Даниъл Силва
Черната вдовица (61)

59.
„Кий Бридж Мариот“

Имаше миг на объркване как да си поделят жилетките. На Натали й се стори странно — изглеждаха напълно еднакви, — ала Сафия бе непреклонна. Тя искаше Натали да носи онази с малкия червен шев покрай ципа. Натали прие, без да спори, и я понесе към банята предпазливо, сякаш бе преливаща чаша с вряла течност. Тя бе лекувала жертвите на такива оръжия, нещастните души като Дина Сарид, чиито крайници бяха надупчени от пирони и сачми или засегнати от невидимата разрушителна сила на взривната вълна. И бе чувала зловещите истории за пораженията върху тези, които са били съблазнени да овържат бомби по телата си. Айелет Малкин, приятелката й от Медицински център „Хадаса“, бе седяла един следобед в апартамента си в Йерусалим, когато главата на атентатор самоубиец бе паднала като кокосов орех на балкона й. И бе останала там повече от час, взряна укорително в Айелет, преди полицайка да я сложи в найлонова торба с цип и да я отнесе.

Натали подуши експлозива; миришеше на марципан. Хвана леко детонатора с ръка и след това прекара внимателно дясната си ръка през ръкава на червеното сако на Тахари. Лявата ръка бе дори по-голямо предизвикателство. Не смееше да използва дясната от страх случайно да не натисне копчето на детонатора и да се взриви, като направи част от осмия етаж на парчета. След това закопча петте декоративни копчета на сакото, използвайки само лявата си ръка, приглади предниците и изправи рамене. Докато се оглеждаше в огледалото, си мислеше, че изборът на Сафия бе правилен. Кройката на сакото идеално прикриваше бомбата. Дори Натали, която имаше болки в гърба от тежестта на експлозива, не забелязваше никакви издайнически знаци. Оставаше само леката миризма на бадеми и захар.

Тя отново се огледа, мина покрай огледалото в банята застана под лампата. Със сигурност американците я наблюдаваха и слушаха. И със сигурност, помисли си тя, Габриел също я гледаше. Почуди се какво още чакат. Тя бе дошла във Вашингтон, за да се опита да разбере целите на другите членове на бойната клетка. Засега не бе научила почти нищо, защото Сафия много упорито премълчаваше дори основна информация за акцията. Но защо? И защо Сафия настояваше Натали да носи жилетката с червения шев покрай ципа? Тя пак се огледа из банята. Наблюдавате ли? Виждате ли какво се случва тук?

Явно бяха решили да изчакат още малко. Но дано не е прекалено, помисли си тя. Американците нямаше да позволят доказана терористка като Сафия, черна вдовица с изцапани с кръв ръце, да се разхожда с жилетка с експлозиви по улиците на Вашингтон. Като израелка, Натали знаеше, че такива операции бяха винаги опасни и непредсказуеми. Сафия трябваше да бъде простреляна чисто през мозъчния ствол с висококалибрено оръжие, за да е сигурно, че няма да запази способността си да натисне детонатора в предсмъртната си агония. Ако го направеше, всички около нея щяха да станат на парчета.

Натали огледа лицето си за последен път в огледалото, сякаш за да запомни собствените си черти — носа, който ненавиждаше, устата, която смяташе за прекалено голяма за лицето й, тъмните мамещи очи. След това най-неочаквано видя до себе си мъж с бледа кожа и очи с цвят на глетчер. Той бе облечен за специален случай — сватба, а може би погребение, и държеше оръжие в ръка.

Всъщност си приличаме повече, отколкото предполагаш…

Тя угаси лампата и влезе в стаята. Сафия седеше в края на леглото, облечена с жилетката с експлозиви и сивото си сако. Взираше се с невиждащи очи в телевизора. Кожата й бе бледа като мляко, тежката й коса висеше безжизнено отстрани на шията й. Младата жена, която бе предизвикала касапница с невинни жертви в името на исляма, очевидно бе уплашена.

— Готова ли си? — попита Натали.

— Не мога. — Сафия говореше така, сякаш някой я бе стиснал за гърлото.

— Разбира се, че можеш. Няма от какво да се боиш.

Сафия държеше цигара с треперещите си пръсти на лявата ръка. С дясната стискаше детонатора — прекалено силно, помисли си Натали.

— Може би трябва да пийна малко водка или уиски — каза Сафия. — Казват, че помага.

— Наистина ли искаш да се срещнеш с Аллах, воняща на алкохол?

— Предполагам, че не. — Очите й се преместиха от телевизора към лицето на Натали. — Ти не се ли страхуваш?

— Малко.

— Не ми изглеждаш уплашена. Всъщност изглеждаш щастлива.

— Толкова дълго чакам това.

— Смъртта?

— Отмъщението — каза Натали.

— И аз си мислех, че го желая. Смятах, че искам да умра…

Невидимата ръка отново я стисна за гърлото. Тя изглеждаше неспособна да изрече и дума. Натали взе цигарата от пръстите й, загаси я и остави фаса до дванайсетте други, които бе изпушила този следобед.

— Не трябва ли да тръгваме?

— След минута.

— Къде отиваме?

Сафия не отговори.

— Трябва да ми кажеш целта — тихо изрече Натали.

— Много скоро ще разбереш.

Гласът й бе крехък като изсъхнали листа. Беше бледа като труп.

— Мислиш ли, че е вярно? — попита тя. — Мислиш ли, че ще отидем в рая, след като бомбите избухнат?

„Не знам ти къде ще отидеш — помисли си Натали, — но няма да е в любящата прегръдка на Бог.“ Ала на глас каза:

— Защо да не е вярно?

— Понякога се чудя дали не е просто… — Гласът й отново затрепери.

— Просто какво?

— Нещо, което мъже като Джалал и Саладин говорят на жени като нас, за да ги превърнат в мъченици.

— Саладин би облякъл жилетката, ако беше тук.

— Наистина ли?

— Срещнах се с него, след като ти си тръгна от лагера в Палмира.

— Знам. Той много те харесва. — Нотка на ревност отекна в гласа й. Като че ли все още бе способна на поне една друга емоция освен страха. — Каза ми, че си му спасила живота.

— Така е.

— А сега той те праща на смърт.

Натали не отговори.

— Ами хората, които ще убием тази вечер? — попита Сафия. — Или хората, които убих в Париж?

— Те са неверници.

Детонаторът изведнъж запари в ръката на Натали, сякаш стискаше горящ въглен. Най-много от всичко на света искаше да свали жилетката от тялото си. Огледа се из стаята.

Нали ме наблюдавате? Какво още чакате?

— Аз убих онази жена във Франция — призна неочаквано Сафия. — Онази Вайнберг, еврейката. Тя щеше да умре от раните си, ала въпреки това я прострелях. Боя се… — И замълча.

— От какво се боиш?

— Ами че ще я срещна пак в рая.

Натали не можеше да избере отговор от морето от лъжи, бушуващи в мислите й. Постави ръка върху рамото на Сафия леко, за да не я стресне.

— Не трябва ли да тръгваме?

Сафия се взря мрачно в мобилния си телефон, вцепенена от страх. След това се изправи неуверено. Беше толкова разтреперена, че Натали се побоя да не натисне случайно детонатора, докато се опитва да запази равновесие.

— Как изглеждам? — попита тя.

„Като жена, която знае, че има само минути живот“, помисли си Натали.

— Изглеждаш прекрасно, Сафия. Ти винаги изглеждаш така.

След това Сафия тръгна към вратата и я отвори без колебание, но Натали търсеше нещо из смачканите чаршафи и одеяла. Беше се надявала да чуе звука от изстрел, който да прати приятелката й на път към рая. Вместо това чу гласа на Сафия. Страхът се бе изпарил. Тя прозвуча леко раздразнено.

— Какво чакаш? — попита я. — Време е.