Даниъл Силва
Черната вдовица (8)

6.
Маале Хахамиша, Израел

Старият кибуц Маале Хахамиша се намираше на стратегически хълм в скалистите западни подстъпи на Йерусалим, недалеч от арабското градче Абу Гош. Основан по време на Арабското въстание от 1936–39 г., той беше едно от петдесет и седемте поселища тип „стена и кула“. Бяха издигнати набързо в завладяната от британците Палестина в отчаян опит да се подсигури ционисткото начинание и в крайна сметка да се възстанови древното царство Израел. Името на това поселище идваше от една история за отмъщение. В превод от иврит Ma’ale Hahamisha означаваше „Възходът на петимата“. Това бе не съвсем деликатно напомняне, че арабски терорист от близко село бе загинал от ръцете на петима евреи от кибуца.

Въпреки бруталните обстоятелства около своето раждане, кибуцът бе станал проспериращ благодарение на карфиола, прасковите и чаровния си планински хотел. Ари Шамрон, някогашен шеф на Службата в два мандата и сив кардинал на израелското разузнаване, често използваше този хотел за срещи, когато те не можеха да се проведат на булевард „Цар Саул“ или в таен апартамент. Една такава среща се състоя във великолепен септемврийски следобед през 1972 г. Тогава гостът, пристигнал без особено желание, беше обещаващият млад художник Габриел Алон. Шамрон го беше измъкнал от Академията по изобразително изкуство и дизайн „Бецалел“. Палестинската терористична група „Черният септември“ току-що бе убила единайсет израелски спортисти и треньори на Олимпийските игри в Мюнхен и Шамрон искаше отмъщение. А Габриел, чийто майчин език бе немският и който бе живял в Европа, беше най-подходящ за това дело. С непокорството на младостта Габриел му каза да си търси някой друг, ала Шамрон го принуди да се подчини на волята му. И го направи не за последен път…

Кодовото име на операцията „Божи гняв“ беше избрано от Шамрон, за да придаде на начинанието окраска на свръхестествено възмездие. Три години Габриел и малък екип оперативни работници дебнаха плячката си из цяла Западна Европа и Близкия изток, убиваха през нощта и посред бял ден, живяха в страх, че във всеки миг могат да бъдат арестувани от местните власти и обвинени в убийство. Общо дванайсет членове на „Черният септември“ загинаха от техните ръце. Габриел лично уби шестима терористи със своя 22-калибров пистолет „Берета“. Винаги когато бе възможно, прострелваше жертвите си единайсет пъти. Слепоочията му побеляха от напрежението и изтощението. Шамрон наричаше белите му коси „петна от пепел по принца на огъня“.

Габриел възнамеряваше да се върне към кариерата си на художник, но всеки път, когато заставаше пред платно, виждаше само лицата на мъжете, които беше застрелял. И с благословията на Шамрон замина за Венеция да учи реставрация под самоличността на италианец емигрант на име Марио Делвекио. Когато чиракуването му приключи, се върна в Службата и пак попадна в очакващите го прегръдки на Ари Шамрон. Под прикритието на талантлив, но мълчалив реставратор, живеещ в Европа, той елиминира някои от най-опасните врагове на Израел — включително Абу Джихад, талантливата дясна ръка на Ясер Арафат. Застреля го пред съпругата и децата му в Тунис. Арафат отвърна на удара, като нареди на терорист да сложи бомба под колата на Габриел във Виена. Експлозията уби малкия му син Даниел и тежко рани Леа, първата му съпруга. В момента тя живееше в психиатрична клиника от другата страна на хребета срещу Маале Хахамиша, заключена в затвор от спомени и с обезобразено от огъня тяло. Болницата се намираше в старото арабско село Деир Ясин, където еврейските бойци от паравоенните групи „Лехи“ и „Иргун“ бяха избили над хиляда палестинци в нощта на 9 април 1948 г. Иронията бе жестока — съсипаната жена на израелския ангел на отмъщението трябваше да живее сред призраците на Деир Ясин. Ала такъв бе животът на два пъти Обетованата земя… От миналото не можеше да се избяга. Арабите и евреите бяха свързани от омраза, кръв и жертви. И за наказание бяха принудени да живеят като враждуващи съседи цяла вечност.

Годините след атентата във Виена за Габриел бяха изгубени. Прекарваше ги като отшелник в Корнуол, скиташе се тихо из Европа, за да реставрира картини, и се опитваше да забрави миналото. Накрая Шамрон отново го потърси и връзката между Габриел и Службата бе подновена. По заръка на наставника си той проведе едни от най-славните операции в историята на израелското разузнаване. Всички останали се съизмерваха с неговите успехи, особено Узи Навот. Двамата с Габриел бяха неразривно свързани — също като арабите и евреите в Палестина. Те бяха синовете на Ари Шамрон, доверените наследници на службата, която той бе създал и отгледал. Габриел, по-големият син, беше сигурен в любовта на баща си, но Навот винаги се бореше за одобрението му. Той получи шефския пост само защото Габриел го отказа. Сега, женен повторно и пак станал баща, Габриел най-накрая бе готов да заеме полагащото му се място на шефския етаж на булевард „Цар Саул“. За Узи Навот това беше накба — думата, която арабите използваха, за да опишат катастрофата с прогонването им от палестинската земя.

Старият хотел в Маале Хахамиша беше на около километър от границата от 1967 г. и от терасата на ресторанта можеше да се видят подредените жълти светлини на еврейските селища, спускащи се по хълмовете към Западния бряг. Терасата бе потънала в тъмнина, само пламъчетата на няколко свещи, подухвани от вятъра, едва трептяха по празните маси. Навот се беше настанил в далечния ъгъл, същия, в който бе чакал Шамрон в онзи септемврийски следобед през 1972 г. Габриел седеше до него, вдигнал яката на коженото си яке, за да се предпази от студа. Узи мълчеше. Взираше се надолу в светлините на Хар Адар, първото израелско селище отвъд Зелената линия.

— Мазел тов — каза той накрая.

— За какво?

— Картината — отвърна Навот. — Чух, че е почти завършена.

— Къде чу подобно нещо?

— Следях напредъка ти. Премиерът също. — Той погледна Габриел през малките си очилца без рамки. — Наистина ли е готова?

— Така мисля.

— Какво значи това?

— Означава, че искам да я погледна още веднъж сутринта. Ако ми хареса, ще я грундирам и ще я пратя обратно във Ватикана.

— И то само десет дни след изтичането на крайния ти срок.

— Всъщност единайсет. Но кой ли ги брои?

— Аз. — Узи му се усмихна тъжно. — Отсрочката на присъдата ми хареса, колкото и кратка да беше.

Между тях отново се настани мълчание. Атмосферата далеч не бе приятелска.

— В случай че ти е убягнало — каза най-накрая Навот, — време е да подпишеш новия си договор и да се пренесеш в кабинета си. Планирах да си събера нещата днес, но се наложи да предприема още едно пътуване като шеф.

— Къде?

— Получих разузнавателна информация, която трябваше да споделя с френските ни братя, става въпрос за атентата в Центъра „Вайнберг“. А и исках да се уверя, че преследват нападателите с необходимата сериозност. Все пак четирима израелски граждани бяха убити, да не говорим за жената, която някога направи много голяма услуга на Службата.

— Знаят ли за нашите връзки с нея?

— Французите ли?

— Да, Узи, французите.

— Пратих екип да огледа апартамента й след атаката.

— И какво докладваха?

— Екипът не намери следи, водещи към определен израелски разузнавач, който някога бе взел назаем картината на Ван Гог, за да открие терорист. Нито някакви препратки към Зизи ал Бакари, инвестиционния мениджър на кралското семейство на Саудитска Арабия и генерален изпълнителен директор на фирма Джихад. — Навот замълча за миг, след това добави: — Бог да се смили над душата му.

— Ами картината?

— Била си е на обичайното място. Сега, като се замисля, екипът трябваше да я вземе.

— Защо?

— Както без съмнение си спомняш, нашата Хана така и не се омъжи. Няма братя и сестри. Завещанието й за картината е напълно категорично. За нещастие, френското разузнаване е стигнало до адвоката й, преди той да успее да се свърже с нас.

— За какво говориш, Узи?

— По всичко личи, че Хана е имала доверие само на един човек на този свят да се грижи за безценното платно на Ван Гог.

— На кого?

— На теб, разбира се. Но има един проблем — въздъхна Навот. — Французите са взели картината й за заложник. И искат много голям откуп.

— Колко?

— Французите не искат пари, Габриел. Искат теб.