Даниъл Силва
Черната вдовица (69)

67.
„Кафе Милано“, Джорджтаун

За няколко секунди след експлозията настъпи пълна тишина. Беше също като в крипта, помисли си Михаил, тишината на смъртта. После се чу стон, след това кашлица и чак тогава първите писъци на агония и ужас. Скоро последваха и други — хора без крайници, слепи, които никога повече няма да се погледнат в огледалото. Със сигурност няколко щяха да умрат по-късно тази вечер, но мнозина щяха да оцелеят. Те отново щяха да видят децата си, да танцуват на сватби и да плачат на погребения. И може би някой ден пак щяха да могат да се хранят в ресторант без вледеняващия страх, че жената на съседната маса носи жилетка с експлозиви. Това бе страхът, с който бяха живели всички израелци по време на мрачните дни на Втората интифада. А сега, благодарение на този Саладин, същият страх бе пристигнал и в Америка.

Михаил посегна към дръжката на вратата, но се спря, когато чу първия изстрел. Тогава осъзна, че телефонът му вибрира в джоба на сакото. Погледна екрана. Беше Ели Лавон.

— Къде си, по дяволите?

Михаил му отговори шепнешком.

— Четирима мъже с пушки влязоха в ресторанта.

— Чувам ги.

— Трябва да излезеш оттам.

— Къде е Натали?

— ФБР ще я приберат.

Михаил пъхна телефона в джоба си. Иззад тънката врата на тоалетната долетя нов изстрел — голям калибър, бойно оръжие. Последваха още два: с всеки гръм заглъхваше писък. Очевидно терористите бяха решени да се погрижат никой в „Кафе Милано“ да не остане жив. Явно те не бяха джихадисти, обучавани с видеоигри. Бяха тренирани и дисциплинирани. Движеха се методично през руините на ресторанта и издирваха оцелели. И накрая, помисли си Михаил, щяха да се появят неизбежно до вратата на тоалетната.

Американецът с гелосаната коса трепереше от ужас. Михаил се огледа за нещо, което да може да използва като оръжие, но не забеляза подходящ предмет. След това кимна на американеца да се скрие в кабинката. Незнайно как, но в ресторанта още имаше електричество. Михаил угаси светлините, като заглуши щракването на ключа, и прилепи гръб към стената до вратата. Във внезапно настъпилата тъмнина той се закле, че няма да умре тази вечер в тоалетна в Джорджтаун заедно с мъж, когото не познаваше. Това би било позорен начин за един воин да напусне този свят, дори и за воин от тайните служби.

Иззад вратата се чу силното изпукване от още един изстрел, този път по-близо от предишния, и още един писък заглъхна. Последваха стъпки навън в коридора. Михаил сви пръстите на смъртоносната си дясна ръка. „Отвори вратата, копеле — помисли си той. — Отвори шибаната врата!“

* * *

Точно в този момент Габриел осъзна, че загубата на слуха му не е постоянна. Първият звук, който чу, бе онзи, който сега всички във Вашингтон свързваха с нощта — звукът на сирените. Първите полицейски екипи пътуваха по Тайсънс Маклийн Драйв към това, което някога беше пропускателният пункт на Националния антитерористичен център и кабинета на директора на националното разузнаване. В разрушените сгради по-леко ранените се грижеха за сериозно пострадалите, правейки отчаяни опити да спрат кръвоизливи и да спасят животи. Фарид Баракат се грижеше за Пол Русо, а Ейдриън Картър се грижеше за това, което бе останало от операцията на Габриел. С взети назаем телефони той бе възстановил контакта с Лангли, централата на ФБР и Ситуационната зала в Белия дом. Вашингтон бе хвърлен в тотален хаос и федералното правителство се мъчеше да догонва събитията. Засега бяха потвърдени атентати в „Либърти Кросинг“, Мемориала на Линкълн, „Кенеди Сентър“, пристанището на Вашингтон и „Кафе Милано“. Освен това имаше съобщения за атаки по Ем Стрийт. Страховете бяха че са избити стотици хора, може би и хиляда.

В този момент обаче Габриел се бе съсредоточил върху двама души: Михаил Абрамов и Натали Мизрахи. Михаил бе приклещен в мъжката тоалетна на „Кафе Милано“. Натали крачеше на север по западния тротоар на Уисконсин Авеню.

— Защо ФБР още не са я довели? — сопна се той на Картър.

— Май не я намират.

— Толкова ли е трудно да намериш жена с жилетка с експлозиви и червено сако?

— Търсят я.

— Кажи им да търсят по-усилено.

* * *

Вратата се отвори с трясък и през нея първо се показа оръжието. Михаил позна силуета. Беше AR-15 без оптичен мерник. Той хвана топлото дуло с лявата си ръка и го дръпна, мъжът влетя заедно с него. В разрушената зала на ресторанта той бе свещен воин на джихада, но в тъмното помещение на мъжката тоалетна сега бе безпомощен. Михаил го шибна два пъти със страничната част на дланта си по врата. Първият удар засегна малко челюстта му, но вторият бе точен и накара нещо в него да изпука и да се счупи. Мъжът падна, без да издаде звук. Михаил взе пушката от отпуснатите му ръце, простреля го в главата и излезе в коридора.

Точно пред него, в задния ъгъл на ресторанта, един от терористите се канеше да екзекутира жена, чиято ръка бе откъсната от рамото. Скрит в тъмния коридор, Михаил свали терориста с изстрел в главата, след това пристъпи предпазливо напред. Нямаше други от нападателите в основната зала, ала в едно по-малко помещение в дъното на ресторанта терорист екзекутираше оцелели, сгушени към една стена. Застрелваше ги един по един — като есесовец, който се движи по ръба на общ гроб. Михаил простреля терориста чисто в гърдите, спасявайки дузина животи.

Точно тогава чу изстрел от съседно помещение — частна трапезария, която бе видял на влизане в ресторанта. Той мина покрай прекатурения до бара стол, на който бе седял преди малко, покрай масата, обсипана с останките на Сафия Бурихан, и влезе във фоайето. Салонният управител и двете хостеси бяха мъртви. По всичко личеше, че бяха оцелели при избухването на бомбата, но след това са били застреляни.

Михаил се промъкна покрай труповете и надникна в частната трапезария, където четвъртият терорист екзекутираше двайсетина добре облечени мъже и жени. Прекалено късно той осъзна, че мъжът, застанал на прага, не е приятел. Михаил го улучи в гърдите. След това стреля още веднъж в главата му, за да е сигурен, че е мъртъв.

Всичко това му отне по-малко от минута. Мобилният му телефон не спираше да вибрира през цялото време. Сега вече той го извади от джоба си и погледна екрана. Беше гласово повикване от Габриел.

— Моля те, кажи ми, че си жив.

— Добре съм. А членовете на ИДИЛ вече са в рая.

— Вземи мобилните им телефони и каквото още можеш да носиш — и изчезвай оттам.

— Какво се случва?

Връзката прекъсна. Михаил претърси джобовете на мъртвия терорист, лежащ в краката му, и намери „Самсунг Галакси“ за еднократна употреба. Откри същите самсунги из дрехите на останалите нападатели, проснати сред разрушенията на основното помещение и задната част. Само онзи в тоалетната очевидно предпочиташе продуктите на „Епъл“. Михаил бе събрал всичките четири телефона, когато се измъкна от ресторанта през задната врата. У него бяха и две пушки AR-15 с четири допълнителни пълнителя, макар и да не знаеше по каква причина. Забърза надолу по тъмната алея, като се молеше да не се натъкне на екип от спецчастите, след това излезе на Потомак Стрийт. Вървя по нея на юг към „Проспект“, където Ели Лавон седеше зад волана на буика.

— Защо се забави толкова? — попита той, когато Михаил се отпусна на предната седалка.

— Габриел ми даде списък за пазаруване. — Остави пушките и пълнителите на пода пред задната седалка. — Какво се случва, мамка му?

— ФБР не може да намери Натали.

— Та тя носи червено сако и жилетка с експлозиви. Лавон направи обратен завой и пое на запад през Джорджтаун.

— Пътуваме в погрешната посока — каза Михаил. — Уисконсин Авеню е зад нас.

— Няма да ходим там.

— Защо?

— Няма я, Михаил. Просто е изчезнала.