Даниъл Силва
Черната вдовица (44)

42.
Провинция Анбар, Ирак

— Ти си моят Маймонид.

— Кой?

— Маймонид. Евреинът, който се е грижел за Саладин, когато той пристигнал в Кайро.

Натали мълчеше.

— Исках да прозвучи като комплимент. Дължа ти живота си.

Саладин затвори очи. Беше късен предобед. Снопът светлина от прозореца на тавана току-що бе започнал бавната си обиколка по голия под и стаята все още бе приятно хладна. След като дойде в съзнание, той прекара спокойна нощ благодарение на дозата морфин, която Натали добави към системата. Отначало мъжът се съпротивляваше на опиата, но Натали го убеди, че е необходим.

— Няма да можеш да оздравееш, ако изпитваш болка — скара му се тя. — Заради халифата… трябва.

Отново не можеше да повярва, че такива думи излизаха от устата й.

Притисна стетоскопа към гърдите му. Той трепна леко от студенината му.

— Още ли съм жив? — попита я.

— Тихо, моля. Не чувам добре, когато говориш.

Той не каза нищо повече. Десният му дроб звучеше така, сякаш бе възвърнал нормалната си функция; сърдечният му ритъм беше стабилен и силен. Тя нави маншета на апарата за кръвно налягане около лявата му ръка и го наду с бързо стискане на помпата. Той премигна.

— Какво има?

— Нищо — каза той през стиснати зъби.

— Боли ли те?

— Никак даже.

— Кажи ми истината.

— Само ръката — призна той след малко.

Натали отпусна въздуха, свали маншета и внимателно опипа ръката с пръсти. Беше забелязала подуване предната вечер и бе заподозряла, че има фрактура. Сега, с помощта на дошлия в съзнание пациент, потвърди съмненията си.

— Единственото, което мога да направя, е да я обездвижа.

— Може би трябва да го направим.

Натали сложи маншета на дясната ръка.

— Усещаш ли болка?

— Не.

Кръвното му бе на долната граница на нормалното. Натали свали маншета и смени превръзката на гърдите и крака. Нямаше видими признаци на инфекция в нито една от раните. Като по чудо той бе претърпял хирургическа намеса в нестерилна среда, без да получи сепсис. Ако внезапно положението му не се влошеше, Саладин щеше да живее.

Тя отвори пакет с фиксиращ бинт от фибростъкло и започна да обработва ръката. Саладин я гледаше напрегнато.

— Не е необходимо да криеш лицето си в мое присъствие. Все пак — каза той, като подръпна белия чаршаф, който скриваше напълно голото му тяло — с теб вече се познаваме. Хиджабът ще е достатъчен.

Натали се поколеба, след това свали тежката черна дреха. Саладин впи очи в лицето й.

— Много си красива. Но Абу Ахмед е прав. Приличаш на еврейка.

— Това комплимент ли трябва да е?

— Познавам много красиви еврейки. А и всички знаят, че най-добрите лекари са винаги евреи.

— Като арабска лекарка — каза Натали — аз съм изключение.

— Ти не си арабка, ти си палестинка. Има разлика.

— Аз съм изключение и на това.

Тя мълчаливо обвиваше ръката му с бинт от фибростъкло. Ортопедията не беше нейната специалност, но пък тя не беше и хирург.

— Беше грешка — тихо каза той, докато я гледаше как работи, — че споменах името на Абу Ахмед пред теб. Имената имат склонността да убиват. Положи всички усилия да забравиш, че си го чула.

— Вече го забравих.

— Той ми каза, че си французойка.

— Кой? — попита тя игриво, но Саладин не захапа стръвта. — Да — кимна тя, — французойка съм.

— Одобряваш ли нападението ни над Центъра „Вайнберг“?

— Плаках от радост.

— Западната преса писа, че е бил лесна цел. Уверявам те, че не беше. Хана Вайнберг беше сътрудник на офицер от израелското разузнаване, казва се Габриел Алон. А и нейният така наречен Център за изучаване на антисемитизма беше параван на израелските служби. Затова се прицелих в него. — Той млъкна. Натали усещаше тежестта на погледа му върху себе си, докато обработваше ръката му. — Може би си чувала за този мъж Габриел Алон — каза Саладин накрая. — Той е враг на палестинския народ.

— Мисля, че съм чела за него във вестниците преди няколко месеца — отговори тя. — Той е този, който умря в Лондон, нали?

— Умрял ли? — Той поклати бавно глава. — Не вярвам на това.

— Замълчи за малко — нареди му Натали. — Важно е да обездвижа правилно ръката. Ако не го направя, ще имаш проблеми с нея по-късно.

— А кракът ми?

— Имаш нужда от операция — истинска операция в истинска болница. Иначе се боя, че кракът ти ще остане лошо увреден.

— Ще бъда сакат, това ли ми казваш?

— Движението му ще е ограничено, ще се нуждаеш от бастун и непрекъснато ще те боли.

— Движението ми вече е ограничено. — Той се усмихна на собствената си шега. — Казват, че Саладин е куцал, истинският Саладин. Това не го е спряло, няма да спре и мен.

— Вярвам ти — каза тя. — Обикновен човек никога не би оцелял при такива сериозни наранявания като твоите. Със сигурност Аллах е бдял над теб. Той има планове за теб.

— А аз — каза Саладин — имам планове за теб.

Тя довърши превръзката в мълчание. Беше доволна от работата си. Саладин — също.

— Може би, когато мисията ти приключи, би могла да се върнеш в халифата и да бъдеш мой личен лекар.

— Твоят Маймонид ли?

— Точно така.

— За мен ще бъде чест — чу се да казва тя.

— Но няма да сме в Кайро. Като Саладин, и аз предпочитам Дамаск.

— Ами Багдад?

— Багдад е град на рафида.

Това бе обидно сунитско наименование на мюсюлманите шиити. Натали безмълвно подготви нов плик за системата.

— Какво слагаш в разтвора? — попита той.

— Нещо срещу болката. Ще ти помогне да спиш в жегата следобед.

— Не ме боли. И не искам да спя.

Тя закачи плика към тръбата на системата и го стисна, за да потече. След няколко секунди очите на Саладин се замъглиха. Той с мъка ги държеше отворени.

— Абу Ахмед е прав — каза мъжът, като я гледаше. — Наистина приличаш на еврейка.

— А ти — каза Натали — имаш нужда от почивка.

Клепачите му се спуснаха и Саладин безпомощно се плъзна към обятията на съня.