Даниъл Силва
Черната вдовица (72)

70.
Арлингтън, Вирджиния

Беше малка къща с два отделни апартамента, с алуминиева облицовка. Жилището вляво бе боядисано в гранитносиво. А това вдясно, което принадлежеше на Касам ел Бана, бе с цвят на избеляла от пране дреха. Всеки апартамент имаше по един прозорец на приземния етаж и един на втория. Телена ограда разделяше предната морава на два отделни парцела. Левият беше повод за гордост, но този на Касам изглеждаше като опасан от кози.

— Явно — отбеляза мрачно Ели Лавон от задната седалка на буика — не е имал много време за градинарство.

Бяха паркирали от другата страна на улицата, пред къща със същия вид. В пространството пред сиво-бялата двойна къща имаше акура седан. Все още бе с регистрационните номера на търговеца.

— Хубава кола — отбеляза Лавон. — Какво кара съпругът?

— Киа — отвърна Габриел.

— Не виждам киа.

— Нито пък аз.

— Съпругата с акура, а мъжът й с киа. Какво не е наред в картинката?

Габриел не предложи обяснение.

— Как се казва жената? — попита Лавон.

— Амина.

— Египтянка ли е?

— Очевидно.

— А детето?

— Момче.

— На колко години?

— Две и половина.

— Значи, няма да помни това, което ще се случи всеки момент.

— Не — съгласи се Габриел. — Няма да помни.

По улицата мина кола. Шофьорът изглеждаше като южноамериканец — боливиец, а може би перуанец. Той като че ли не забелязваше тримата израелски разузнавачи, седнали в паркирания буик от другата страна на улицата. Точно срещу къщата на египетски джихадист, който се бе промъкнал през пукнатините на огромната машина за сигурност на Америка от времето след 11 септември.

— Какво е работил Касам, преди да влезе в транспортния бизнес?

— Компютърен специалист.

— Защо толкова много от тях са компютърни специалисти?

— Защото не се налага да учат неислямски предмети като английска литература или живопис от Италианския ренесанс.

— Всичко, което прави живота интересен.

— Те не се интересуват от живота, Ели. Само от смъртта.

— Мислиш ли, че е оставил компютъра си?

— Да се надяваме.

— Само дано не е счупил харддиска.

Замълчаха. Още една кола мина по улицата, с друг южноамериканец зад волана. И Америка си имаше своите гета, помисли си Габриел.

— Как ще процедираш? — попита Лавон.

— Ще почукам на вратата и ще се самопоканя на чаша чай.

— Но без грубости.

— Без — обеща Габриел. — Само с усмивка.

— Винаги така казваш.

— И какво?

— Остава и да изпълняваш.

Габриел взе едната пушка AR-15 и провери дали е правилно заредена.

— Предната или задната врата? — попита Лавон.

— Никога не влизам през задната.

— Ами ако имат куче?

— Лоши мотивационни мисли, Ели.

— Какво искаш да направя?

— Стой в колата.

Без да каже и дума повече, Габриел слезе и пресече бързо улицата с пушка в ръка. Михаил пристъпваше до него. Странно, помисли си Лавон, докато го гледаше, но след всичките тези години той все още се движеше като момче на двайсет и две, което е било израелски ангел на отмъщението след Мюнхен. Прескочи телената ограда с едно движение и след това пое към предната врата на семейство Ел Бана. Чу се остър звук от строшена дъска, последван от женски писък, който внезапно бе заглушен. След това вратата се прихлопна и светлината в къщата угасна.

Лавон седна зад волана и огледа тихата улица. Нямало да има грубости. Само обещания.