Даниъл Силва
Черната вдовица (84)

Благодарности

Задължен съм на съпругата си — Джейми Гангъл, която търпеливо ме слушаше, докато работех по сюжета на „Черната вдовица“, и след това умело редактира огромната купчина книжа, която се изсипваше от принтера ми след седем месеца усилено писане. Тя е до мен от самото начало на поредицата за Габриел Алон, от онази окъпана в слънце утрин в Джорджтаун, когато за първи път ми хрумна да превърна израелски екзекутор в реставратор на произведения на изкуството. Сега мрачният, скърбящ мъж, с когото за пръв път се срещнахме в „Художникът убиец“, е шеф на израелското разузнаване. Това развитие на нещата никога не бих могъл да предвидя и нямаше да стигна до него без постоянната подкрепа на Джейми. Това не би било възможно и без обичта на двете ми деца — Лили и Николас. Всеки ден — по един или друг начин, те ми напомнят, че в живота има нещо друго освен думи, абзаци и хитри сюжетни обрати.

За да напиша шестнайсет книги за човек от Израел, ми се наложи да прекарам много време там. Пропътувал съм тази страна от край до край, а части от нея познавам като родината си. През това време се сприятелих с много хора. Някои са дипломати и учени, други — воини и шпиони. Всички без изключение проявиха към семейството ми огромна любезност и щедрост, за което им се отплащам, като вмъквам парченца от тях в сюжетите и героите си. Превърнах забележителната ферма на свой приятел в мошава Нахалал в тайна квартира, където една жена бе подготвена за мисия, която никой обикновен човек не би изпълнил. И когато си мислех за красивия дом на Узи Навот в предградието Петах Тиква на Тел Авив, всъщност си представях къщата на приятел, който живее малко по-далеч. Също така си представях бляскавия му ум, съвършеното му чувство за хумор, хуманността му и невероятната му съпруга, която няма абсолютно нищо общо с доминиращата Бела.

Аз също съм привикван набързо в стария хотел в Маале Хахамиша, ала не от Ари Шамрон, а от Меир Даган, десетия генерален директор на Мосад, който почина, докато завършвах този роман. Меир рисуваше в свободното си време и също като Ари обичаше Северна Галилея, където живееше в историческия град Рош Пина. Холокостът не излизаше от мислите му. В кабинета му в Мосад висеше зловеща снимка на дядо му, направена секунди преди да бъде застрелян от есесовците. Агентите на Мосад бяха заставяни да я погледнат за последен път, преди да тръгнат на мисия в чужбина. В онзи следобед в Маале Хахамиша Меир ми предложи разходка из света, която никога няма да забравя, и дружески ме смъмри за някои решения в сюжетите ми. На всеки няколко минути някой израелец по бански се спираше до масата ни, за да стисне ръката на Меир. Той бе шпионин по душа и не се радваше на вниманието. Чувството му за хумор беше самоиронично. „Когато направят филм за Габриел — каза той с онази негова непроницаема усмивка, — моля те, накарай ги да ме направят по-висок.“

Генерал Дорон Алмог и неговата красива съпруга — Диди, винаги отварят дома си за нас, когато пристигнем в Израел, и също като Киара и Геула Шамрон, приготвят много повече храна, отколкото можем да изядем. Не познавах Дорон, когато създадох външния вид на Габриел, но със сигурност той е калъпът, по който е изграден героят му. Никога не се знае кой ще се появи на масата на Дорон за вечеря. Късно една вечер много високопоставен генерал от израелската армия намина за питие преди лягане. По-рано същия ден на европейско пристанище тихо и умело бе елиминирана заплаха за сигурността на Израел. Когато попитах генерала дали има нещо общо с това, той се усмихна и каза: „Понякога се случват неприятни неща“.

Невероятните служители на Медицинския център „Хадаса“ ми позволиха да се разхождам из болницата от хеликоптерната площадка на покрива до новите модерни стаи доста под земното равнище. Д-р Андрю Пейт, видният анестезиолог, ми помогна да спася живота на терорист при далеч не идеални обстоятелства. Благодарение на експертното му обучение сега имам усещането, че мога да се справя с пневмохемоторакс.

Чувствам се задължен до живот на Дейвид Бул, който, за разлика от измисления Габриел, наистина е един от най-добрите реставратори на произведения на изкуството в света. Сърдечни благодарности на юридическия ми екип, Майкъл Гендлър и Линда Рапапорт, за подкрепата им и мъдрите им съвети. Луис Тоскано, моят скъп приятел и дългогодишен редактор, направи безброй подобрения на ръкописа ми, а моята лична коректорка с орлов поглед Кати Кросби се погрижи в текста да няма правописни и граматически грешки.

Ние сме благословени с много приятели, които изпълват живота ни с любов и смях в критични моменти през годината на написване, особено Бетси и Андрю Лак, Карин и Джеф Цукер, Нанси Дубак и Майкъл Кизилбаш, Пийт Уилямс и Дейвид Гарднър, Елза Уолш и Боб Удуърд. Също така специални благодарности на Дебора Таймън от „Ню Йорк Янкис“ за това, че пое риска да ползва непроверен десничар с болно рамо. За протокола — не отбелязах точка.

Консултирах се със стотици книги, статии във вестници и списания и интернет сайтове, докато подготвях този ръкопис, но те са прекалено много, за да ги изброя тук. Ала ще направя пропуск, ако не спомена невероятната компетентност и репортерско майсторство на Джоби Уорик, Пол Крукшанк, Скот Шейн и Майкъл Уайс. Поздравявам тези репортери, които се осмелиха да влязат в Сирия и да разкажат на света за ужасите, които бяха видели там. Журналистиката — истинската журналистика — все още има значение.

Със сигурност тази книга нямаше да бъде публикувана без подкрепата на моя екип от „Харпър Колинс“, за мен най-добрите в бизнеса. Специални благодарности на Джонатан Бърнам, Брайън Мъри, Майкъл Морисън, Дженифър Барт, Джош Маруел, Тина Андреадис, Лесли Коен, Лия Василевски, Робин Билардело, Марк Фъргюсън, Кати Шнайдер, Каролин Бодкин, Дъг Джоунс, Кейти Островка, Ерин Уикс, Шон Никълс, Ейми Бейкър, Мери Сасо, Дейвид Коръл и Лия Карлсън-Станишич.

И накрая — специални благодарности на служителите на „Кафе Милано“ в Джорджтаун, които винаги се грижат добре за семейството и приятелите ни, когато имаме достатъчно късмет да намерим маса. Моля, простете за измислената неприятна кулминация в „Черната вдовица“. Нека се надяваме, че такава вечер никога няма да се случи.