Даниъл Силва
Черната вдовица (29)

27.
Серенкур, Франция

И тогава започна голямото чакане… Или поне така го наричаха тези, които трябваше да изтърпят ужасно дългите седемдесет и два часа, през които криптираното съобщение стоеше недокоснато в малкия си саркофаг от бирена кутийка. Беше поставено в основата на електрически стълб на улица „Керселар“ в брюкселския квартал Дилбек. Участниците в тази протяжна драма покриваха обширна територия. Те бяха пръснати от Бетнъл Грийн в Източен Лондон до имигрантското предградие северно от Париж и стая в една сграда в Аман, позната като Фабриката за нокти. Там, където беше затворен Набил Ауад и поставен на изкуствено дигитално дишане. Това, което правеха, си имаше прецедент: през Втората световна война британското разузнаване поддържало жива и функционираща мрежа от пленени немски шпиони, или поне така се струвало на ръководителите им от Абвера, на които британците давали фалшива и заблуждаваща разузнавателна информация. Израелците и йорданците правеха същото.

Единственото място, на което нямаше членове на екипа, беше Дилбек. Макар че бе на малко повече от километър от центъра на Брюксел, предградието беше пълно с малки ферми.

— С други думи — заяви Ели Лавон, който бе огледал мястото с тайника на сутринта след разпита на Набил Ауад, — това е шпионски кошмар.

Фиксирана точка за наблюдение там беше немислима. Беше невъзможно и да се наблюдава целта от спряла кола или от кафене. Паркирането не беше позволено на този участък от улица „Керселар“, а единствените кафенета бяха в центъра на предградието.

Затова решиха да скрият миниатюрна камера в избуялите бурени от другата страна на шосето. Мордекай следеше сложно криптирания й сигнал от хотелска стая в центъра на Брюксел и го предаваше в сигурна мрежа, която позволяваше и на другите членове от екипа да го гледат. Скоро картината се превърна в истински хит сред тях. В Лондон, Тел Авив, Аман и Париж обучени професионални разузнавачи стояха неподвижни пред мониторите и се взираха в заплетения прещип в основата на бетонния електрически стълб. Рядко минаваше по някоя кола, самотен велосипедист или пенсионер от предградието, излязъл на сутрешна разходка. През повечето време изображението приличаше на статичен кадър, а не на живо излъчване. Габриел го наблюдаваше от импровизирания щаб в шато Тревил. Смяташе го за най-отегчителното нещо, което някога бе правил. Наричаше обекта консервата до стълба и се проклинаше наум, че бе избрал тайника в Дилбек пред другите три възможности. Не че те бяха много по-добри. Очевидно бе, че когато Джалал Насер ги е подбирал, не се е ръководил от естетиката на околната среда.

Чакането си имаше и забавни моменти. Немска овчарка, която приличаше на огромен вълк, всеки ден ходеше по голяма нужда в храста. А някакъв пенсионер с детектор за метал изрови кутийката и след като я огледа внимателно, я захвърли на мястото й. Последва и библейската гръмотевична буря, която трая четири часа и заплашваше да отнесе кутията и съдържанието й, както и самото предградие… Габриел нареди на Мордекай да провери състоянието на флашката, но той го убеди, че това не е необходимо. Беше я сложил в два непромокаеми найлонови плика, както обичайно го е правил и Набил Ауад. Освен това обясни, че проверката би била прекалено рискована. Винаги съществуваше възможност куриерът да пристигне точно в този миг, а и вероятно те не бяха единствените, които наблюдаваха тайника.

Целта на това начинание — Джалал Насер, човекът на Саладин за Европа, не даваше никакви знаци какви са намеренията му. Вече беше началото на лятото и Джалал не ходеше всеки ден на лекции в Кингс Колидж. Оставаше му само още един семестър, през който щеше да изучава влиянието на западния империализъм върху икономиките на страните от Арабския свят. А това значеше, че вече може да отделя повече време за нелегалната си дейност. По всичко личеше, че е човек, който си живееше добре на гърба на данъкоплатците. Дълго пиеше сутрешното си кафе в любимото си заведение на Бетнъл Грийн Роуд, пазаруваше на Оксфорд Стрийт, посещаваше Националната галерия, за да разглежда забранено от исляма изкуство, и се наслаждаваше на американски екшъни в киното на Лестър Скуеър. Дори ходи на мюзикъл — и то точно на „Момчетата от Джърси“, — което накара екипите в Лондон да се чудят дали не планира да взриви представлението. Нямаше признаци да е наблюдаван от британците, но външно Лондон, който приличаше на град, излязъл от книгите на Оруел, можеше да бъде заблуждаващ. МИ5 разчиташе не само на хора, които да следят заподозрените в тероризъм. Очите на камерите бяха вечно отворени.

А те бяха инсталирани и в ергенския му апартамент на Чилтън Стрийт. Гледаха го как яде, как спи, как се моли, надничаха тихо през рамото му с любопитството на деца, докато стоеше до късно през нощта пред компютъра си. Имаше два еднакви лаптопа: единият беше свързан с интернет, а другият нямаше връзка, или поне така той си мислеше. Не ставаше веднага ясно дали общува с елементи от мрежата на Саладин. Джалал Насер беше отдаден на джихада, ала онлайн беше образцов жител на Великобритания и лоялен поданик на кралство Йордания.

Екипите се питаха дали вече бе разбрал за флашката в тайника до електрическия стълб в пасторалния квартал на Брюксел Дилбек? И знаеше ли, че мъжът, който я беше оставил, вече бе в Йордания и се грижеше за тежко болния си баща? А дали внезапното му заминаване, след като беше оставил съобщението, не му се струваше малко странно и притеснително? Габриел беше сигурен, че е така. И доказателството за това, според него, беше, че куриер още не беше се появил до тайника. Настроението на Габриел ставаше все по-мрачно с всеки изминал час. Той бродеше из многобройните стаи на шато Тревил, разхождаше се по алеите в градината, преглеждаше докладите от наблюденията. Но основно се взираше в монитора, в изображението на бетонния електрически стълб, издигащ се над буйния храст, а това вероятно беше най-противният образ в историята на една горда служба.

В късния следобед на третия ден бурята, наводнила Дилбек, се премести към северните предградия на Париж. Ели Лавон бе застигнат от нея по улиците на Обервийе и когато се върна в Тревил, беше като мокра кокошка. Габриел стоеше пред компютъра си като вкаменен. Зелените му очи обаче горяха.

— Е? — попита Лавон.

Габриел натисна няколко клавиша на клавиатурата и кликна върху иконата за пускане на записа на екрана. След няколко секунди размазан образ на моторист премина отдясно наляво през монитора.

— Знаеш ли колко мотористи минаха покрай това място днес? — попита Лавон.

— Трийсет и осем — отговори Габриел. — Но само този направи това.

Той пусна пак видеото на забавен каданс и кликна за пауза. В мига, в който изображението бе замръзнало, визьорът на каската на моториста бе обърнат право към основата на електрическия стълб.

— Може нещо да му е привлякло вниманието — предположи Лавон.

— Какво например?

— Бирена кутийка с флашка вътре.

Габриел се усмихна за пръв път от три дни. Натисна няколко клавиша и на екрана отново се появи живата картина. Консерва до стълб, помисли си той. Изведнъж това стана най-красивото нещо, което бе виждал.

* * *

Видяха моториста за втори път в седем часа същата вечер и отново в осем и половина, когато сумракът потъмняваше изображението. И в двата случая той премина през екрана отляво надясно. И в двата случая при пускането на записа на забавен каданс се забелязваше как главата му едва забележимо се извръща към храста в основата на бетонния стълб. Когато се върна за трети път, отдавна се бе стъмнило и изображението бе напълно черно. Този път той спря и угаси светлините на мотора. Мордекай превключи камерата на инфрачервено наблюдение и миг по-късно Габриел и Ели Лавон видяха как жълто-червеният човешки силует бързо измъкна нещо изпод храста на улица „Керселар“.

USB флашката бе от същия модел, който бе ползвал Набил Ауад при предишните кореспонденции, с една значима разлика: платката й бе свързана с проследяващо устройство, което позволяваше на екипа да наблюдава движението й. От Дилбек тя отиде в центъра на Брюксел, където прекара спокойна вечер в доста приличен хотел. На сутринта от Гар дьо Миди се качи на влака „Юростар“ в 8,52 часа и до десет вече се движеше по платформите на Международната гара Сейнт Панкрас в Лондон. Яков Росман успя да снима куриера, докато минаваше през залата за пристигащи. По-късно щяха да го идентифицират като египтянин, който живееше край Еджуеър Роуд и работеше като асистент продукция в телевизия „Ал Джазира“.

Флашката пропътува разстоянието до Източен Лондон пеша и по обед премина със завидна дискретност в други ръце на тротоара на Брик Лейн. Няколко минути по-късно в ергенския апартамент на Чилтън Стрийт тя бе включена в компютъра без връзка с интернет, или поне така мислеше собственикът му. И тогава започна ново чакане — чакането Джалал Насер, човекът на Саладин в Европа, да дойде в Париж, за да се срещне с новото си момиче.