Даниъл Силва
Черната вдовица (14)

12.
Париж

С два рутинни хода за избягване на следене — обратен завой в еднопосочна улица и кратко отбиване в бистро със заден изход през кухнята — Габриел се измъкна от най-добрите преследвачи от група „Алфа“ на Пол Русо. След това пеша, с метрото и с такси се добра до малък жилищен блок край Булонския лес. Според табелката на домофона обитателят на 4Б се казваше Гузман. Габриел натисна бутона, изчака тракването на автоматичната ключалка и влезе.

Горе Михаил Абрамов свали веригата на вратата. Въздухът лютеше от дим. Габриел надникна в кухнята и видя Ели Лавон, който се опитваше да потуши пожар, възникнал в микровълновата печка. Лавон беше дребен мъж с рядка чорлава коса и лице, което не можеш да запомниш. Външността му, както много неща у него, бе измамна. Беше роден хищник и хамелеон, смятаха го за един от най-добрите проследяващи агенти, обучавани някога в Службата. Според прочутия израз на Ари Шамрон, Лавон можеше да изчезне, докато се здрависва с теб. Не беше далеч от истината.

— Колко време ти отне да им се измъкнеш този път? — попита Ели, докато хвърляше изгорялата пластмаса в мивката.

— По-малко, отколкото на теб ти е трябвало да подпалиш този обезопасен апартамент.

— Е, не гледах часовника. Познаваш ме, никога не съм бил добър с числата.

Което не беше вярно. Лавон случайно беше и способен финансов разследващ агент, който сам бе успял да проследи богатства на стойност милиони долари, окрадени по време на холокоста. А по образование беше археолог и копаенето му се удаваше.

Габриел влезе във всекидневната. Яков Росман, водещ офицер ветеран, който говореше арабски, май бе станал свидетел на поругаването на лаптопа му. Йоси Гавиш и Римона Щерн се бяха проснали на дивана като студенти. Йоси беше висш служител в отдел „Проучване“, както наричаха в Службата аналитичното звено. Висок, в сако от туид, оплешивяващ, той бе завършил древни езици и антична литература в оксфордския колеж „Ол Соулс“ и говореше иврит с изявен английски акцент. Освен това имаше малко опит и в актьорската професия — основно Шекспир — и беше даровит челист. Римона работеше в звеното на Службата, което шпионираше иранската ядрена програма. Тя имаше пясъчноруса коса, ханш, създаден за раждане, и нрав, който бе наследила от Ари Шамрон, неин вуйчо. Габриел я познаваше от дете. Най-свидните му спомени бяха за безстрашно момиче на тротинетка, което се спуска по стръмната алея на прочутата вила на вуйчо й.

Петимата оперативни агенти и аналитици бяха членове на екип, познат като „Барак“, еврейската дума за светкавица, заради умението им да действат бързо. Заедно бяха воювали и понякога близали рани из тайните бойни полета, простиращи се от Москва до Карибите, провеждайки някои от най-легендарните операции в историята на израелското разузнаване. Габриел беше основател и ръководител на екипа, но шестият му член — Дина Сарид, беше неговата съвест и институционална памет. Дина бе най-големият специалист по тероризъм на Службата, истинска ходеща база данни, която знаеше наизуст времето, мястото, извършителите и жертвите на всяка атака на палестинския или ислямския тероризъм срещу Израел и Запада. Талантът й бе в това да вижда връзките там, където другите съзираха само вихрушки от имена, числа и думи.

Тя бе дребна на ръст, с гарвановочерна коса, която падаше край мекото й, детинско лице. В момента стоеше пред колаж — случаен на пръв поглед — от снимки от охранителни камери, есемеси и телефонни разговори. На същото място Габриел я бе оставил преди три часа, когато напусна обезопасения апартамент, за да се срещне с Пол Русо. Дина бе в треска, обзета от онзи плашещ творчески бяс, който винаги я връхлиташе, щом някъде избухнеше бомба. Габриел бе предизвиквал това нейно трескаво състояние много пъти преди това. Ако съдеше по изражението й, всеки момент щеше да се отключи. Той прекоси стаята и застана до нея.

— Какво гледаш? — попита след малко.

Дина направи две крачки напред с леко накуцване и посочи към снимка от охранителна камера на Сафия Бурихан. Тя бе направена преди първото й пътуване до Сирия, в кафене в арабски стил, което се намираше в пълното с имигранти парижко предградие Сен Дьони. Сафия наскоро се бе забулила. Младата й приятелка също бе забулена. Имаше и още няколко жени в кафенето, както и четирима мъже, алжирци и мароканци, седнали на маса до бара. Друг мъж с ъгловато лице, гладко избръснат и заснет малко не на фокус, седеше сам. Той бе облечен в черен делови костюм без вратовръзка и работеше на лаптоп. Приличаше на арабин, ала можеше да е и французин или италианец. Засега той не занимаваше съзнанието на Дина Сарид. Тя се взираше като омагьосана в лицето на Бурихан.

— Изглежда нормална, нали? Дори щастлива. Никога не би я заподозрял, че току-що цяла сутрин е общувала с вербовчик на ИДИЛ по интернет. Той поискал от нея да напусне семейството си и да отпътува за Сирия, за да помага за построяването на халифата. И какво предполагаш, че му е отговорила Сафия?

— Казала е, че иска да остане във Франция. Защото желанието й е да се омъжи за добро момче от добро семейство и да има деца, които, като пораснат, да станат напълно интегрирани френски граждани. Казала е, че не иска да е част от халифат, управляван от мъже, които обезглавяват, разпъват на кръст и изгарят враговете си живи.

— Не е ли прекрасно да мислиш така? — Дина поклати бавно глава. — Какво се е объркало, Габриел? Защо над петстотин млади жени от Запада са се присъединили към редиците на ИДИЛ? Защо брадатите са новите рок звезди на исляма? Защо убийците изглеждат готини? — Дина бе посветила живота си на изучаването на тероризма и ислямския екстремизъм и въпреки това нямаше отговор. — Смятахме, че ще бъдат отвратени от жестокостта на ИДИЛ. Е, грешали сме. А тук колкото повече се интегрираха, толкова по-малко харесваха това, което виждаха. И когато вербовчик на ИДИЛ почука на дигиталната им врата, те бяха готови да я отворят, защото са уязвими.

— Прекалено милостива си, Дина.

— Те са още деца. — Тя млъкна, след това добави: — Момичета, които лесно се впечатляват.

— Не всички.

— Така е. Много от тях са по-образовани от мъжете, присъединили се към ИДИЛ. На жените им е забранено да се бият, затова поемат важна поддържаща роля. В много отношения точно те строят халифата. Повечето от тях се сдобиват със съпруг, който е много вероятно скоро да се превърне в мъченик. Една четвърт от жените стават вдовици. Черни вдовици — добави тя. — Облъчени от екстремистки идеи, огорчени, отмъстителни. Достатъчен е и един опитен вербовчик, за да ги превърне в тиктакащи бомби.

Тя посочи към леко разфокусираната фигура, седяща сама в кафенето в арабски стил.

— Като него. За нещастие, французите не са го забелязали. Били са прекалено заети да търсят приятелката на Сафия.

— Коя е тя?

— Момиче, което е гледало няколко видеозаписа на обезглавявания в интернет. Ала да се занимаваш с нея, е пълна загуба на време, пари и човешки ресурси. Но не и Сафия. Била е беля, която рано или късно е щяла да се случи. — Дина направи крачка вдясно и показа втора снимка. — Три дни след като Сафия е пила кафе с приятелка в Сен Дьони, отишла в центъра на Париж на пазар. Тук е снимана как върви покрай аркадите на Рю дьо Риволи. И виж кой я следва на няколко крачки зад нея.

Беше същият мъж от кафенето, гладко избръснатият с ъгловато лице, който можеше да е арабин, французин или италианец.

— Как са го пропуснали?

— Добър въпрос. Пропуснали са го и тук.

Дина посочи към трета снимка от същия ден, но направена час по-късно. Сафия Бурихан излизаше от магазин за дамски дрехи на „Шанз-Елизе“. Същият мъж я чакаше отпред на тротоара, преструвайки се, че чете туристически справочник.

— Изпрати снимките на булевард „Цар Саул“ — каза Габриел. — Да видим дали няма да изскочи нещо.

— Вече го направих.

— И какво отговориха?

— Никога не е попадал в полезрението им.

— Може би това ще помогне. — Габриел вдигна флашката.

— Какво е това?

— Животът и делата на Маргрет Янсен.

— Чудя се колко време ще ми отнеме да намеря тайния обожател на Сафия.

— На твое място бих побързал. Американците също разполагат с досието й.

— Ще ги изпреваря — обеща тя. — Винаги така става.

* * *

На Дина й трябваха по-малко от трийсет минути, за да намери първата снимка на Маргрет Янсен и мъжа, който следеше Сафия Бурихан в Париж. Екип от AIVD ги беше фотографирал в старомоден италиански ресторант в центъра на Амстердам, където Маргрет работеше като сервитьорка за минимална заплата, след като бе напуснала ужасния си дом в Нордвейк. Не беше трудно да го забележиш: той вечеряше сам с книга на Сартър за прикритие. Този път бе сниман на фокус, макар че бе с някак променена външност. Кръгли очила бяха посмекчили ъгловатото му лице, а жилетката му придаваше безобиден вид на библиотекар. Маргрет му сервираше и ако се съдеше по широката й усмивка, го намираше за привлекателен. И то дотолкова, че всъщност се бе съгласила да излезе с него за по едно питие в бар, граничещ с квартала на червените фенери. Същата вечер бе завършила със звучна плесница, която Маргрет беше стоварила с дясната си ръка върху лявата буза на мъжа и която беше регистрирана от същия проследяващ екип. Много професионален подход, помисли си Габриел. Холандците бяха отписали мъжа като похотливец и повече не опитваха да установят самоличността му.

Но каква беше връзката между двете жени, освен мъжа, който можеше да е арабин, французин или италианец? Дина откри и това. Един уебсайт от Персийския залив, от емирство Катар, продаваше дрехи за набожни мюсюлманки с вкус. Сафия Бурихан го бе разглеждала три седмици преди появата на мъжа в Париж. Маргрет Янсен се бе спряла на него само десет дни преди плесницата в Амстердам. Дина подозираше, че на сайта имаше защитена с парола чат стая, където вербовчиците на ИДИЛ канеха податливи млади жени на частен разговор. Тези криптирани стаи засега се оказваха почти непробиваеми за разузнавателните служби на Израел и Запада. Дори могъщата Агенция за национална сигурност, вездесъщата американска служба, която следеше електронните комуникации, с мъка поддържаше скоростта на дигиталната хидра на ИДИЛ.

Няма по-лошо чувство за професионалния шпионин от това да чуе от офицер от чужда служба нещо, което е трябвало да узнае сам. Пол Русо понесе това унижение в малко кафене на модната пешеходна улица „Клер“, недалеч от Айфеловата кула. Френската полиция бе издигнала барикади на кръстовищата и проверяваше чантите и раниците на всеки, който се осмелеше да премине. Дори Габриел, който нямаше нищо друго у себе си, освен кафяв плик, пълен със снимки, бе щателно претърсен, преди да бъде пуснат.

— Ако това някога се разчуе — каза Русо, — ще бъде голям срам за моята служба. Ще падат глави. Не забравяй, това е Франция.

— Не се тревожи, Пол, ще опазим тайната.

Русо отново прегледа снимките на Сафия Бурихан и мъжа, който два дни я бе следвал из Париж, без да бъде уловен от ГДВС.

— Какво предполагаш, че е правил?

— Следил я е, разбира се.

— Защо?

— За да се увери, че е правилният тип момиче — каза Габриел. — Въпросът е дали можете да го намерите?

— Тези снимки са правени преди повече от година.

— Така ли? — попита подвеждащо Габриел.

— Ще бъде трудно. А и — продължи Русо — все още не сме успели да открием къде работи екипът ви.

— Това е, защото ние сме по-добри от вербовчика.

— Всъщност и него си го бива.

— Той не е стигнал до кафенето в Сен Дьони на летящо килимче — каза Габриел. — Взел е метрото или автобус, или е вървял по улици с охранителни камери.

— Системата ни за видеонаблюдение не е толкова обширна като вашата или като британската.

— Но я има, особено на места като Сен Дьони.

— Да — кимна Русо. — Има я.

— Тогава разберете как е стигнал дотам. И след това открийте кой е. Но каквото и да вършите — добави Габриел, — правете го тихо. И не споменавай нищо от това на нашия приятел от Лангли.

Русо си погледна часовника.

— В колко часа ще се срещнеш с него?

— В единайсет. Казва се Тейлър, между другото. Кайл Тейлър. Шеф на Антитерористичния център на ЦРУ. Очевидно мосю Тейлър е много амбициозен. Убил е с дронове доста терористи. Още един скалп — и може да е следващият оперативен директор. Поне такива слухове се носят.

— Което ще е новина за сегашния.

— Ейдриън Картър?

Габриел кимна.

— Винаги съм харесвал Ейдриън — каза Русо. — Той има почтена душа и е прекалено честен за шпионин. Да се чудиш как такъв човек може да оцелее толкова дълго на място като Лангли.

* * *

Оказа се, че на група „Алфа“ й трябваха само четиресет и осем часа, за да разбере, че мъжът от кафенето в Сен Дьони е дошъл в Париж от Лондон на борда на високоскоростния влак „Юростар“.

На кадри от охранителните камери се виждаше как слиза на Гар дю Нор към обяд и поема с метрото в посока северните предградия. Отпътувал от Париж на сутринта, след като е сниман на Рю дьо Риволи и „Шанз-Елизе“, пак с „Юростар“ към Лондон.

За разлика от повечето международни влакове в Западна Европа, от пътниците на „Юростар“ се изискваше да преминат паспортен контрол, преди да се качат. Група „Алфа“ бързо намери своя човек в докладите. Казваше се Джалал Насер, роден в Аман, Йордания, през 1984 г., а в момента живееше в Обединеното кралство на неизвестен адрес. Русо изпрати телеграма до МИ5 в Лондон и по възможно най-скучен начин попита дали британските служби за сигурност знаят адреса на някой си Джалал Насер. И дали имат някакви поводи да подозират обвързаността му с каквито и да е форми на ислямски екстремизъм. Адресът му пристигна два часа по-късно: Чилтън Стрийт 33, Бетнъл Грийн, Източен Лондон. Обаче няма улики, казваха от МИ5, че Насер е нещо различно от това, което твърди, а именно докторант по икономика в Кингс Колидж. Учи там с прекъсвания от седем години.

Габриел изпрати Михаил в Лондон заедно с още двама универсални полеви агенти — Мордекай и Одед. И в рамките на няколко часа след пристигането си те успяха да открият малкия апартамент на Чилтън Стрийт. Също така заснеха Джалал Насер, вечния студент, как върви по Бетнъл Грийн Роуд с чанта с учебници на рамо. Фотографията се появи на мобилния телефон на Габриел същата вечер, докато той стоеше в детската стая на апартамента си в Йерусалим и се взираше в двете спокойно спящи в кошарките си деца.

— Ужасно им липсваше — каза Киара. — Но ако ги събудиш…

— Какво?

Тя се усмихна, хвана го за ръка и го поведе към спалнята.

— Тихо — прошепна, докато разкопчаваше копчетата на блузата си. — Много тихо.