да не мислиш, че той ще се навие да участва в токшоу?

— За последен път повтарям: „Неделен магазин“ е коментарно студио, Мона. Обадих се на Хари Хуле, но той ми отказа. Разследването водела онази полицайка, Катрине Брат.

— Тя е хубавица. Нали все се оплакваш колко трудно се намирали атрактивни гостенки за предаването ти.

— Да, но Хуле е най-известният ни следовател. Спомняш ли си как миналия път дойде пиян? Разрази се истински скандал — точно по вкуса на зрителя!

— Това ли му каза?

— Не. Казах друго: появата на разпознаваеми лица по телевизията ще привлече повече обществено внимание към работата на полицията в нашия град.

— Хитро. Но той не се хвана, така ли?

— Ако съм искала да го поканя да участва в „Танцувай с мен“, за да защити престижа на гилдията, щял веднага да започне да репетира фокстрот. В случая обаче се касаело за сериозен случай. Човекът с цялостен поглед върху разследването и с правомощия да дава изявления била Катрине Брат.

Мона се засмя.

— Какво?

— Просто си представих Хари Хуле в „Танцувай с мен“.

— Допускаш ли да е говорел сериозно?

Мона се разсмя още по-гръмогласно.

— Обаждам се да те питам какво е мнението ти за въпросната Катрине Брат. Нали все пак си в тези среди.

Мона взе две леки гири от поставката отпред и започна да помпа бицепси, за да поддържа кръвообращението си и да премахне шлаката, натрупала се в мускулатурата й.

— Брат е умница. Умее да се изразява. Само дето го раздава малко дръпната.

— Според теб дали ще представлява интерес за аудиторията? На репортажите от пресконференциите ми се стори някак…

— Невзрачна ли? Стига да иска, може да изглежда адски секси. Две момчета от отдел „Криминални“ в нашата редакция са ми казвали, че в Главното управление няма по-готина мацка от Брат. Умишлено туширала сексапила си, за да не олеква в професионален план.

— Вече започвам да я мразя. Халстайн Смит?

— О, от него ще излезе страхотен събеседник. Ексцентричен и словоохотлив в точната мярка и същевременно много ерудиран. Действай.

— Добре, благодаря. Да знаеш, Вампириста още се разхожда из улиците на Осло.

— Не ми казваш нищо ново.

— Разстоянието от „Ховсетер“ до парка „Фрогнер“ не е голямо…

— Какви ги говориш?

— О, ама ти не си ли чула? Извършил е ново убийство.

— По дяволите! — изкрещя Мона и с крайчеца на окото си забеляза как момчето зад рецепцията вдигна глава. — Проклетата дежурна редакторка обеща да ми се обади! Дала е случая на друг. Чао, Нора.

Мона влетя в съблекалнята, натъпка връхната си дреха в сака, хукна надолу по стълбите и изскочи на улицата. Хукна към редакцията на „Ве Ге“, като непрекъснато се озърташе за свободно такси. Провървя й. Спря едно на светофара. Намърда се на задната седалка и извади телефона си. Набра Трюлс Бернтсен. Само след два сигнала за свободно чу странен смях, наподобяващ грухтене.

— Защо се хилиш? — попита Мона До.

— Чудех се колко време ще ти трябва.