Даниъл Силва
Черната вдовица (18)

16.
Йерусалим

Никой не можеше точно да си спомни кога бе започнало всичко. Може да е било с арабския моторист, който блъсна трима тийнейджъри евреи край селище на Западния бряг южно от Йерусалим. Или с арабския търговец, намушкал двама обучаващи се за равини студенти пред Дамаската порта на Стария град. Или с арабския служител в луксозен хотел, който се опита да отрови настанен там конгресмен от Охайо…

Вдъхновени от думите и делата на ИДИЛ, разгневени и объркани от неспазени обещания, много млади палестинци съвсем буквално бяха поели нещата в собствените си ръце. Насилието бе в малък мащаб, дълбоко лично и трудно за овладяване. Сравнително лесно бе да забележиш арабин, опасан с експлозиви. Но арабин, въоръжен с кухненски нож или автомобил, беше истински кошмар за сигурността, особено ако той е готов да загине. Хаотичната природа на атаките дълбоко разтревожи израелското общество. Скорошно проучване бе установило, че огромно мнозинство от хората се бояха да не бъдат нападнати на улицата. Мнозина вече не ходеха често по места, където можеше да има араби, а това беше труден избор за град като Йерусалим.

Ранените и умиращите неизменно бяха откарвани в Медицинския център „Хадаса“, най-добрата израелска болница за спешна медицина. Намираше се в Западен Йерусалим, в изоставеното арабско село Ейн Карем, а забележителният екип от лекари и сестри всеотдайно се грижеше за жертвите на най-стария конфликт в света — разкъсаните в самоубийствените атентати, ранените в битки израелски войници и арабските демонстранти, покосени от израелски огън. Медиците не правеха разлика между араби и евреи, жертви и палачи; лекуваха всеки, който влезеше през вратата им, включително и най-опасните врагове на Израел. Не беше необичайно да видиш лидери на „Хамас“ в „Хадаса“. Дори управляващите в Сирия — преди избухването на гражданската война, бяха пращали свои влиятелни болни на хълмовете на Ейн Карем.

Според християнската традиция Ейн Карем бе родното място на Йоан Кръстител. Църковните кули се издигаха над ниските варовикови домове на напусналите араби, а биещите камбани възвестяваха смяната на дните. Между древното село и модерната болница имаше паркинг, запазен за главните лекари и администратори. Д-р Натали Мизрахи все още не бе допусната там; нейното място бе на далечен сателитен паркинг в края на дълбоката клисура. Тя пристигна в осем и трийсет и както обикновено, трябваше да изчака няколко минути за маршрутката. Тя я остави близо до входа на спешното отделение. Засега всичко изглеждаше спокойно. Нямаше линейки в двора, а травматологията беше тъмна, вътре имаше само една дежурна сестра, в случай че трябва да се събере екип.

В стаята на персонала Натали остави чантата си в шкафчето, облече бяла престилка над синьо-зелените си хирургически дрехи и овеси стетоскоп на врата си. Смяната й започваше в девет сутринта и щеше да свърши в девет на следващата сутрин. Лицето, което разгледа в огледалото на тоалетната, й се стори разумно отпочинало и нащрек, много по-добре, отколкото щеше да изглежда след двайсет и четири часа. Кожата й бе смугла, очите й — почти черни. В същия цвят бе и косата й. Тя бе прибрана на стегнат кок и закрепена със семпъл ластик. Няколко изплъзнали се кичура висяха покрай шията й. Не носеше никакъв грим и парфюм; ноктите й бяха изрязани и лакирани с безцветен лак. Свободното болнично облекло скриваше стройно и стегнато тяло с тесен ханш и леко мускулести бедра и прасци на бегачка на дълги разстояния. Напоследък Натали бе прикована за бягащата пътечка във фитнеса. Както повечето жители на Йерусалим, тя вече не се чувстваше сигурна сама на публично място.

Изми си ръцете с дезинфектант и се наведе към огледалото, за да разгледа по-добре лицето си. Мразеше носа си и смяташе, че устата й, макар и чувствена, бе прекалено голяма за лицето й. Бе решила, че очите й са най-съблазнителното й оръжие — големи, тъмни, интелигентни, мамещи, с намек за предателство и може би някакъв скрит запас от болка. След десет години практикуване на медицина тя вече не се смяташе за красива, но от опит знаеше, че мъжете я намират за привлекателна. Ала досега не се бе натъкнала на индивид, за когото си струваше да се омъжи. Любовният й живот се състоеше от поредица моногамни, но в крайна сметка нещастни връзки: във Франция, където бе живяла, докато навърши двайсет и шест; и в Израел, където се бе преместила с родителите си, след като те заключиха, че Марсилия вече не е безопасно място за евреите. Сега майка й и баща й живееха в Нетаня, в апартамент с изглед към Средиземно море. Адаптацията им към израелското общество бе в най-добрия случай повърхностна. Гледаха френска телевизия, четяха френски вестници, пазаруваха във френски магазини, прекарваха следобедите си във френски кафенета и говореха иврит само когато се наложеше. Натали говореше местния език бързо и без затруднения, но той издаваше марсилското й детство. Същото можеше да се каже и за арабския й, който беше безупречен. По пазарите на Стария град понякога дочуваше неща, от които й се изправяше косата.

Тя излезе от стаята за персонала и забеляза двама лекари да се втурват към травматологията. Спешното отделение беше надолу по коридора. Само две от помещенията бяха заети. Д-р Айелет Малкин, началничката на смяната, седеше в ограденото пространство в средата на залата и се взираше в екрана на настолен компютър.

— Точно навреме — каза тя, без да вдига глава.

— Какво става? — попита Натали.

— Палестинец от Източен Йерусалим е намушкал двама ортодоксални евреи на улица „Султан Сюлейман“. Единият вероятно няма да прескочи трапа. Другият също е в тежко състояние.

— Нов ден, ново нападение.

— Боя се, че става все по-зле — мрачно въздъхна Айелет. — Случаен минувач е скочил върху арабина и се е опитал да го обезвреди. Когато полицаите пристигнали, намерили мъжете да се бият за ножа, така че ги простреляли и двамата.

— Колко са зле?

— Героят е пострадал най-много. Той отива в травматологията.

— А терористът?

— Един изстрел, куршумът е излязъл. Той е изцяло твой.

Натали тръгна бързо по коридора и успя да види как откарват първия пациент в травматологията. Той бе облечен в черен костюм, чорапи до коленете, бяла риза, типичен ултраортодоксален евреин. Сакото му бе нарязано, а ризата — подгизнала от кръв. Червеникаворусите му къдрици висяха през ръба на количката; лицето му бе пепеляво. Натали го зърна само за кратко, за секунда или две, но инстинктите й подсказаха, че мъжът няма да живее дълго.

Следващият пострадал беше светски изглеждащ израелец на около трийсет и пет с кислородна маска на лицето и куршум в гърдите. Беше в съзнание, ала едва дишаше. Той бе последван след миг от втората жертва на намушкването, момче на четиринайсет или петнайсет, чиято кръв изтичаше от множество рани. Накрая пристигна и причината за цялата трагедия: палестинец от Източен Йерусалим, който тази сутрин се бе събудил с решението да убие двама души, тъй като те са израелци и евреи. Едва бе прехвърлил двайсетте, прецени Натали, не беше на повече от двайсет и пет. Имаше една-единствена огнестрелна рана отляво на гърдите, между основата на шията и рамото, както и няколко прорезни наранявания и охлузвания по лицето. Може би героят му бе стоварил няколко удара, докато се бе опитвал да го обезоръжи. Или пък, помисли си Натали, униформените са го понатупали, докато са го арестували. Четирима израелски полицаи с пукащи радиостанции бяха обградили носилката, към която палестинецът бе прикован с белезници и вързан с колани. Имаше и няколко цивилни мъже. Натали подозираше, че са от Шабак — израелската служба за вътрешна сигурност.

Единият от Шабак се приближи към нея и й се представи като Йоав. Косата на офицера беше много късо подстригана, а големи слънчеви очила скриваха очите му. Изглеждаше разочарован, че пациентът все още е сред живите.

— Трябва да останем, докато го обработвате. Той е опасен.

— Мога да се справя и сама.

— Не и с този. Той иска да умре.

Парамедиците от линейката откараха младия палестинец надолу по коридора към спешното отделение и с помощта на полицаите го преместиха от окървавената количка на чиста маса. Раненият се опита за кратко да се противи, докато униформените не му вързаха ръцете и краката за алуминиевите парапети със свински опашки. По молба на Натали ченгетата се отдръпнаха от помещението. Човекът от Шабак настоя да остане.

— Изнервяте го — протестира Натали. — Трябва ми да е спокоен, за да мога да почистя както трябва раната.

— И защо да е спокоен, докато другите трима се борят за живота си?

— Това няма значение тук, не и сега. Ще ви се обадя, ако имам нужда от вас.

Офицерът от службите излезе. Натали дръпна пердето и щом остана сама с терориста, прегледа раната му.

— Как се казваш? — попита го тя на иврит — език, който много арабски жители на Източен Йерусалим говореха добре, особено ако имаха работа на запад. Раненият палестинец се поколеба, след това отвърна, че името му е Хамид.

— Добре, Хамид, днес извади късмет. Сантиметър по-долу и вероятно щеше да си мъртъв.

— Искам да умра. Искам да съм шахид.

— Боя се, че не си попаднал на правилното място за това.

Натали взе две ножици за превръзки от таблата с инструментите. Палестинецът се ужаси и започна да дърпа свинските опашки.

— Какво има? — попита го Натали. — Не обичаш остри предмети ли?

Палестинецът се сви, но не каза нищо.

Тя мина на арабски и заговори успокоително:

— Не се тревожи, Хамид, няма да те нараня.

Той изглеждаше изненадан.

— Говорите арабски много добре.

— И защо да не е така?

— Да не сте една от нас?

Натали се усмихна, внимателно сряза окървавената риза и я отдели от тялото му.

* * *

Първоначалният доклад за състоянието на пациента се оказа неточен. Деветмилиметровият куршум не бе излязъл от другата страна: беше се заклещил близо до ключицата, която бе счупена на осем сантиметра от гръдната кост. Натали постави местна упойка и когато лекарството започна да действа, бързо се захвана за работа. Проми раната с антибиотик и с помощта на стерилни пинсети извади костните фрагменти и няколко проникнали парченца плат от ризата на Хамид. След това премахна куршума, смачкан от удара в ключицата, но все още цяло парче. Хамид поиска да го запази за спомен от атаката. Натали се намръщи и го пусна в плик за медицински отпадъци, затвори раната с четири хубави шева и я превърза. Лявата ръка имаше нужда от обездвижване, за да може ключицата да зарасне, за което пък трябваше да се махнат свинските опашки. Натали реши, че това може да почака. Помисли си, че ако бъде отвързан, Хамид може да започне да буйства и така да причини още поражения върху костта и околните тъкани.

Пациентът остана в спешното отделение още час, за да се съвземе от упойката. През това време двете жертви бяха победени от раните си. Починаха, докато лежаха в коридора на травматологията — по-възрастният харедим и израелецът със светски вид, който бе прострелян по погрешка. Когато полицаите дойдоха за арестанта си, по лицата им бе изписан гняв. Обичайно Натали би оставила пациент с огнестрелна рана в болницата една нощ за наблюдение, ала сега се съгласи веднага да го предаде на полицията и хората от Шабак. Когато го развързаха, тя сложи лявата му ръка във фиксиращ бандаж и я прикрепи здраво към тялото. След това, без да му каже и една успокоителна дума на арабски, го отпрати.

По-късно същия следобед имаше още едно нападение: млад арабин от Източен Йерусалим, кухненски нож, оживената Централна автогара на ул. „Яфа“. Този път арабинът не оцеля. Беше застрелян от въоръжен гражданин, но не преди да намушка две жени, и двете над 70-годишни. Едната угасна по пътя към „Хадаса“; другата беше в травматологията и Натали притискаше раната на гърдите й.

След това по телевизора в стаята за персонала видя лидера на Палестинската автономия да казва на хората си, че е техен национален дълг да избият възможно най-много евреи.

— Прережете гърлата им — призова ги той, — намушкайте злите им сърца. Всяка капка кръв, пролята за Йерусалим, е свята.

С вечерта настъпи спокойствие и тишина. Натали и Айелет вечеряха заедно в ресторанта на осветената алея към болницата. Говориха си за всекидневни неща: мъже, кино, сексуалния живот на сестрата нимфоманка от родилното отделение… За всичко друго, но не и за ужаса, на който бяха станали свидетелки в този ден. Бяха прекъснати от нова трагедия: четири жертви от челен сблъсък пътуваха към спешното отделение. Натали видя най-младата от тях — религиозно момиче на четиринайсет години, родено в Кейп Таун, което живееше в англоговорещата общност в Бейт Шемеш. Имаше множество порезни рани, но нямаше счупени кости и вътрешни наранявания. Баща й обаче не бе извадил такъв късмет. Натали присъстваше, когато съобщиха на детето за неговата смърт.

Беше изтощена и се изтегна на кушетката в лекарската стая, за да поспи няколко часа. Сънува как я гони тълпа маскирани мъже с ножове… Събуди се стреснато и присви очи към мобилния си телефон. Беше седем и петнайсет. Стана, изпи набързо чаша черно кафе със захар и направи половинчат опит да си оправи косата. След това се върна в спешното отделение, за да види какви ужасии щяха да донесат последните два часа от смяната й. Остана спокойно до 8,55, когато Айелет получи съобщение за ново намушкване с нож.

— Колко са? — попита Натали.

Айелет вдигна два пръста.

— Къде е станало?

— В Нетаня.

— Нетаня ли? Сигурна ли си, че се е случило в Нетаня?

Айелет мрачно кимна. Натали бързо набра номера в апартамента на родителите си. Баща й веднага вдигна, сякаш бе седял до телефона в очакване на обаждането й.

— Татко, ти ли си? — Тя затвори очи с облекчение.

— Да, разбира се. Какво е станало, скъпа?

Натали чуваше в слушалката звука от френска телевизионна програма. Тъкмо се канеше да му каже да превключи на Канал 1, но се отказа. Нямаше нужда родителите й да знаят, че малкото им френско убежище край морето вече не бе безопасно.

— А мама? — попита Натали. — Тя добре ли е?

— При мен е. Искаш ли да говориш с нея?

— Не е необходимо. Обичам те, татко.

Натали затвори телефона. Беше точно девет часът. Айелет бе отстъпила мястото на бюрото в спешното на следващия началник-смяна — д-р Марк Гелър, луничав червенокос шотландец.

— Искам да остана — каза му Натали.

Марк Гелър посочи към вратата.

— Ще се видим след три дни.

Натали си събра нещата от лекарската стая и изтръпнала от умора, се качи в маршрутката към сателитния паркинг. Въоръжен охранител с бежова жилетка я заведе до колата й. „Значи, това означава да си евреин през XXI век“, помисли си тя, докато сядаше зад волана. Прогонени от Франция от надигащ се антисемитизъм, тя и родителите й бяха дошли в еврейската си прародина, за да се изправят пред вълна от брутални нападения, извършени от млади мъже, възпитани в религиозна омраза. В момента Израел не беше безопасен за евреите. Ала щом и тук не беше безопасно, къде другаде? „Ние сме народ, орисан да живее на ръба“, помисли си с горчивина тя, докато потегляше.

Апартаментът й бе близо до болницата в Рехавия, скъп квартал във все по-скъпия град. Движеше се бавно през утринния трафик по улица „Рамбан“, зави наляво по „Ибн Езра“ и спря на празно място до тротоара. Кооперацията й бе зад ъгъла на „Елхаризи“, тясна уличка, по която колите едва се промушваха. Въздухът бе хладен и натежал от аромата на бор и бугенвилия. Натали вървеше бързо, защото дори и в Рехавия, изцяло еврейски квартал, вече не се чувстваше сигурна. Когато стигна до вратата, телефонът й започна да звъни. Тя погледна кой я търси, преди да вдигне. Беше номерът на родителите й в Нетаня.

— Случило ли се е нещо? — тревожно попита тя.

— Не — отговори уверен мъжки глас на френски. Натали пак провери кой я търси.

— Кой се обажда?

— Не се тревожете — каза гласът. — Родителите ви са добре.

— В техния апартамент ли сте?

— Не.

— Тогава как използвате телефона им?

— Не го използвам. Това е само малък трик, за да сме сигурни, че няма да ни пратите веднага на гласова поща.

— Кои сте вие?

— Казвам се Узи Навот. Може би сте чували за мен. Аз съм директор на нещо, което се нарича…

— Знам кой сте.

— Това е добре. Защото ние също знаем коя сте, Натали.

— Защо се обаждате? — попита тя.

— Звучите като една от нас — каза той и се засмя.

— Като шпионка ли?

— Израелка.

— Аз съм такава.

— Вече не.

— Какви ги говорите?

— Чуйте ме внимателно, Натали. Искам да затворите телефона и да влезете в апартамента си. Там ви чака жена. Не се страхувайте, тя работи за мен. Позволила си е да ви събере багаж в една чанта.

— Защо?

Връзката прекъсна. Натали постоя известно време, чудейки се какво да прави. След това извади ключовете от дамската си чанта, отвори вратата и влезе.