Даниъл Силва
Черната вдовица (33)

31.
Обервийе, Франция

Онази нощ Натали не можа да заспи. Лежа известно време в леглото си и си припомняше всяка дума, която Джалал Насер бе изрекъл. След това се въртя в завивките, докато мислите й препускаха към това, което предстоеше. За да се разтовари, изгледа скучен документален филм по френската телевизия и когато и това не помогна, отвори лаптопа и започна да сърфира в интернет. Не по джихадистките сайтове обаче. Джалал я бе предупредил да ги избягва. Натали вече беше слуга на двама господари, жена с двама любовници. Когато най-накрая заспа, Джалал я посети в сънищата й. Той сложи жилетка с експлозиви върху голото й тяло и я целуна нежно. Ти си късметлийка — прошепна й. — Ще направиш нещо изключително важно.

Събуди се уморена, нервна и с мигрена, която никакви количества лекарства или кофеин не можеха да облекчат. Един благосклонен бог сигурно би сметнал за редно да й даде спокоен ден в клиниката, но парадът на човешкото нещастие я застави да тича от стая в стая до шест вечерта. Когато си тръгваше от работа, Ролан Жирар, мнимият административен директор на клиниката, я покани на кафе. Навън й помогна да седне на предната седалка на неговото пежо седан и през следващите четиресет и пет минути не отрони и дума, докато се движеха по криволичещия път към центъра на Париж. Когато минаваха покрай музея „Д’Орсе“, мобилният му телефон звънна от входящо съобщение. След като го прочете, той прекоси Сена и пое към Рю дьо Гренел в седми арондисман, където прекара колата през охраняваната порта на красива кремава сграда. Натали успя да прочете металната табела, която мина покрай прозореца й. На нея пишеше МЕЖДУНАРОДНО ОБЩЕСТВО ЗА ФРЕНСКА ЛИТЕРАТУРА.

— Вечер с Балзак?

Той угаси двигателя и я поведе вътре. Във фоайето тя видя французина с арабски черти, когото бе забелязала да излиза от аптеката в Ла Курньов, а на стълбището се размина с редовен посетител на кафенето срещу апартамента й. Най-горният етаж на сградата приличаше на банка след работно време. Жена със строг вид седеше пред подредено бюро, а в съседство мъж с елегантен костюм се взираше в компютъра си, сякаш беше неотзивчив свидетел на престъпление. Двама мъже чакаха в конферентната зала зад стъклената стена. Единият пушеше лула и бе облечен в смачкан блейзър. Другият беше Габриел.

— Лейла — каза той официално. — Толкова се радвам да те видя отново. Изглеждаш добре. Малко уморена, но добре.

— Беше тежка нощ.

— За всички нас. Почувствахме облекчение, когато видяхме мотоциклета да спира пред кооперацията ти. — Габриел бавно стана иззад масата. — Сигурен съм, че срещата ти с Джалал е минала отлично.

— Така беше.

— Той има ли планове за теб?

— Мисля, че да.

— Заради мерките му за сигурност не можахме да запишем разговора. Много е важно да ни предадеш всичко, което е казал снощи, точно по начина, по който го е изрекъл. Можеш ли да го направиш, Лейла?

Тя кимна.

— Добре. — Габриел се усмихна за пръв път. — Моля те, седни и започни от началото. Какви бяха първите му думи, когато се срещна с теб пред аптеката? Говори ли по време на пътуването? Къде те заведе? Какъв беше маршрутът му? Кажи ни всичко, което си спомняш. Всяка подробност е от значение.

Тя седна на определеното й място, оправи хиджаба си и започна да говори. След малко Габриел се пресегна през масата и сложи ръка върху дланите й, за да я спре.

— Сбърках ли някъде? — попита тя.

— Справяш се чудесно, Лейла. Но моля те, започни отново от самото начало. И този път — добави той — ще е добре, ако говориш на френски, не на арабски.

* * *

В този момент те се изправяха пред първата си сериозна дилема в операцията: зад стените на старинната катедрала в Санлис Джалал Насер, човекът на Саладин в Западна Европа, беше признал пред новата си съратница, че предстоят нови атентати, и то съвсем скоро. Пол Русо заяви, че са длъжни да информират неговия министър за това развитие.

А може би и британците. Каза, че целта на операцията е да се разкрие мрежата. Ако работеха съвместно с МИ5, можеха да арестуват Джалал, да го разпитат, да разберат бъдещите му планове и да приберат съучастниците му.

— И да приключваме, така ли? — смръщи се Габриел. — След добре свършената работа?

— Това изглежда реално.

— Ами ако Насер не се пречупи при приятелския разпит, който ще получи в Лондон? Ако не разкрие плановете си или имената на съучастниците си? Ами ако има паралелна мрежа и други клетки, за да може, ако едната бъде разбита, другата да оцелее? — Той млъкна, след това добави: — Ами Саладин?

Русо се съгласи с аргументите му. Но по въпроса дали да съобщи за заплахата на висшестоящите — а именно на шефа и министъра му, — беше непреклонен. И така Габриел Алон, човекът, който безнаказано бе провеждал операции на френска земя и бе оставил следа от трупове, която се простираше от Париж до Марсилия, влезе в Министерството на вътрешните работи в десет и половина същата вечер заедно с шефа на група „Алфа“. Министърът ги чакаше в богато декорирания си кабинет заедно с началника на ГДВС и Ален Ламбер, дясната му ръка, човека, който водеше записки, опитваше храната му и беше момчето му за всичко. Ламбер идваше от официална вечеря; министърът — от спалнята си. Той стисна ръката на Габриел така, сякаш се страхуваше да не прихване зараза. Ламбер избягваше погледа на Габриел.

— Доколко е сериозна заплахата от нов атентат? — попита министърът, когато Русо приключи доклада си.

— Възможно най-сериозна — отвърна шефът на група „Алфа“.

— Следващата атака във Франция ли ще е?

— Не можем да кажем.

— А какво можете да кажете?

— Агентът ни бе вербуван и поканен да замине за Сирия на обучение.

— Нашият агент ли? — Министърът поклати глава. — Не Пол, тя не е наш агент. — Посочи към Габриел. — Тя е негов агент.

В стаята настъпи тишина.

— Тя все още ли е готова да извърви целия път? — попита министърът след малко.

— Да.

— А вие, мосю Алон? Все още ли сте готов да я изпратите?

— Най-добрият начин да научим времето и мястото на следващата атака е да внедрим агент в самата операция.

— Да разбирам ли, че отговорът ви е „да“?

Габриел кимна със сериозно изражение. Министърът видимо се замисли.

— Колко всеобхватно е наблюдението над този Насер? — попита той.

— Физическо и електронно.

— Но той ползва криптирана комуникация?

— Точно така.

— Значи, може да даде заповед за атака и ние да не знаем абсолютно нищо.

— Вероятно е — каза внимателно Габриел.

— А британците? Те нямат ли представа с какво се занимава?

— Така изглежда.

— Далеч съм от мисълта да ви казвам как да си вършите работата, мосю Алон, но ако аз имах агент, който всеки момент ще заминава за Сирия, не бих искал мъжът, който го праща там, да бъде арестуван от британците.

Габриел нямаше намерение да противоречи на министъра, най-вече защото и той си мислеше същото от известно време. И така в късния предобед на следващия ден той прекоси Ламанша, за да осведоми Греъм Сиймор, шефа на британското разузнаване, или МИ6, че Службата тайно следи високопоставен деец на ИДИЛ, който живее в Бетнъл Грийн, Източен Лондон. Както можеше да се предвиди, Сиймор беше ужасѐн. Подобна беше и реакцията на Аманда Уолъс, шефката на МИ5, която изслуша същото признание час по-късно от другата страна на реката, в Темс Хаус. За да покаже, че се разкайва, Габриел бе принуден да направи британските служби партньори без право на глас в операцията. Помисли си, че сега му трябваха само американците — и катастрофата щеше да е пълна.

Жената, позната вече като д-р Лейла Хадауи, не знаеше за войната между службите, която се водеше около нея. Тя се грижеше за пациентите си в клиниката, през свободното си време си почиваше в кафенето срещу апартамента й, а от време на време се осмеляваше да отиде до центъра на Париж на покупки или на разходка. Вече не разглеждаше екстремистки материали в интернет, защото беше инструктирана да не го прави. Нито обсъждаше политическите си убеждения с приятели и колеги. Основно говореше за лятната си ваканция, която бе планирала да прекара в Гърция с приятелка от университета. Пакетът със самолетните й билети и хотелската резервация пристигна три дни преди датата, на която трябваше да тръгне. Туристически агент от Лондон на име Фарук Гази се бе погрижил за всичко. Д-р Хадауи не плащаше за нищо.

След пристигането на пакета Габриел и останалите от екипа вече бяха в състояние на война. Те също си организираха пътуване — всъщност булевард „Цар Саул“ се погрижи за всичко — и рано на следващата сутрин първите агенти се движеха тихо към тайните си назначения. Само Ели Лавон остана в Серенкур с Габриел — решение, за което по-късно щеше да съжалява, защото старият му приятел бе извън кожата си от притеснение. Той бдеше над Натали като родител над болно дете, търсеше признаци за тревога, промяна в настроението и поведението й. Ако тя бе уплашена, то не го показваше — чак до последната вечер, когато Габриел я вмъкна в бърлогата на Пол Русо на Рю дьо Гренел за последни указания. Щом й даде последна възможност да промени решението си, тя само се усмихна. След това написа писмо до родителите си, което да им бъде предадено, в случай че загине. Учудващо, но Габриел не отказа да го приеме. Прибра го в плик, запечата го и го сложи във вътрешния джоб на сакото си, където щеше да остане, докато тя се върне от Сирия.

ИДИЛ даваха на повечето вербувани от тях европейци подробен списък с неща, които да сложат в багажа си. Д-р Лейла Хадауи обаче не беше за тях обикновена придобивка и затова багажът й имаше за цел да заблуждава: летни рокли от онези, които носеха разхайтените европейки, разголен бански костюм, еротично бельо. Сутринта тя се облече благочестиво, закопча внимателно хиджаба си и се отправи с куфара през тихите улици на предградието към спирката на наземната железница в Обервийе. Пътуването до летище „Шарл дьо Гол“ трая десет минути. Тя премина през необичайно затегнатата охрана и се качи на самолета на „Ер Франс“ за Атина. От другата страна на пътеката, облечен като за заседание на борда на директорите на компания от класацията на „Форчън“, беше дребният мъж с незабележимото лице. Натали надничаше усмихнато през прозореца, докато Франция изчезваше под нея. Не беше сама. Още не.

* * *

Така се случи, че денят, в който тя отпътува, бе изпълнен с особено много насилие в Близкия изток — дори и по кървавите стандарти на региона. Имаше обезглавявания и изгаряния в Сирия, серия от едновременни самоубийствени атентати в Багдад, талибанска атака в Кабул, нови битки в Йемен, няколко нападения с нож в Йерусалим и Тел Авив, стрелба по западни туристи в крайбрежен хотел в Тунис… Така че бе разбираемо защо сравнително лекото спречкване между войнстващи ислямисти и йорданската полиция мина общо взето незабелязано. Инцидентът се бе случил в десет и петнайсет сутринта край село Рамта, намиращо се на няколко метра от сирийската граница. Ислямистите били четирима и всички загинали по време на кратката престрелка. Единият от тях по-късно бил идентифициран като Набил Ауад, двайсет и четири годишен йордански гражданин, който живеел в квартал Моленбек, Брюксел. В изявление в социалните мрежи ИДИЛ потвърдиха, че Ауад е член на тяхната организация, който изиграл водеща роля при атентатите в Париж и Амстердам. Обявиха го за свещен мъченик и се заклеха да отмъстят за смъртта му, като отприщят „реки от кръв“. Последната битка, казаха те, ще бъде на място, наречено Дабик.