Даниъл Силва
Черната вдовица (36)

34.
Ен Стрийт, Джорджтаун

— Рака? Да не си се побъркал, мамка му!…

За Ейдриън Картър не беше характерно да използва нецензурни думи, особено англосаксонски вулгаризми. Беше син на епископ от Нова Англия. Смяташе ругатните за убежище на нисшите умове и онези, които ги произнасяха в негово присъствие, дори и влиятелни политици, рядко бяха канени втори път в кабинета му на седмия етаж на централата на ЦРУ в Лангли. Картър беше началник на Дирекция „Операции“ на Управлението, най-дълго останал на поста в цялата история на службата. За кратко след 11 септември царството му беше познато под името Национална тайна служба. Но новият директор, шести поред само за десет години, бе решил да му върне старото име. Така правеше Управлението, когато допуснеше грешки: сменяше имена и местеше бюра. Картър бе оставил отпечатъци по повечето от най-големите провали на ЦРУ — от неспособността да предвиди падането на Съветския съюз до обърканата разузнавателна оценка за иракските оръжия за масово поражение, — ала въпреки това беше оцелял на поста си. Той бе човекът, който знаеше прекалено много. Бе недосегаем.

Също като Пол Русо, той не приличаше на разузнавач. Със своята рошава коса, старомодни мустаци и тих глас можеше да бъде объркан с психотерапевт, който по цял ден изслушва изповеди за извънбрачни връзки и семейни лудости. Безобидната му външност и талантът му да учи езици се оказаха ценни качества както на терен, където се бе проявил блестящо в няколко мисии, така и в централата. И врагове, и съюзници имаха склонността да го подценяват — грешка, която Габриел никога не бе правил. Бе работил в близко сътрудничество с него в няколко важни операции, включително и онази, в която Хана Вайнберг бе изиграла малка роля. Ала американската ядрена сделка с Иран бе променила динамиката на отношенията им. Някога Лангли и Службата се трудеха рамо до рамо, за да саботират ядрените амбиции на Иран, а сега по условията на сделката Съединените щати се бяха заклели да бранят остатъците от атомната инфраструктура на Техеран. Габриел възнамеряваше да скъса Иран от шпионаж, за да е сигурен, че страната не нарушава точките на споразумението. И ако имаше някакви улики, че моллите все още обогатяват уран, щеше да посъветва своя премиер да предприеме военен удар. И при никакви обстоятелства нямаше да консултира това първо с добрия си приятел и съюзник Ейдриън Картър.

— Той един от тях ли е — попита сега Картър, — или един от вас?

— Тя — поправи го Габриел. — И е една от нас.

Картър отново тихо изруга.

— Май наистина си си изгубил ума.

Той си наля чаша кафе от термоса с помпа върху скрина. Бяха във всекидневната на елегантна тухлена къща, федерална собственост, на Ен Стрийт в Джорджтаун, перлата в короната на огромната мрежа от тайни квартири на ЦРУ във Вашингтон. Габриел често бе гостувал тук по време на младенческите години в отношенията между Службата и Лангли след 11 септември. Тук бе планирал операции, вербувал агенти и дори веднъж — в началото на първия мандат на американския президент — се бе съгласил да преследва и убие терорист, за когото се оказа, че има американски паспорт в джоба си. Такова беше естеството на отношенията. Габриел доброволно бе изпълнявал ролята на тайно разклонение на ЦРУ, извършвайки операции, които по политически причини Картър не можеше да предприеме. Сега обаче Алон щеше да стане шеф на своята служба, и то съвсем скоро. А това означаваше, че по протокол щеше да е по-висшестоящ от Картър. Габриел тайно подозираше, че и той самият много иска да стане шеф. Миналото му обаче нямаше да позволи това. В месеците след 11 септември беше затварял терористи в секретни затвори, беше ги транспортирал в страни, в които са били измъчвани и подлагани на разпити, каквито Габриел наскоро бе видял да се практикуват във фермата в Северна Франция. Картър бе свършил мръсната работа, необходима за предотвратяването на нов спектакъл на Ал Кайда на американска земя. И за наказание щеше завинаги да му се налага да чука учтиво на вратите на по-некадърни от него.

— Не знаех, че Службата има някакъв интерес да преследва ИДИЛ — каза той.

— Все някой трябва да го направи, Ейдриън. Защо да не сме ние?

Картър погледна смръщено Габриел, отказвайки подчертано да му предложи кафе.

— Последния път, когато говорих с Узи за Сирия, той бе много доволен да остави лудите да се изпотрепят. Врагът на моя враг е мой приятел — не е ли това златното правило на очарователния ви малък регион? След като режимът, иранците, „Хизбула“ и сунитските джихадисти се избиват помежду си, Службата бе напълно удовлетворена да седи на първия ред и да се наслаждава на представлението. Така че не ми чети лекции как бездействаме и не правим нищо за ИДИЛ.

— Узи няма дълго да остане шеф.

— Така се говори — съгласи се Картър. — Всъщност очаквахме смяната да се случи още преди няколко месеца и бяхме доста изненадани, когато Узи ни съобщи, че ще остане за неограничен период от време. За кратко се чудехме дали новината за нещастната смърт на избрания негов наследник не е вярна. Е, сега вече знаем истинската причина Узи още да бъде шеф. Наследникът му е решил да проникне в глобалната терористична мрежа на ИДИЛ чрез свой агент. Благородна цел, но и невероятно опасна.

Габриел не отговори.

— За протокола — подхвърли Картър, — изпитах облекчение, когато научих, че новината за твоята гибел се оказа преувеличена. Може би някой ден ще ми кажеш защо го направи.

— Някой ден може би. А сега — добави Габриел — с удоволствие ще пия кафе.

Картър наля втора чаша.

— Бих предположил, че си се преситил от Сирия след последната ти акция. Колко ти струваше тя? Май беше осем милиарда долара.

— Осем милиарда и двеста милиона — поправи го Габриел. — Но кой ли ги брои?

— Доста скъпо за един човешки живот.

— Най-добрата ми сделка. И ти би постъпил така на мое място.

— Но не бях на твое място — каза Картър, — защото не ни каза и за това начинание.

— А вие не ни казахте, че правителството тайно преговаря с иранците, нали, Ейдриън? След всичката работа, която свършихме заедно, за да забавим програмата, ни забихте нож в гърба.

— Не съм ви го забил аз, президентът го направи. Аз не определям политиката, само крада тайни и правя анализи. Всъщност — добави Картър, след като помисли известно време — не правя вече и това. Основно избивам терористи.

— Но недостатъчно.

— Предполагам, че намекваш за политиката ни към ИДИЛ.

— Щом така искаш да наричаш нещата. Първо проспахте надигащата се буря. А след това отказахте да си вземете чадър и шлифер.

— Не сме единствените, които не видяхме надигането на ИДИЛ. Службата също го пропусна.

— Бяхме прекалено заети с Иран по това време. Помниш Иран, нали, Ейдриън?

Настъпи мълчание.

— Да не правим така — каза Картър след малко. — Постигнали сме прекалено много заедно, за да позволим на политиците да застанат помежду ни.

Това бе протегната маслинова клонка. Габриел я прие с кимване.

— Така е — съгласи се Картър. — Закъсняхме за партито на ИДИЛ. Вярно е също така, че дори и след като отидохме на него, избягвахме студения бюфет и купата с пунш. Виж, след дългогодишно присъствие на подобни купони се уморихме от тях. Президентът ни даде ясно да се разбере, че последният, онзи в Ирак, е бил смъртоносна скука. Освен това ни е струвало много в американска кръв и ресурси. И затова сега той няма намерение да прави друго в Сирия. Особено след като противоречи на общото схващане…

— Кое?

— Ами това, че сме прекалили с реакциите си спрямо 11 септември. И че тероризмът е досада, а не заплаха. И че можем да поемем още един удар като онзи, който постави икономиката и транспортната ни система на колене, и да станем по-силни след това. А и да не забравяме — добави Картър — нещастната реплика на президента, че ИДИЛ са младежкият отбор. Президентите не обичат да бъдат опровергавани.

— Нито шпионите.

— Аз не определям политиката — повтори Картър. — Аз правя разузнаване. И в момента същото разузнаване рисува мрачна картина на това, срещу което сме изправени. Атентатите в Париж и Амстердам са само подгряване за предстоящото представление. А то ще се излъчва навсякъде, включително и в Америка.

— Мога да предположа — каза Габриел, — че ще е блокбастър.

— Най-близките съветници на президента са съгласни. Те се тревожат, че един атентат на родна земя към края на втория му мандат ще опетни завинаги наследството му. Заявих много категорично на Управлението да държи звяра под контрол — поне докато президентът не се качи за последен път на Марин 1^[1].

— Тогава предлагам да се захващате за работа, Ейдриън, защото звярът вече е пред портите.

— Наясно сме с това. Но за жалост, звярът е имунизиран към доминацията ни в киберпространството, а ние нямаме никакви агенти, внедрени в ИДИЛ. — Картър замълча, след това добави: — Засега.

Габриел мълчеше.

— Защо не ни казахте, че се опитвате да проникнете там? — попита Ейдриън.

— Защото операцията е наша.

— И работите сами?

— Имаме партньори.

— Къде?

— В Западна Европа и в региона.

— Французите и йорданците ли?

— Британците също се натресоха.

— Те са много забавни. — Картър помълча, след това попита: — Е, защо идваш при нас сега?

— Защото искам да се въздържате да пускате бомби или да изстрелвате ракети по жилищен блок край парка „Ал Рашид“ в центъра на Рака.

— Няма да е безплатно.

— Колко?

Картър се усмихна.

— Радвам се, че се върна, Габриел. Мина доста време от последното ти посещение.