Даниъл Силва
Черната вдовица (19)

17.
Долината на Израил

Жената, седнала край кухненската маса, не приличаше много на шпионин. Беше по-дребна от Натали, а изражението й издаваше нещо средно между досада и тъга. Беше си направила чаша чай. До нея беше мобилният й телефон, а до него — паспортът на Натали, който допреди това бе лежал скрит в кафяв плик в долното чекмедже на нощното й шкафче. Вътре имаше също така три писма с много лично съдържание, писани от мъж, когото Натали познаваше от университета във Франция. Беше се канила да ги изгори, а сега повече от всякога съжаляваше, че не го е сторила.

— Отвори го — каза жената и кимна към стилния малък куфар на Натали. На него имаше етикет, спомен от последното й пътуване до Париж. Беше летяла с „Ер Франс“, а не с „Ел Ал“, предпочитаната авиокомпания на евреите имигранти от френски произход.

Тя дръпна ципа и погледна вътре. Беше напълнен набързо и небрежно — чифт панталони, две блузи, памучен пуловер, само един кат бельо. Коя жена слага в багажа си само едни бикини?

— Колко дълго ще отсъствам?

— Зависи.

— От какво?

Жената мълчаливо отпи от чая си.

— Без грим, без дезодорант? Без шампоан? Къде отивам? В Сирия ли?

Отново настана тишина. След това жената бързо обясни:

— Вземи каквото ти трябва. Но не се бави прекалено. Той няма търпение да се види с теб. Не бива да го караме да чака.

— Кой, Узи Навот ли?

— Не — усмихна се за пръв път тя. — Мъжът, с когото ще се срещнеш, е много по-важен от Узи Навот.

— Трябва да съм на работа след три дни.

— Да, знаем. В девет часа. — Тя протегна ръка. — Дай ми телефона си.

— Но…

— Моля — строго настоя жената, — губим ценно време.

Натали предаде телефона и отиде в спалнята. Стаята изглеждаше като претърсена. Съдържанието на кафявия плик от нощното й шкафче лежеше пръснато върху леглото. Всичко беше там, с изключение на писмата, които сякаш се бяха изпарили. Тя веднага си представи пълна стая с хора, които четат на глас пасажи от тях и избухват в бурен смях. Взе още няколко дрехи и събра малък несесер с тоалетни принадлежности, включително и противозачатъчните хапчета и предписаните обезболяващи. Пиеше ги срещу главоболието, стоварващо й се понякога като гръм от ясно небе. След това се върна в кухнята.

— Къде са писмата ми?

— Какви писма?

— Онези, които взехте от спалнята ми.

— Не съм вземала нищо.

— А кой тогава?

— Да вървим — беше всичко, което жената каза.

Докато слизаше по стълбите с куфар в едната ръка и дамска чанта в другата, Натали забеляза, че жената леко накуцваше. Колата й бе паркирана на „Ибн Езра“, точно пред тази на Натали. Потеглиха, непознатата шофираше спокойно, но много бързо. Преминаха през Юдейското плато към Тел Авив, след това поеха на север по крайбрежната равнина по магистрала 6. За известно време двете слушаха новините по радиото — говореше се само за намушквания, смърт и предсказания за наближаваща апокалиптична война между евреите и мюсюлманите на Храмовия хълм. Жената отхвърли всички въпроси на Натали и я остави да се взира през прозореца към минаретата, издигащи се над Западния бряг отвъд разделителната бариера. Бяха толкова близо, та й се струваше, че може да ги докосне. Близостта на селата до такъв важен път я накара да се съмнява в перспективите за мирното съществуване на двете страни. Френските и швейцарските села също бяха едни до други по общо взето невидима граница, но Швейцария не искаше да изтрие Франция от картата. Нито швейцарците умоляваха синовете си да проливат кръвта на френските неверници.

Постепенно крайбрежната равнина изчезна и магистралата зави към планината Кармел и Галилея, която приличаше на одеяло със зелени и кафяви кръпки. Като че ли караха към Назарет, но на няколко километра от града жената зави по по-тесен път и продължи по него покрай училищни спортни игрища, докато пътят им не бе препречен от метална бариера с шипове. Портата автоматично се отвори и те продължиха по леко извитата улица с надвиснали дървета от двете страни. Натали бе очаквала да я отведат в някакво секретно съоръжение, а вместо това се озова в тихо малко градче. То бе построено в кръгове. Покрай пътя имаше едноетажни къщи, а зад тях като ветрило се простираха пасбища и обработваема земя.

— Къде сме?

— В Нахалал — обясни жената. — Това е мошав. Известен ли ти е този термин?

— Аз съм имигрантка — хладно отрони Натали, — а не идиот. Мошав е кооперативна общност от отделни ферми, което е различно от кибуц.

— Много добре.

— Вярно е, нали?

— Кое?

— Ами това, че наистина ни мислите за идиоти. Искате да извършваме алия^[1], а след това се държите с нас така, сякаш не сме едни от вас. Защо?

— Животът в Израел никак не е лесен. Ние сме генетично недоверчиви хора, които са избрали да живеят тук. Някои от нас не са имали избор. Просто е нямало къде другаде да отидат.

— И това ви прави нещо повече?

— Не. Прави ни цинични. — Жената караше бавно покрай къщите в сенките. — Не е зле, а?

— Не — кимна Натали, — никак даже.

— Нахалал е най-старият мошав в Израел. Когато първите евреи пристигнали тук през 1921 година, тези земи били блато, гъмжащо от комари анофелес. — Тя помълча. — Знаеш ли ги? Те разпространяват малария.

— Аз съм лекар — каза Натали уморено.

Жената не изглеждаше никак впечатлена.

— Пресушили блатото и го превърнали в плодородна обработваема земя. — Тя поклати глава. — Мислим си, че нашият живот е много труден, но те са дошли тук с празни ръце и всъщност са построили държава.

— Предполагам, че не са ги забелязали — каза Натали и кимна към арабските села, кацнали на хълма над долината.

Жената я прониза с отчаян кос поглед.

— Нали наистина не вярваш в тези глупости?

— Какви глупости?

— Това, че сме им откраднали земята.

— А ти как би го изтълкувала?

— Тази земя е била закупена от Еврейския национален фонд. Никой нищо не е откраднал. Но ако се срамуваш от историята ни, може би е трябвало да си останеш във Франция.

— За съжаление, вече не е възможно.

— Ти си от Марсилия, нали?

— Да.

— Интересно място е Марсилия. Малко занемарено, но приятно.

— Била ли си там?

— Веднъж — каза жената. — Бях пратена да убия терорист.

Тя зави по алеята към модерно бунгало. На покритата веранда, със скрито в сянката лице, стоеше мъж, облечен в избелели джинси и кожено яке. Жената паркира и изключи двигателя.

— Завиждам ти, Натали. Бих дала всичко да съм на твое място точно сега, но не мога. Нямам твоите дарби.

— Аз съм просто лекар. Как бих могла да ви помогна?

— Ще оставя той да ти обясни — кимна жената към мъжа на верандата.

— А кой е той?

Жената се усмихна и отвори вратата на автомобила.

— Не се тревожи за багажа си. Някой ще се погрижи за него.

* * *

Първото нещо, което Натали долови, след като слезе от колата, бе миризмата на цветя и поляни, на животни и свеж тор. Изведнъж си даде сметка, че облеклото й е напълно неподходящо за подобно място, особено ниските й обувки, които приличаха на балетни пантофки. Ядоса се на жената, задето не я предупреди, че отиват във ферма в Долината на Израил. Но докато прекосяваха гъстата зелена морава, Натали пак забеляза накуцването и всички грехове бяха простени. Мъжът на верандата още не бе помръднал. Въпреки сенките Натали усещаше, че той я наблюдава със съсредоточеността на портретист, изучаващ модела си. Най-накрая слезе бавно по трите стъпала, които водеха от верандата към моравата, и излезе от сянката на ярката слънчева светлина.

— Натали — протегна й ръка той. — Надявам се, че пътуването не е било тежко. Добре дошла в Нахалал.

Косата на слепоочията му беше пепелява на цвят, очите му бяха смущаващо зелени. Нещо в неговото красиво лице й бе познато. След това Натали внезапно осъзна, че го е виждала и преди. Пусна ръката му и удивено отстъпи назад.

— Вие сте…

— Да, аз съм. И очевидно съм напълно жив, което значи, че вече знаеш важна държавна тайна.

— Некрологът ви в „Хаарец“ беше много трогателен.

— И аз така мисля. Но не трябва да вярваш на всичко, което пише във вестниците. Предстои ти да разбереш, че около седемдесет процента от историята е строго секретна. И трудните неща се постигат почти винаги в пълна тайна. — Усмивката му изчезна, зелените му очи огледаха лицето й. — Разбрах, че си имала тежка нощ.

— Напоследък често е така.

— Лекарите в Париж и Амстердам също са имали наскоро тежки нощи. — Той леко сведе глава настрани. — Предполагам, че внимателно си проследила новините за атентатите в квартал Маре.

— И защо смятате така?

— Защото си французойка.

— Вече съм израелка.

— Но си запазила френския си паспорт, след като си извършила алия, нали? — Въпросът му прозвуча като обвинение. Тя не отговори. — Не се тревожи, Натали, не те съдя. В такива времена е най-добре да имаш спасителна лодка. — Той сложи ръка на брадичката си. — Та направи ли го?

— Кое?

— Проследи ли новините от Париж?

— Възхищавах се много на мадам Вайнберг. Всъщност съм се срещала веднъж с нея, когато тя беше в Марсилия.

— Значи, двамата с теб имаме нещо общо. Аз също се възхищавах много на Хана и за мен бе удоволствие да я считам за своя приятелка. Тя бе много щедра към нашата служба. Помогна ни, когато имахме нужда, и така една сериозна заплаха за сигурността ни бе премахната.

— И тя затова ли загина?

— Хана Вайнберг е мъртва — каза той, наблягайки на всяка дума — заради мъж, който се нарича Саладин. — Свали ръката от брадичката си и задържа погледа си неподвижен. — Вече си член на много малък клуб, Натали. Дори от ЦРУ не знаят за този човек. Но малко прибързваме. — Той се усмихна отново и я хвана за ръката. — Ела. Ще хапнем, ще се опознаем по-добре.

Поведе я през верандата към сенчеста градина, където имаше маса, сложена за четирима, с традиционен израелски обяд от салати и близкоизточни пастети. На единия от столовете седеше едър навъсен мъж с късо подстригана сива коса и малки очилца без рамки. Натали веднага го позна. Беше го виждала по телевизията, забързан към кабинета на министър-председателя по време на кризи.

— Натали — каза Узи Навот и стана. — Толкова мило от твоя страна да приемеш поканата ни. Съжалявам, че се появихме неканени в дома ти, но ние винаги правим така. Повярвай ми, старите методи са най-добри.

На няколко крачки от градината имаше плевня от гофриран метал, а до нея — обор с добитък и коне. Триъгълен парцел със засети ниви се простираше към планината Табор, Която се издигаше като женски гърди в равната долина.

— Тази ферма е на наш приятел от службите — обясни мъжът, който се смяташе за мъртъв и се казваше Габриел Алон. — Роден съм ето там — посочи той към далечни сгради вдясно от планината Табор, — в Рамат Давид. Създаден е няколко години след Нахалал. Много хора, които живеят там, са бежанци от Германия.

— Като майка ви и баща ви.

— Очевидно си прочела много внимателно некролога ми.

— Беше очарователен, само че много тъжен. — Тя се обърна и се загледа в ширналите се земи. — Защо съм тук?

— Първо — да обядваме. После ще говорим.

— А ако искам да си тръгна?

— Ще си тръгнеш.

— А ако остана?

— Мога да ти обещая само едно нещо, Натали. Животът ти повече никога няма да бъде същият.

— Какво бихте направили вие, ако бяхте на мое място?

— Вероятно щях да ти кажа да намериш някого другиго.

— Е — въздъхна тя, — как бих могла да откажа такова предложение? Ще ядем ли? Умирам от глад.