Даниъл Силва
Черната вдовица (34)

32.
Санторини, Гърция

Д-р Лейла Хадауи свали хиджаба си в тоалетната на международното летище в Атина десет минути след като мина паспортна проверка. Съблече и благочестивите си дрехи и се накипри с бели панталони с дължина седем осми, блуза без ръкави и чифт златисти сандали с равна подметка, които разкриваха лакираните й нокти. Докато чакаше да обявят следващия й полет, тя се добра до едно барче на летището и изпи първата си алкохолна напитка от вербуването си досега — две чаши гръцко бяло вино. Когато се качи на следващия си полет в три и петнайсет за Санторини, у нея вече не беше останала и капчица страх. Сирия бе размирно място на картата. Изида бе жената на Озирис, приятелка на робите и грешниците, защитничка на мъртвите.^[1]

Лейла Хадауи никога не бе ходила в Санторини, не беше стъпвала и жената, взела самоличността на добрата лекарка. Първият й поглед от въздуха към острова, към неговите демонични възвишения, издигащи се от пълния с вода вулканичен кратер, беше като откровение. А на летището, когато стъпи на избелялата писта, усети топлината на слънцето по голите си ръце като първа целувка на любовник. Взе такси до Тира и после тръгна по пешеходната алея към бутиковия хотел „Панорама“. Когато влезе във фоайето, завари висок загорял англичанин да крещи истерично на портиера, докато жена с пясъчноруса коса и ханш, създаден само за раждане, гледаше засрамено. Натали се усмихна. Не беше сама. Все още не.

Млада гъркиня стоеше и гледаше иззад рецепцията. Натали отиде при нея и си каза името.

— Ще ви настаним в двойна стая за десет вечери — каза жената, след като натисна няколко копчета на клавиатурата на компютъра. — Според нашите документи ще дойде още един човек, госпожица Ширази.

— Боя се, че тя ще се забави.

— Проблеми с полета ли има?

— Сполетяха я семейни проблеми.

— Надявам се, че не са сериозни.

— Не прекалено.

— Паспорта ви, моля.

Натали подаде паспорта през рецепцията, докато Йоси Гавиш и Римона Щерн, които пътуваха под различни самоличности и създаваха димни завеси, излизаха разгневени от фоайето. Дори и Натали се зарадва на внезапно настъпилата тишина.

— Не си харесват стаята — обясни служителката.

— Разбрах.

— Вашата е чудесна, уверявам ви.

Натали взе ключа и след като отказа предложената помощ за багажа, се качи сама в стаята си. В нея имаше две единични легла и малък балкон с изглед към ръба на кратера, където два яркобели круизни кораба се носеха като детски играчки по идеално гладкото море. Една последна забежка, помисли си тя, и то благодарение на най-богатата терористична организация в цялата история.

Отвори багажа си и разопакова вещите си, сякаш се приготвяше за дълъг престой. Когато приключи, слънцето беше малко над хоризонта и заливаше стаята с огнена оранжева светлина. След като заключи паспорта си в сейфа на стената, тя слезе долу в бара на терасата, който бе пълен с гости, основно от Британските острови. Сред тях, в определено по-добро настроение, седяха Йоси и Римона.

Натали успя да намери празна маса и поръча на пъргавата сервитьорка чаша бяло вино. Барът бързо се пълнеше с още гости, сред които и мъж с бледа кожа и очи като глетчер. Тя се надяваше да седне при нея, но той се настани на бара, откъдето можеше да наблюдава терасата, и се престори, че флиртува с хубаво момиче от Бристол. Натали успя за пръв път да чуе гласа му и беше изненадана от отчетливия руски акцент. Като имаше предвид демографията на съвременен Израел, подозираше, че акцентът е автентичен.

Слънцето вече се скриваше зад върховете на Тирасия. Небето потъмня, морето стана черно. Натали погледна към мъжа, който говореше с руски акцент, но в този момент той бе зает с друго, така че тя се извърна настрани и се взря в празното пространство. „Някой ще дойде при теб“, така й бяха казали. Ала в този момент, на това място, единственият човек, когото Натали искаше да види, бе мъжът на бара.

* * *

През следващите три дни д-р Лейла Хадауи се държеше като обикновена, макар и самотна туристка. Закусваше сама в ресторанта на „Панорама“, печеше се на покрития с черни камъчета плаж на Периса, обикаляше покрай вулканичния кратер, пълен с вода, разхождаше се по археологическите и геологичните забележителности на острова… А по залез пиеше вино на терасата. Островът беше малък, така че разбираемо можеше да се натъкне на други гости на хотела далеч от сградата. Тя прекара неприятна сутрин на плажа близо до оплешивяващия англичанин и Рубенсовата му жена. А докато се разхождаше покрай погребания град Акротири, срещна бледия руснак, който подчертано я пренебрегваше. На следващия ден, четвъртия й на острова, видя хубавото момиче от Бристол, докато пазаруваше в Тира. Д-р Хадауи излизаше от бутик за бански костюми. Момичето стоеше отвън на тясната уличка.

— Отседнали сме в един и същ хотел — каза то.

— Да, и аз така мисля.

— Аз съм Миранда Уорд.

Д-р Лейла Хадауи протегна ръка и се представи.

— Какво хубаво име. Искаш ли да пийнем по нещо?

— Тъкмо се канех да се върна в хотела.

— Вече не мога да понасям гледката на нашия бар. Прекалено много проклети англичани! Особено онзи плешив тип и закръглената му жена. Боже, какви досадници! Ако още един път се оплачат от обслужването, ще си прережа вените.

— Да отидем някъде другаде тогава. Само че къде?

— Била ли си в „Танго“?

— Не мисля.

— Натам е.

Миранда хвана Натали за ръката, сякаш се боеше да не я изгуби, и я поведе през сенчестата улица. Тя беше слаба, руса, луничава и миришеше на черешово сладко и кокос. Сандалите й пляскаха по калдъръма като шамари по нечия омразна буза.

— Ти си французойка — каза тя внезапно с укорителен тон.

— Да.

— Истинска французойка ли?

— Семейството ми е от Палестина.

— Разбирам. Жалко.

— За кое?

— За цялата бежанска история. А и онези израелци! Ужасни същества.

Д-р Лейла Хадауи се усмихна, но не каза нищо.

— Сама ли си тук? — попита Миранда.

— Планът не беше такъв, но така се случи.

— Какво се случи?

— На приятелката ми й се наложи да се откаже в последния момент.

— И с мен така стана. Приятелят ми ме заряза заради друга жена.

— Пълен идиот.

— Така е, ала беше разкошен. Стигнахме.

„Танго“ оживяваше по-късно. Минаха през пустото помещение, приличащо на пещера, и излязоха на терасата. Натали поръча чаша бяло вино от Санторини, а Миранда — водка мартини. Отпи скромно, направи физиономия и върна чашата на масата.

— Не ти ли харесва? — попита Натали.

— Всъщност не близвам алкохол.

— Наистина ли? Тогава защо ме покани да пийнем?

— Трябва да поговоря с теб насаме. — Тя погледна към потъмнялото море. — Хубаво е тук, но е ужасно скучно. Какво ще кажеш да си направим пътешествие, само двете? Ще бъде приключение, обещавам.

— Къде?

Миранда се усмихна и вдигна мартинито към устните си.

— Някога това ми харесваше. А сега ми се струва като проклет лак за нокти.

* * *

Двете се върнаха заедно в „Панорама“ и информираха рецепционистката, че планират да пътуват до Турция. Не нямаха нужда от помощ за резервациите за ферибота; други хора се бяха погрижили за това. Обаче биха искали да си запазят стаите; престоят им в Турция щял да бъде кратък. След това д-р Хадауи се върна сама в стаята си и си събра багажа. После прати съобщение на „баща си“, с което го осведомяваше за плановете си. Баща й я помоли да внимава. Миг по-късно й прати второ съобщение.

ДОБРЕ ЛИ СИ?

Натали се поколеба и написа отговора си.

САМОТНА, НО ДОБРЕ.

ИМАШ ЛИ НУЖДА ОТ КОМПАНИЯ?

Отново се поколеба и удари два пъти с пръст по екрана.

ДА.

Нямаше отговор. Натали слезе на терасата, като очакваше да види Миранда Уорд, но там от нея нямаше и следа. Високият блед руснак беше на обичайното си място на бара, където бе намерил нова жертва. Натали седна с гръб към него и поднесе към устните си чаша вино, която щеше да й бъде последна за много седмици напред. Когато я изпи, сервитьорката й донесе втора.

— Не съм я поръчвала.

— От него е. — Сервитьорката погледна към бара. След това подаде на Натали листче, сгънато на две. — И това е от него. Май тази вечер нямате късмет.

Когато сервитьорката си тръгна, Натали прочете бележката. Усмихна се, отпи от втората чаша и пъхна бележката в дамската си чанта. След това си тръгна, без да обърне внимание на неприятния тип на бара. В стаята си взе набързо душ, окачи табелката „Не ме безпокойте“ на дръжката на вратата и изгаси светлините. Седна сама в тъмнината и зачака почукването на вратата. То дойде в десет и двайсет. Когато отвори, мъжът влезе тихо като нощен обирджия.

— Моля те — каза тя и се отпусна в прегръдките му, — кажи му, че искам да се прибера. Предай му, че не мога да го направя. И че съм уплашена до смърт.