Даниъл Силва
Черната вдовица (24)

22.
Нахалал, Израел

Когато Натали се върна в Нахалал, томчето с поезия на Даруиш бе изчезнало от нощното шкафче в стаята й. На негово място имаше подвързан инструктаж, дебел като ръкопис на роман и съставен на френски. Беше продължение на историята, която Габриел бе започнал да й разказва сред руините на Сумайрия. Историята на талантлива млада жена, лекарка, родена във Франция, от палестински произход. Баща й живял скиталчески живот, типичен за много останали без държава образовани палестинци. Завършил инженерство в Багдадския университет и работил в Ирак, Йордания, Либия и Кувейт, преди най-накрая да се засели във Франция. Там срещнал палестинка от Наблус, която се препитавала като преводачка за бежанска организация към ООН и малко френско издателство. Родили им се две деца: син, който загинал в автомобилна катастрофа в Швейцария на двайсет и три години, и дъщеря, която кръстили на Лейла Халед, прочутата боркиня за свобода от „Черният септември“ и първата жена, отвлякла самолет. Трийсет и три годишният живот на Лейла бе описан на страниците на инструктажа с изключително интимни подробности на съвременно четиво. Натали трябваше да признае, че си го биваше. Бяха разказани неприятностите й в училище заради това, че е арабка и мюсюлманка. Кратките й експерименти с наркотиците. И анатомично точно описание на първия й сексуален контакт на шестнайсет години с френско момче на име Анри, което разбило сърцето на бедната Лейла. До пасажа имаше снимка на двама тийнейджъри — момче с вид на французин и момиче с вид на арабка, седнали на парапета на Пон Мари в Париж.

— Кои са те? — попита Натали Абдул, който приличаше на труп.

— Те са Лейла и гаджето й Анри, разбира се.

— Но…

— Никакво „но“, Лейла. Това е твоят живот. Всичко, което четеш в този свитък, наистина ти се е случило.

Френската еврейка Натали откри, че има много общо с палестинката, в която скоро щеше да се превърне. И двете бяха понасяли подигравки в училище заради произхода и вярата си, и двете имаха нещастни ранни сексуални преживявания с френски момчета. И двете бяха започнали да учат медицина през есента на 2003 г.: Натали в Университета на Монпелие, в един от най-старите медицински факултети в света, а Лейла — в Университета Париж-юг. Беше напрегнат период за Франция и Близкия изток. В началото на годината американците бяха нахлули в Ирак, подпалвайки Арабския свят и мюсюлманите в Западна Европа. Освен това на Западния бряг и в Ивицата Газа бушуваше Втората интифада. Като че ли навсякъде мюсюлманите бяха под обсада. Лейла била сред хилядите, протестирали в Париж срещу войната в Ирак и израелските репресии в окупираните територии. С нарастването на интереса й към политиката растяла и отдадеността й към исляма. Решила да се забради, което шокирало светската й майка. Но след няколко седмици и майка й се забрадила.

През третата година от следването си Лейла се запознала със Зиад ал Масри, мъж от палестински и йордански произход, който учел във факултета по електроника. Отначало той бил приятно забавление, с него си почивала от задължителната програма по фармакология, бактериология, вирусология и паразитология. Но Лейла скоро осъзнала, че е отчаяно влюбена. Зиад бил политически по-активен от нея, както и по-религиозен. Общувал с радикални мюсюлмани, бил член на екстремистката група „Хизб ут Тахрир“, посещавал джамия, където ходжа от Саудитска Арабия редовно проповядвал джихад. Никак не било учудващо, че дейностите на Зиад привлекли вниманието на френските служби за сигурност, които го задържали два пъти за разпит. Ала това само втвърдило убежденията му и въпреки нежеланието на Лейла, той решил да замине за Ирак и да се присъедини към ислямската съпротива. Стигнал само до Йордания, където бил арестуван и хвърлен в прословутия затвор, познат като Фабриката за нокти. Месец след пристигането си бил мъртъв. Всяващата ужас тайна полиция дори не си направила труда да даде обяснение на семейството.

Инструктажът не беше дело на един автор, а съвместно усилие на трима опитни разузнавачи от три силни служби. Сюжетът беше непробиваем, героите — добре измислени. Никой критик не би намерил недостатък в него, а дори и най-придирчивите читатели не биха се усъмнили в достоверността му. Някои биха поставили под въпрос количеството необичайни подробности от ранния живот на обекта, но зад многословието на авторите се криеше метод. Те искаха да създадат у героинята си резервоар от спомени, от които тя да черпи неограничено, когато му дойде времето.

Тези на пръв поглед незначителни подробности — имена, места, училищата, в които е учила, планът на семейния апартамент в Париж, пътуванията им до Алпите и до морето — бяха сърцевината на обучението на Натали през последните й дни във фермата в Нахалал. И разбира се, Зиад — любимият на Лейла и загинал воин на Аллах. Заради него Натали трябваше да наизусти детайли не от един, а от два живота, тъй като Зиад бе разказвал на Лейла много за своето възпитание и живот в Йордания. Дина беше главният й преподавател и изпитващ. Тя говореше за отдадеността на Зиад към джихада и омразата му към Израел и Америка така, сякаш те бяха благородни каузи. Казваше, че на неговия житейски път трябва да се подражава, а не да се заклеймява. А смъртта му повече от всичко изискваше отмъщение.

Медицинското образование помагаше на Натали, тъй като й позволяваше да погълне и запамети огромни количества информация, особено числа. Тя бе непрекъснато изпитвана, хвалена за успехите си и укорявана дори за най-малката грешка или колебание. Дина я предупреди, че скоро други ще задават въпросите. През това време тя бе посещавана от много наблюдатели, които присъстваха на уроците й, но не участваха в тях по никакъв начин. Имаше един мъж със суров вид, късо подстригана тъмна коса и сипаничаво лице. Както и плешив човек със сако от туид, който се държеше като оксфордски професор. И дребен като елф човечец с оредяваща рошава коса, чието лице, колкото и да се мъчеше, Натали като че ли никога не можеше да си спомни. И накрая — висок като върлина мъж с бледа кожа и очи с цвят на глетчер. Когато Натали попита Дина за името му, тя само я изгледа укорително.

— Лейла не може да бъде привлечена от немюсюлманин — сгълча тя ученичката си, — да не говорим за евреин. Лейла е влюбена в спомена за Зиад. Никой никога няма да заеме мястото му.

Той дойде в Нахалал два пъти, винаги придружаван от рошавия мъж с изплъзващото се лице. Те гледаха преценяващо, докато Дина притискаше Натали и за най-малките подробности от връзката й със Зиад: ресторанта, в който са вечеряли на първата си среща; храната, която са поръчали; първата им целувка, последния им имейл. Зиад го бе пратил от интернет кафене в Аман, докато чакал каналджията, който щял да го преведе през границата с Ирак. На следващата сутрин бил арестуван. Повече не се чули.

— Помниш ли какво ти написа? — попита я Дина.

— Бил убеден, че го следят.

— И ти какво му отговори?

— Писах му, че ужасно съм загрижена за безопасността му. Помолих го да се качи на следващия самолет за Париж.

— Не, Лейла, искам да чуя точните ти думи. Това е последното ти общуване с мъжа, когото си обичала. — Дина размаха лист хартия, на който би трябвало да има разпечатка на разменените имейли. — Със сигурност помниш последното нещо, което си казала на Зиад, преди да бъде арестуван.

— Казах му, че умирам от притеснение. Умолявах го да се маха оттам.

— Но това не е всичко. Казала си му също така, че може да остане при твой роднина, така ли е?

— Да.

— Кой роднина?

— Леля ми.

— Сестра на майка ти?

— Правилно.

— Тя в Аман ли живее?

— В Зарка.

— В лагера или в града?

— В града.

— Споменала ли си й, че Зиад ще ходи в Йордания?

— Не.

— А на майка си или баща си?

— Не.

— Ами на френската полиция?

— Не.

— А на твоя познат в йорданското разузнаване? На него каза ли, Лейла?

— Какво?

— Отговори на въпроса! — тросна й се Дина.

— Нямам познат в йорданското разузнаване.

— Ти ли предаде Зиад на йорданците?

— Не.

— Ти ли си отговорна за смъртта му?

— Не.

— А вечерта на първата ви среща? — попита Дина, като внезапно смени темата. — Пи ли вино с вечерята?

— Не.

— Защо?

— Защото е харам^[1] — каза Натали.

Същата вечер, когато се прибра в стаята си, томчето на Даруиш се бе върнало на нощното й шкафче. Помисли си, че скоро щеше да тръгне. Въпросът беше кога.

* * *

Същият въпрос беше темата на срещата на Габриел и Узи Навот на булевард „Цар Саул“ по-късно същата вечер. Между тях, на конферентната маса на Навот, бяха писмените заключения на различни обучители, лекари и психолози, назначени по случая. Всички започваха с това, че Натали Мизрахи е стабилна физически и психически и напълно способна да изпълни мисията, за която бе вербувана. Никой от тези доклади обаче не беше толкова важен, колкото мненията на шефа на Службата и мъжа, който щеше да го наследи на поста. И двамата бяха разузнавачи ветерани, които бяха прекарали голяма част от кариерата си, работейки под фалшива самоличност. И те единствени щяха да понесат последствията, ако нещо се объркаше.

— Това е просто Франция — каза Узи.

— Да — отвърна мрачно Габриел. — Във Франция никога нищо не се случва.

Настъпи тишина.

— Е? — попита накрая Навот.

— Искам да я подложа на още един тест.

— Беше тествана много пъти. И премина всички изпитания с огромен успех.

— Да я извадим от зоната й на комфорт.

— Отряд за разстрел?

— Оценка от колеги — предложи Габриел.

— Колко сурова?

— Достатъчно, за да извади наяве всички недостатъци.

— Кой искаш да се заеме с това?

— Яков.

— Яков би уплашил и мен.

— Точно това е целта, Узи.

— Кога искаш да стане?

Габриел погледна часовника си. Навот посегна към телефона.

* * *

Дойдоха да я вземат малко преди зазоряване, докато сънуваше лимоновите горички на Сумайрия. Бяха трима — или четирима? Натали не беше сигурна, тъй като стаята бе тъмна, а похитителите й бяха облечени в черно. Те надянаха качулка на главата й, вързаха ръцете й със самозалепващо тиксо и я поведоха надолу по стълбите. Навън тя усети мократа трева на моравата под босите си стъпала, въздухът бе студен и натежал от миризмите на пръст и животни. Вкараха я на задната седалка в някаква кола. Един седна от лявата й страна, а друг — от дясната, така беше здраво притисната в бедрата и раменете. Уплашена, извика името на Габриел, но не получи отговор. И Дина не се отзова на вика й за помощ.

— Къде ме водите? — попита тя и за нейна изненада се обърна към тях на арабски.

Като повечето лекари, тя имаше добър вътрешен часовник. Пътуването, или по-скоро състезанието с висока скорост, от което й се повдигаше, трая между двайсет и пет и трийсет минути. Никой не отрони и дума — дори когато тя каза на арабски, че й се повръща. Накрая колата спря рязко. Отново я поведоха, този път по козя пътека. Въздухът ухаеше на борове и бе по-студен от този в долината. Тя видя малко светлина изпод качулката. Преведоха я през нисък праг, влязоха в някаква сграда и я бутнаха на стол. Ръцете й бяха поставени върху маса. Лампите я стоплиха.

Тя седеше мълчаливо и леко трепереше. Усещаше присъствие зад светлината. Накрая мъжки глас каза на арабски:

— Свалете й качулката.

Платът падна с едно дръпване, сякаш бе свален от ценен предмет, който трябва да бъде открит пред очакващата го публика. Жената премигна няколко пъти, докато свикне със силната светлина. Тогава очите й се спряха на мъж, седнал от другата страна на масата. Той бе облечен изцяло в черно, черна куфия скриваше цялото му лице, с изключение на очите, които също бяха черни. Човекът вдясно от него бе облечен по същия начин, както и този отляво.

— Кажи ми името си — заповяда мъжът срещу нея на арабски.

— Казвам се Лейла Хадауи.

— Не името, което ционистите са ти дали! — сопна се той. — Истинското, еврейското ти име.

— Това е истинското ми име. Аз съм Лейла Хадауи. Израснах във Франция, но съм от Сумайрия.

* * *

Но той не приемаше нищо: лъжела за името, произходът й не бил този, за който твърди, и вярата й не била такава, нито историята с детството й във Франция, поне не цялата. Разполагал с досие, което според него било изготвено от отдела по сигурност на организацията му, макар да не казваше коя е точно. Спомена само, че членовете й подражавали на първите следовници на Мохамед, мир на духа му. Твърдеше, че според досието истинското й име е Натали Мизрахи, че очевидно е еврейка, и то агент на израелската разузнавателна служба, че е обучена във ферма в Долината на Израил. Тя му отвърна, че никога не е стъпвала в Израел, нито някога ще го направи, и че единственото обучение, което е получила, е това в Университета Париж-юг, където бе учила медицина.

— Лъжи — каза мъжът в черно.

И добави, че така не му оставяла друг избор, освен да започне от самото начало. При безмилостния му разпит усетът на Натали за времето я напусна. Можеше да е минала и седмица, откакто я измъкнаха от съня й. Главата я болеше, имаше нужда от кофеин, ярките светлини бяха непоносими. Въпреки това отговорите й се лееха без усилие, като бликаща вода. Тя не си спомняше нещо, на което я бяха научили, а нещо, което вече знаеше. Отдавна не бе Натали. Беше Лейла. От Сумайрия. Лейла, която бе обичала Зиад. И която искаше мъст.

Накрая мъжът от другата страна на масата затвори папката. Погледна към човека вдясно от него, след това към този отляво. После разви шала и откри лицето си. Беше онзи със сипаничавите бузи. Другите двама мъже също свалиха кърпите. Този вляво беше рошавият, чието лице непрекъснато забравяше. А този вдясно бе бледият с ледените очи. И тримата се усмихваха, но Натали изведнъж се разплака. Габриел се приближи тихо към нея отзад и постави ръка на рамото й, което се тресеше.

— Всичко е наред, Лейла — каза той тихо. — Всичко свърши.

Само че не беше свършило, помисли си тя. Тепърва започваше.

* * *

В Тел Авив и предградията му има много обезопасени апартаменти на Службата, известни като площадки за излитане. Това са места, където според правилата и традициите оперативните работници прекарваха последната си нощ, преди да заминат от Израел за мисия в чужбина. Три дни след инсценирания разпит Натали отиде с Дина в луксозен апартамент с изглед към морето в Тел Авив. Новите й дрехи всичките купени във Франция, бяха прилежно сгънати на леглото. До тях бе френският й паспорт, френска шофьорска книжка, френски кредитни и дебитни карти и различни медицински сертификати и акредитации на името на Лейла Хадауи. Имаше и няколко снимки на апартамента, в който щеше да живее — той се намираше в гъстонаселеното с имигранти парижко предградие Обервийе.

— Надявах се на уютна мансарда на левия бряг.

— Разбирам. Но когато ще ловиш риба — каза Дина, — е най-добре да отидеш там, където кълве.

Натали имаше само една молба: искаше да прекара нощта с майка си и баща си. Молбата й бе отхвърлена. Много време и усилия бяха вложени в превръщането й в Лейла Хадауи. Бе преценено, че е прекалено рисковано да се потопи, макар и за кратко, в предишното си битие. Опитен разузнавач можеше да преминава спокойно през мембраната, отделяща истинския му живот от този, който водеше в служба на страната си. Но току-що обучените нови служители като Натали често бяха прекалено крехки — като цветя, повяхващи на пряка слънчева светлина.

И така тя прекара последната си вечер в Израел само в компанията на меланхоличната жена, която я бе изтръгнала от убежището на стария й живот. За да си запълва времето, опакова и разопакова куфарите си три пъти. После, след поръчаната отвън вечеря от агнешко с ориз, тя пусна телевизора и гледа епизод на египетска сапунка, която бе започнала да следи в Нахалал. След това седна на балкона и зарея очи в пешеходците, колоездачите и скейтбордистите, движещи се по крайбрежната алея в студената ветровита вечер. Беше забележителна гледка, сбъднатата мечта на първите ционисти, но Натали гледаше тези доволни евреи с презрителния поглед на Лейла. Те бяха окупатори, деца и внуци на колониалисти, откраднали земята на по-слаб народ. Затова трябваше да бъдат победени и прогонени — точно както те бяха прогонили предците на Лейла от Сумайрия в една майска вечер през 1948 г.

Гневът й я последва и в леглото. Не помнеше дали изобщо бе спала тази нощ, а на сутринта беше със замъглени очи и опънати нерви. Облече дрехите на Лейла и покри косата си с любимия й хиджаб в изумруден цвят. Долу я чакаше такси. Не истинско, а на Службата, шофирано от един от охраняващите агенти, които я следваха по време на кросовете й в Нахалал. Той я откара право на летище „Бен Гурион“, където бе щателно претърсена и дълго разпитвана, преди да й позволят да продължи. Лейла не се обиди от отношението. Като забрадена мюсюлманка бе свикнала да привлича вниманието на охранителите.

Влезе в терминала и тръгна към изхода, без да обръща внимание на враждебните погледи на израелските пасажери, а когато полетът й бе обявен, кротко се качи в самолета. Съседът й по място беше сивоокият мъж с бледото лице, а от другата страна на пътеката бяха сипаничавият разпитващ и неговият рошав съучастник. Никой от тях не се осмеляваше да погледне към забрадената жена, която пътуваше сама. Изведнъж тя се почувства изтощена. Каза скромно на стюардесата, че не би искала да бъде притеснявана. След това, докато Израел изчезваше под нея, затвори очи и засънува Сумайрия.