Ю Несбьо
Жажда (1)

Пролог

Той се взираше в бялото нищо.

От близо три години все това правеше.

Никой не го виждаше и той не виждаше никого. Освен при всяко отваряне на вратата. Тогава през процепа се изпускаше пара, колкото да се мерне някое голо мъжко тяло, после вратата пак се хлопваше и всичко се обвиваше в мъгла.

След малко банята затваряше. Той беше сам.

Загърна се по-плътно в белия хавлиен халат, стана от дървената пейка и излезе. Мина покрай пустия басейн и хлътна в съблекалнята.

Не се чуваше нито шуртене на вода, нито турска реч, нито шляпане на боси крака по плочките. Вторачи се в отражението си в огледалото. Прокара показалец по още незараслия белег от последната операция. Отне му време да привикне към новото си лице. Пръстът се плъзна по врата, по гърдите, спря над мястото, откъдето започваше татуировката.

Отключи катинара на шкафчето, обу си панталоните и си навлече палтото направо върху още влажния халат. Завърза си обувките. Увери се, че е сам, после отиде до друг шкаф, заключен с катинар с шифър и мацнат с петно синя боя. Нагласи въртящите се цифри в комбинацията 0999. Отключи металната скоба, свали я и отвори вратичката на шкафа. Огледа големия хубав револвер вътре. Обхвана плътно червената му дръжка и го прибра в джоба на палтото си. Извади плика и го разпечата. Вътре откри ключ, адрес и по-подробна информация.

В шкафа имаше и още нещо.

Боядисано в черно. От ковано желязо.

С една ръка вдигна предмета срещу светлината и се полюбува на възхитителната изработка.

Щеше да се наложи да го измие и изтърка, но вече усещаше възбудата от мисълта да го използва.

Три години. Три години в бялото нищо, в пустош от безсъдържателни дни.

Стига толкова. Крайно време беше отново да започне да черпи от живота с пълни шепи.

Крайно време да се завърне.

 

 

Хари се сепна в съня си. Вторачи се в сумрачната спалня. Пак си беше той, върна се, намираше се у дома си.

— Кошмар ли сънува, скъпи? — прошепна му спокоен топъл глас.

Обърна се към нея. Кафявите й очи се впиха въпросително в неговите. Призракът избледня и се изгуби.

— Тук съм — увери го Ракел.

— И аз.

— Този път кой беше?

— Никой, никой — излъга Хари и я погали по бузата. — Заспивай.

Затвори очи. Изчака достатъчно, за да е сигурен, че и тя е затворила своите, и погледна. Зае се да изучава лицето й.

Този път видя онзи в гора. Тресавище, обвито в бяла мъгла, която се кълбеше наоколо. Мъжът вдигна ръка и насочи нещо срещу Хари. Хари мярна татуираното сатанинско лице върху оголените му гърди. После мъглата се сгъсти и онзи изчезна.

— И аз съм тук — прошепна Хари Хуле.