Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (16)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Widow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog(2017 г.)

Издание:

Автор: Даниъл Силва

Заглавие: Черната вдовица

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс принт“ ЕООД, София

Излязла от печат: 10.08.2017

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978-954-26-1703-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3606

История

  1. —Добавяне

29.
Обервийе, Франция

— Лейла? Това вие ли сте? Аз съм Джалал. Джалал Насер от Лондон. Помните ли ме? Запознахме се преди няколко седмици. Може ли да седна до вас? Точно се канех и аз да пия кафе.

Той изстреля всичко това на класически йордански арабски, докато се въртеше около обичайната маса на Натали в кафенето срещу апартамента й. Беше късен предобед в неделя, въздухът бе хладен и мек, слънцето грееше от синьото ясно небе. Движението по улицата бе слабо и Натали го бе видяла да се задава по тротоара от много далеч. Като минаваше покрай масата й, той рязко спря — точно както тя беше спряла на алеята в Люксембургската градина — и се обърна, сякаш някой го бе потупал по рамото. Приближи се бавно и застана така, че слънцето да е зад гърба му и дългата му сянка да падне върху отворения вестник на Натали. Тя вдигна глава, засенчи очите си с длан и го изгледа хладно, все едно го виждаше за пръв път. Косата му бе ситно къдрава и спретнато сресана, брадичката му бе квадратна и излъчваше сила, усмивката му бе сдържана, но топла. Жените го намираха за привлекателен и той го знаеше.

— Закривате ми светлината — каза тя.

Той сграбчи облегалката на свободния стол.

— Може ли?

Преди Натали да успее да се възпротиви, той дръпна стола от масата и се настани собственически на него. Ето, започва се, помисли си тя. Цялата подготовка, цялото обучение — и сега вече той седеше пред нея, точно този, когото те искаха, човекът, който щеше да я предаде в ръцете на Саладин. И веднага осъзна, че сърцето й бие като камбана. Вероятно нервността й се бе изписала на лицето й, защото той постави длан върху ръкава на скромната й блуза. Ала виждайки укорителния й поглед, бързо я отдръпна.

— Простете ми. Не искам да се притеснявате.

Тя си каза наум, че не се притеснява. И защо да го прави? Беше в обичайното си кафене срещу апартамента си. Бе уважавана от общността, лечител, който се грижеше за жителите на квартала и говореше с тях на родния им език, макар и с отчетлив палестински акцент. Тя бе д-р Лейла Хадауи, възпитаник на Университета Париж-юг, с всички разрешителни и акредитации да практикува медицина, дадени й от държавата Франция. Тя беше Лейла от Сумайрия, Лейла, която обичаше Зиад. А красивото същество, което се бе натрапило по време на неделното й сутрешно кафе, което се бе осмелило да докосне ръкава й, нямаше никакво значение.

— Съжалявам — каза тя, докато сгъваше вестника си, — но не чух името ви.

— Джалал — повтори той. — Джалал Насер.

— Джалал от Лондон ли?

— Да.

— И твърдите, че сме се срещали и преди?

— За кратко.

— Това обяснява защо не ви помня.

— Възможно е.

— И къде точно сме се срещнали?

— На Площада на републиката преди два месеца. Или може би бяха три. Имаше демонстрация срещу…

— Помня я. — Тя присви замислено очи. — Но вас не ви помня.

— Говорихме след това. Казах ви, че се възхищавам на страстта и отдадеността ви на каузата на Палестина. И че искам да поприказваме още за това. Написах ви как да се свържете с мен на брошура и ви я дадох.

— Щом казвате. — С престорена досада тя погледна през улицата. — Пробвате ли този изтъркан номер пред всички жени, които седят сами в кафенета?

— Да не би да ме обвинявате, че си измислям?

— Възможно е.

— А откъде мога да знам, че сте били на демонстрацията на Площада на републиката, ако не съм бил там?

— Все още нямам обяснение.

— Знам, че сте били там — каза той, — защото и аз бях там.

— Щом казвате.

Той махна на сервитьора и поръча кафе със сметана. Натали се обърна и се усмихна.

— Какво е толкова смешно?

— Френският ви е ужасен.

— Живея в Лондон.

— Това вече го установихме.

— Студент съм в Кингс Колидж — обясни той.

— Не сте ли малко възрастен за студент?

— И баща ми така казва.

— Баща ви, изглежда, е мъдър човек. И той ли живее в Лондон?

— В Аман. — Джалал млъкна, докато сервитьорът слагаше кафето пред него. След това небрежно попита: — Майка ви е от Йордания, нали?

Този път Лейла замлъкна. Това бе тишина, пълна с подозрение, с отдръпване.

— Откъде знаете, че майка ми е от Йордания? — попита тя накрая.

— Вие ми споменахте.

— Кога?

— След демонстрацията, разбира се. Обяснихте ми, че семейството на майка ви живее в Наблус. И че са избягали в Йордания и са били принудени да живеят в бежански лагер край Зарка. Знам го този лагер, между другото. Имам много приятели от него. Някога се молех в джамията там. Знаете ли джамията в лагера в Зарка?

— Да не би да говорите за джамията „Ал Фалах“?

— Да, същата.

— Много добре я познавам — каза тя. — Но съм напълно сигурна, че никога не съм ви казвала нищо от това.

— Та откъде иначе бих могъл да зная за майка ви? — учудено я изгледа той, ала тя продължаваше да мълчи. — И също така ми разказахте за баща си.

— Не е възможно.

Той не обърна внимание на възражението й.

— Той не бил от Наблус като майка ви. А от Западна Галилея. — Замълча, след това добави: — От Сумайрия.

Лицето й потъмня и тя започна да прави поредица от малки действия, които специалистите по разпити наричаха симптоми на колебание. Оправи си хиджаба, потупа с нокът по ръба на чашата си, огледа нервно тихата неделна улица — очите й шареха навсякъде, само не се обръщаха към човека, седнал от другата страна на масата. Мъжът, който щеше да я предаде в ръцете на Саладин.

— Не знам кой сте — въздъхна тя накрая, — но никога не съм ви споменавала нищо за родителите си. Всъщност съм сигурна, че и никога не съм ви виждала до този момент.

— Как така? Тогава откъде знам тези неща за вас?

— Може би сте от специалните служби?

— Аз ли? От френското разузнаване? Та френският ми е ужасен. Сама го казахте.

— Тогава може би сте американец. Или израелец — добави тя.

— Вие сте параноичка.

— Така е, защото съм палестинка. И ако не ми признаете кой сте наистина и какво искате, си тръгвам. А и е много вероятно да намеря най-близкия полицай и да му се оплача от непознатия, който знае за мен неща, които не бива.

— Никога не е добра идея мюсюлманин да се замесва с френската полиция, Лейла. Много е вероятно да ви отворят специално досие. И ако го направят, могат да научат неща, които да се окажат пагубни за човек във вашето положение.

Тя сложи банкнота от пет евро до кафето си и понечи да стане, но той пак сложи длан върху ръката й. Този път не беше леко, а направо я сграбчи шокиращо здраво. През това време продължаваше да се усмихва заради сервитьора, минувачите, имигрантите и местните французи, които вървяха под меката слънчева светлина.

— Кой сте вие? — промълви тя през стиснати зъби.

— Казвам се Джалал Насер.

— Джалал от Лондон?

— Точно така.

— Срещали ли сме се преди?

— Не.

— Вие ме излъгахте.

— Трябваше.

— Защо сте тук?

— Бях помолен да дойда.

— От кого?

— От вас, разбира се. — Той отпусна хватката. — Не се тревожете, Лейла — каза й. — Няма да ви нараня. Тук съм, за да ви помогна. Ще ви дам възможност, която очаквате. Ще сбъдна мечтите ви.

* * *

Наблюдателният пункт на Пол Русо се намираше точно над кафенето и камерата бе насочена надолу под такъв ъгъл, че Натали и Джалал изглеждаха като герои от авангарден френски филм. Звукът идваше от мобилния телефон на Натали, което означаваше, че в живото излъчване имаше влудяващо забавяне от две секунди. След това в обезопасената квартира в Серенкур Мордекай направи редактирана версия на срещата, в която звукът и картината бяха синхронизирани. С Ели Лавон до себе си, Габриел гледа записа три пъти от начало до край. След това нагласи часовника на 11:17:38 и натисна иконата за пускане.

Защо сте тук?

Бях помолен да дойда.

От кого?

От вас, разбира се.

Габриел натисна пауза.

— Впечатляващо представяне — прецени Ели Лавон.

— Неговото или нейното?

— Всъщност и на двамата.

Габриел пак пусна записа.

Ще ви дам възможност, която очаквате. Ще сбъдна мечтите ви.

Кой ви каза какви са мечтите ми?

Моят приятел Набил. Може би помните поне него.

Да, много добре.

Набил ми каза за разговора ви след демонстрацията на Площада на републиката.

И защо ще го прави?

Защото с него работим за една и съща организация.

Коя организация?

Не съм упълномощен да кажа. Не тук. Не сега.

Габриел натисна пауза и погледна към Лавон.

— Защо не тук? — попита той. — Защо не сега?

— Нали не мислиш, че ще й наговори всичко още в кафенето?

Габриел се намръщи и отново пусна записа.

Да се срещнем някъде на по-тихо място и да поприказваме надълго и нашироко.

Може би.

Свободна ли сте тази вечер?

Може и да бъда.

Знаете ли Ла Курньов?

Разбира се.

Ще успеете ли сама да стигнете дотам?

Не е далеч, става и пеша.

Има голям жилищен комплекс на булевард „Льоклерк“.

Знам го.

Бъдете пред аптеката в девет. Не носете мобилния си телефон, нито някаква друга електроника. И се облечете топло.

Габриел спря записа.

— Струва ми се, че ще пътуват с мотоциклет.

— Браво — каза Лавон.

— На Джалал или на мен?

Между двамата настана тишина. Ели пръв я наруши:

— За какво се тревожиш?

— Тревожа се, че ще я откара на някое усамотено място, ще я разпитва жестоко и след това ще й отреже главата. Като махнем това, нямам никакви тревоги.

Ново мълчание, този път по-дълго от предишното.

— Какво ще правиш? — попита накрая Лавон.

Габриел се взря в компютъра, подпрял с ръка брадичката си, главата му бе леко килната настрани. След това се пресегна надолу, занули часовника и пусна записа.

Лейла? Това вие ли сте? Аз съм Джалал. Джалал Насер от Лондон…