Георги Божинов
Дъждовно лято

Жегата изпила Белуша, но тя пак тече по малко, шумоли в бързеите. Където няма бързеи, водата спи и не мърда зеленият жабунясал каймак на пяната. Водата е синкава, твърда и денем се напича доста. Нощем изстива. Сутрин се плискаме с нея, излизаме от общината двамата с общинския прислужник и по мостчето отвъд, към усойната страна, търсим камък, дето водата бързѝ. После тръгваме по работата си. Човекът вечер до късничко стои в кръчмата отсреща, след това се прибира да дежури при телефона. Сутрин рано е на крак, червен и ухилен, набръчкан и като че не напълно изтрезнял.

Белуша се казва и селото. Малко село, да има трийсет къщи. Малко, но на център. Околните колиби, пръснати по ридовете и доловете, все тука се стичат, към дола на Белуша. Ако се направи напречен разрез на балкана и се погледне отдалеч, може да се види, че тая му страна е полегата. То и без разрез се вижда. Но полегатостта е много дълга и правилна, много плавна и постепенна — постепенно се стапя и чезне в просторите на север. Иначе няма нито една права линия. Мястото нагънато, една неразплетима плетка от върхове и падини, долове, долини и лъки, облите била на рътовете отиват неизвестно къде и все чертаят вододели. Всеки рът е вододел, всяко изворче отива при друго, по-голямо от него, и реките текат успоред на балкана, не напреко. Реките, и малки да са, правят цял край, зад хребета на тоя край стъпва друг, по-нисък и по-плосък от него, със свой хребет граничен. По-натам друг. И гори, гори, навсякъде гори. Не някакви бездънни и непроходими. Не. Малки, из тях зелени поляни тук, ниви белеят там или браздят скромните си редове. На зелени талази се свличат горите от върховете още, гонят се едни други, разбушувани и плискащи, изриват се на цели водопади. И чак в полето някъде пресъхват струите им, и тъмнеят там зелено мокрите техни остатъци и пръски. Гори, а в горите се заселил българинът. Колиби тук и там, разсеяни из най-скритото, най-дивото. Дивото си останало пак диво, като го гледаш отстрани. А като го разгърнеш, виждаш: българинът го опитомил. Тук овошка забол, там нивка лепнал в брега — то Господ го дал да бъде бряг, а не нива. Но българинът поправил Господ. Всичко огледал, премерил на око, опипал и опитал всичко. Може да се живее, рекъл българинът. И заживял.

Отломъци от нявгашни истории се търкалят наоколо, ненужни и потъмнели, с нечетливи вече писмена, черти и резки по тях. Цялата тая местност, додето се види хоризонт, е все Белчуг. Белчуг ще рече пръстен. Белчуг е пръстенът около Белуша. И вярно, прилича малко на пръстен, и скъсан е той само на едно място от ждрелото на реката. Издирили и изнамерили, че някога тук славянски княз бил Белчун. Белчун е и върхът, най-високият в пръстена, осемстотин петдесет и четири метра, че и десет сантиметра отгоре — премерили го добросъвестно. Връх със седловинка, дига се откъм балкана. По реката надолу имало Кулов хан, хан при кула. Ни хан, ни кула сега. Името останало. И споменът останал — за някогашните сборове при тоя хан. По цял месец траели тия сборове, целия май, когато всичко зеленее и шуми и агнетата са втасали да бъдат опечени. Там, в широката лъка на реката, се сруквал народ от целия околен балкан, ял, пил, веселил се. Беленец се казвал тоя сбор. Хайде на Беленец… Помнят го, той спрял не много отдавна. Не спрял, а просто пресъхнал, смалил се като народа тук и станал нищо… От робството пробили тъмнините му, идват към нас припламващи отблясъци на стари огньове, полуживи царски предания. До царете тук били близо — ден път пеш или половин с кон. Ханското казват на местността; Болярска кория — на една гора. Царски юрт, Царски трап, Царукова долчина, Царското — това са все места. Царев Ганчо — имало такава фирма на кръчмар. Голяма работа. Не такъв бил Ганчо и не онакъв. Царев. Точно. Ганчо, кръчмар и търговец, навремето ще да е бил само Царев и никакъв друг. Поставил си името на металически печат. Царев Г. Не защото баща му бил цар, а защото бил просто от колиби Царето. Има такива. Само Белуша е скромна като името си и като реката тиха. Община, училище, църква — стига толкоз. Общината е от време дахалийско, още в края на по-миналия век имало тук кьойбашия^[1]. Училището май е единствено в околността, и то повечето му деца са докарани от града. Имало доскоро и други училища, но ги затворили — довършили се децата. Църквата била без камбанария. Веднъж местният поп се присмял на неколцина местни търговци, че не им върви алъш-веришът. Било в кръчмата това, пийнали били търговците и се докачили. Скокнали, единият хванал попа за брадата, друг го възседнал, трети го подкарал отзад. Да, но попът случайно бил грамотен човек, докачил се и той, дал ги на съд. Търговците изтрезнели чак тогава, уплашили се и обещали да издигнат камбанарията, камбанѐто, само да не стига до съд работата. Така и станало. Даже и песен излязла за тая случка. И може да се каже — оня поп въздигнал Божиото камбанѐ на своята светомъченическа, издръжлива гърбина.

Сега никому не е до камбанѐ.

Лятото зрее вече и продължава да зрее. Старците и бабите — колкото ги има в селото, то други и няма — плъзнали по коситба. Мирише на зелена трева, на окосена трева, която завяхва, на ягоди. Белуша от своето дъно вдишва жега и издишва влажен хлад. Кукувици се обаждат, но по-рядко, гласът им се чува до коситба. Гургулици мъркат, скрити в шумите. Овчи звънци подрънкват, като из нанадолнище се спускат. Денят си отива, горещината още стои, това са първите горещини на лятото, което набира сила. От реката иде полъх на влага и риба. Лято — хубаво, сочно, меко, каквото и трябва да бъде. Паднаха доста дъждове, тревите избуяха добре и сега трябва да се приберат. Вечер от околните баири се връщат косачите. Дезесето повика косачи от другаде, че не може да смогне само с бабешките и старешки сили, които са останали тук. Надойдоха от Герловско и Делиорманско групи от млади турци, захванаха ливадите наред. Селото говори само за това: турците вземат скъпо и прескъпо на декар и дезесето им дава, защото няма накъде, защото тревата си отива, прецъфтява, ако не я повалиш о̀време — губиш я. Турците спят по колибите, да им е близо и сутрин рано да почват. А в село се връщат вече само тукашните косачи, старците. Те ходят да косят частните си ливадки. Слизат, нарамили коси, под мишка със сноп трева. Или повели някоя мъничка, смешна детска каручка, впрегната с магаре или крава. Лете е, всичко тича и събира, залудо не седи.

Една вечер възлязохме с деловодителя на общината по баира от север. Минахме колибите Урука, те са близо над Белуша и от тях се отваря простор към целия юг. Продължихме през ливадите и горичките нагоре — там, под хребета, се белееха десетината къщурки на колиби Ирмянци, отдето беше деловодителят. Имаше доста път дотам през доловете, през поляните и горите, по бели пътеки и стари, огризани коловози. Колибите се гледаха с ръка да ги досегнеш, но все далечни. Не бързахме. Деловодителят млад човек, но болнав на вид, бърбореше непрекъснато, разправяше болестите си. Нерва, казал докторът, нервастения… Трябва барем петстотин апа да съм изпил — и нищо… Не може да стои в стая с четири стени, съклет го хваща. И хапетит няма за ядене. Половината от заплатата отива за илачи, написани на една дълга рецепта… Всеки ден минава по тая пътека през гората, все по изкопа на водопровода под баирчето, дето се вижда една посивяла дървена бандера^[2], подпряна с камъни, а наоколо, в една тревясала орница, стоят, сгърчени и закелявели, няколко сливки. Садили ти тия сливки навремето по това място, тук сливи бъдуват, много хубави черни сливи стават — за ракия и сушене. Целия тоя баир насадили със сливи, за да не го вземе горското и да сади гора. Добре, ама не угледали сливките, народът се пръснал, минавал добитък и ги съсипал, и само тия няколко дръвчета оцелели… Чакай, чакай да починем малко, че отмалях…

Деловодителят сяда на тревата и обърсва челото си.

 

 

… Че и не знае откога му е така. Почнало тъй, без да се усети човек. Лесно се заморява, все го души, все сила няма и хапетит няма да яде… Още като направили текезето, другарите му се разотишли по градищата, един насам, друг натам, да си вадят хляба. И той искал да отиде. Все се канел — а днес, а утре. Не отишъл. Забакнал се нещо тук и не отишъл. Мило му за родните места, как да ги остави?! Останал си. Останали и местата. И Голи горун си стои, ѐ го там, на хребета, китка позасъхнали дървета на връхчеца, и Ирмянци си е същото, и Белуша. Ама като че не били вече същите. Колибите се изпразнили, останали без хора. Днес тая къща се затвори, утре оная. Първо младите бягаха, от моя пора, после и старите почнаха по тях. Поогледаш се — няма тогова, няма оногова. Един по един се изнизаха… И деловодителят захирял като дръвче, негледано и некопано, като ония дръвчета там, закелявелите, на тях козите си чешат рогата, кога ги сърбят… Понявга ме тегли и мене към града. Ей така, да отида и аз да се оправя на една страна като хората. Ама там ще ми стане мъчно пък за тука, знам си. Не мога аз на паваж… И да ми пушат комини, и да ми бръмчат автомобили… Не мога, не е за мене. Та съм се объркал вече и не знам накъде…

Деловодителят пак забърса бледото си чело с кърпичката, свита в шепа, и тръгна напред с разглобената си походка.

 

 

… Тъй, останах надве… И от мисли, от какво ли — измощех. Измощех и като ходя, се завалям. Много мисля аз, това ми е. Мисля много и то ми зема силата. Тряба да не мисля толко много, пък мисля, идат ми мислите, какво да ги правя. И ги мисля, и ги мисля, все ги мисля, тъй ги обръщам и инак. Така си осъмвам някой път на мисъл, опра донякъде и не мога да мина. А мислите ми въврат като червеи и ме пият, пият… Такива работи… Ще кажеш: маани се от общината. Мислил съм. Ама и в дезесето не мога, че нямам сила. То и в дезесе не е цвеке. Старци. И те като мене. Че и ги няма, малко са. А работата вали, тече, една на друга настъпва. Мъчат се хората, а файда много няма, да речеш. Тъй е тя. Тъй ще е… А, ягоди!… Втасват вече и ягодите…

Наведохме се да берем ягоди на една полянка. Ситни червени зрънца, скрити в тревата край глоговите храсти.

А на тебе не ти тряба да ходиш чак в Ирмянци, каза деловодителят, няма какво да правиш там. Едни никакви колиби, няма нищо за гледане, само дето път ще биеш. Десетина къщи останали живи, на седемнайсет други ударен катанецът. Няма там къщи, каквито дириш, зная аз какви дириш, ама няма. Проста работа, плетня, омазана с кал и белосана. Дива работа. На тебе ти тряба нещо по-друго, зная аз… (Трябваше да огледам десетина къщи за предприятието, вили да ги правят или почивни станции.) Ирмянци е далече от път и превоз, и изобще… Е, може да прескочим до Димие, че е по на питомно място… Деловодителят все гледа някак да ме отбие от Ирмянци, кой знае защо… И оримак има в Димие, и всичко човек може да си купи… Бре, още ягоди. Голяма занимавка са тия ягоди, заплеснеш се и отиде… А в тая долчина зимата срещнах един вълк. Вървя си аз пътеката, дето минахме, а той вървял наспоред мене, ама по-нагоре. Слизам в деренцето, не слизам, ами се хлъзвам, че то хлъзгаво беше, и почвам да се изкачвам на другата страна. Па се обърнах някак, гледам — и той се смъква в деренцето. Ако бях се позабавил малко, ако не бях се подхлъзнал — щяхме да се съберем двамата долу. Пък нямаше и дръвце в ръката ми, нищо, така си. Изоках му аз, то си и страшно сам човек. А вълкът само възви надолу, беше тръгнал да пресече дерето, къде мене беше тръгнал и не ме види, ама възви. Изгуби се из дерето. После казаха: въртял се бил край едни кошари в Димие, сутринта снегът бил изтъпкан. То и вълци няма, какво ги имало едно време. Моята баба ми е разправяла: зиме да не смееш да се подадеш навън, пълно с гад. Все на глутници, на глутници, целият балкан ечи от вой. До вратниците опирали, отвътре ги гледали как се точат… Сега няма, довършиха се. Па се и изтровиха доста. Ама както е тръгнало, народът понамаля, може пак да се навъдят…

Баба ми е разправяла, била тринайсетгодишна, кога дошли руснаците. Дошли и спрели до село, правели клади, клали огън. Може и злато да са заровили. Злато има много заровено тъдява, ама не се знае къде е… Ще ти кажа една, па ти — ако щеш вярвай. Там ей, оттатък, има едно друго дере, и там има едно кладенче. Минал веднъж през зимата старец с шейна, за дърва отивал. Добре, ама шейната се засилила, земята се била размекнала до кладенчето и единият плаз се забил в земята. Мъчил старецът да го извади — не ще. Затегнало се и не мърда. Поровил с дръжката на брадвата и що да види — един ботуш… догоре пълен с жълтици… Та такива работи. Голям ботуш, разправят кои го видели…

Та злато има де, ама не го знаеш къде е. На късмет, ако излезе… А има си хора, нарочно по тая работа ходят, с книги, там всичко описано, къде, какво, знаци има. Под Белчун, да кажем, бил царски палат. Има там една скала като престол изработена, ама не човек я изработил, а сама си. И там до палата имало кладенец, и царицата, като се навела веднъж над тоя кладенец, изтървала огърлицата си, тя огърлица с жълтици и скъпоценни камъни. Търсят го тоя кладенец, ама не знаят го къде е точно. На самия връх отгоре извира едно изворче, ама тая работа не е при изворчето, а при кладенеца… По-рано се въртяха едни турци тъдява, трима души, питаха за едно чатал-дърво. Бук, разклонен още от дънера и отсечен. Ама кой ще да го знае туй чатал-дърво… под него било закопано имане голямо… То кой го знае, няма и да каже. Да ти падне тъй някак… дѐ късмет… А може и да е изваден тоя дънер… Сега оттука ще цепим право за Димие, то е близо, има оримак там, има фафли и бира, и мента. Ние в Димие ходим да купуваме, че в Ирмянци няма нищо…

Къщи не се виждаха, само дървета и храсти, и многобройни овчи пътеки се разсукваха из стръмнината. Първата къща, която се показа, беше тъкмо тоя оримак — той и кръчма, и магазин. Една каменна къща, по-голяма от другите, всред широк, разграден, тревясал двор. Било училище едно време, когато имало деца. Спрял да бие звънецът, замлъкнало училището, дворът тревясал. Една голяма стая, дето учели четири слети отделения, останала празна, паяжини виснали от тавана. После стаята станала оримак. Една дебела жена седи до прозореца, вътре е само тя, прозява се и плете. Хора рядко идват, повече вечер идват, и то за хляб, тук е и хлебопродавница. Има вафли и бира, мента и консерви, краве сирене. Друго май няма, пък и не трябва. Ние с деловодителя сме жадни и ще пием бира. Не, той не ще бира, мента ще пие. Жената донася напитките, после пак сяда и почва да плете. Ние пием и си приказваме. Вън се смрачава, гаснат баирите един по един и пръстенът на Белуша се пълни със здрач. Почват да идват хора — кой за хляб, кой на приказки. От ливадите идват с вилите и косите. Идва един висок мършав човек с фуражка и гумени цървули, обути на босо, и празна чанта през рамо. Мянко му викат, той е куриер, но не на цялата община, а само на тая страна, която е на припек, отсам реката. Оттам си има друг куриер.

С Мянко сяда в кръчмата и един друг човек, по-млад от него, той е от тукашните колиби, но живее в града, дошъл да помага в сенокоса. Разговорът, усилен с двама човека и две пития, почва да се разгаря. Скъпо вземат турците, вика Мянко. По шест лева на декара, ако е частно. Вярно, млади мъже с големи коси. Ама какво е това — шест лева?! На какво растат шест лева, джанъм? Няма сметка. Сам ще си кося… И у прасетата няма сметка, казва деловодителят. Прасетата е башка работа, възразява Мянко. За прасетата аз си знам, дай един молив да ти кажа сметката… За прасе сто кила деветдесет лева ти дават хората. Взел съм за него от „Родопа“ четиристотин кила смески по десет стотинки, ще отчувам още едно прасе с тия смески, за мене си. А първото ще израсте дѐ от коприва, дѐ от тикви, лятно време се намира. Само шетнята му е от мене. Тѐ ти сметката. Едно прасе ми излиза без пари… А шетнята не струва ли пари?, пита деловодителят. Струва, казва Мянко, но шетнята не я броя. Това е. Едно прасе цяло си е твое. Заколиш го на Коледа и от копитата до ушите нищо не хвърляш, така ли е? Па наредиш сланината в качето. Една розова сланина, една крехка — ще ти трае до другото зиме. Ама тряба добро каче. Качето прави сланината. Ако е от туршия, ич и да не чакаш добра сланина. Всичко е до съда…

Мянко — и той пие мента. Каква е тая мода на мента, защо мента? Ами защото е зелена — отговаря Мянко. Заради ментата нему викат още и Мянто. Както тече ментата, която жена му мълчаливо налива — дебелата кръчмарка се оказа негова жена, — така почват да текат и спомените на Мянко за младите години. Бил дюлгерин, па отишли с тайфата да поправят един манастир. Ама къде Мянко ще поправя манастир?, казва Мянко. И молитва да чете? Че калугерите ни караха да четем молитва на ядене. Взехме се ние с един мой приятел, имах един приятел тогава, и отидохме на село, селото, дето е до манастира. Отидохме ний там, пийнахме си в пивницата колко ни тряба, до чертичката, и си се връщаме. А манастира затворен. Тропаме да ни отворят, че там и спяхме, у манастира. Отвориха ни, влизаме, ама къде ще спиш, брате… онова вино кипи, ще ни пръсне обръчите. Взехме се, та в черквата, на хладно. Дай, казва приятелят ми, да запалиме една свещ, че се не види. Като запалихме свещта, гледаме — един голям престол, целият от дърво, изрязан тъй и нашарен много мераклийски. Това е владишкият трон, казва приятеля. Дай сега, казва, да седнеме и ние на него, да видиме дали е убаво, като седят Владиците. Седна той и вика: да живее, ура! И аз извиках, но свещта беше пред мене и угасна, та пак я запалих. И като я запалих, гледам приятеля ми се оклюмал на трона и вече свири на нос. Я се подмести, викам, че и аз да седна на тоя трон малко. Сбутах го и се наместих. То тясно, за сам човек — не, но за двама тясно. Не мож да мръднеш, пък ние мърдаме, дървото пращи, ботурясваме се един друг, дървото пука, а ние викаме и оная черква кънти, ще падне. Най-сетне рече: прас! — и се намерихме на земята, прегърнати с приятеля. Бутнахме свещта, та щяхме да се запалим, и черквата щяхме да запалим. Голяма бела щеше да стане. Хайде сега да си вървим, викам на приятеля, строшихме трона. Бегай бе, казва, тука ми е добре. Тебе ти е добре, ама строшихме трона, че утре какви ще ги дъвчем. Та го хванах за един крак и го извлякох навън. А на другия ден казахме на калугерите, че не искаме да оправяме Божия храм. И си взехме очите. Работа много имаше, стига да ти се работи. Двайсет години съм дюлгерувал. Спрях. Обрамчих чантата. Седемнаесе години не я свалям. Стига толкоз. Сега па нещо друго, че и чантата дотежа, ще я хвърлям вече. Ѐ заводът търси работници, по шеесе лева плаща командировка, ако не си жител. Ама аз съм жител, та не знам… Няма сметка, каза един възрастен селянин, който се бе присламчил на масата и чакаше някой да го почерпи. Няма сметка, щом е без командировка. Море аз знам къде има сметка, рече Мянко. Дай ми ти мене малко сермия, та да закупя десетина-петнаесе прасета, женски и мъжки, па тогава ела ми разправяй. И у прасетата няма сметка, казва възрастният селянин, като си свали капелата и прекара ръка през челото си. Имаше сметка, но сега няма. Веднъж — ще карам прасета у града. Пазарният ден се беше случил на Гергьовден баш. Къде си пошъл, вика жената, няма да има пазар. Нищо, ще видим, квото излезе. В талигата — два коша, у кош по четири прасета, осем прасета. Накрай града ме пресреща един човечец, един свит такъв, държи под мишка торбичката си, у торбичката, види се — парите му. Какво караш, що караш? Прасета, казвам, карам. Поспряхме, поразговорихме се. Дай да ги видим тия прасета, казва. Дай сега едно прасе, за прасе съм тръгнал. Добре. Колко? Толко. Петстотин. А, много му е. Четиристотин и петдесет. Запна се оня човек на тая цена и не помръдва. За петдесет лева не можахме да направим пазара. То колко ще дойде сега — петдесет стотинки, та пет лева ли, на сегашни пари де… Влазам аз у града, там ме пресреща един приятел, ама добър приятел, той обущар, ама и като джамбазин малко. Къде? На пазар. По колко им дириш? По толко. Добре, остави пазара, казва, няма пазар, дай всички прасета дома. И с прасетата — та у него… Тогава дойде и оня човек, дето си стиснал торбичицата с парите под мишка. Той вървял все по мене. Дойде и се хвана за едно прасе. Давам илядо, казва. Даваш, ама късно, не са мои вече. Надойдоха и други, всеки хванал по едно прасе за крака, държи го и го не пуща. И всеки дава по илядо. Добре, ама за прасетата вече нямам думата, на приятеля съм ги дал. Той обущар, ама ги обръсна по едно илядо и петстотин всичките. Такова нещо е търговията. Търговията е таликатна работа, иска да ти сече. Много е терикатна и тънка. Та у прасетата има сметка, ама да въдиш прасета и мънички да ги даваш. Да имаш две-три женски тъй и на година да ти дават по две-три прасила, по десетина-петнайсет прасета на прасило. Това разбирам… Де сега!

Възрастният селянин обърса пак челото си и вдигна чашката със зеленото питие. С честен пот на чело той беше заслужил почерпушката си от Мянко.

Навън е хубава лятна нощ. Като млечен път насипани светлините на колибите из планината. А тъмно е наблизо, нищо се не види. Само светулките палят и гасят своите залутани фенерчета. В реката долу се надвикват жабите. Един милион жаби излезли на пазар и се надвикват, карат се, всичките искат да си купят по едно прасе. Всяка хванала прасето за крака и го дърпа към себе си, и крясъкът се носи на вълни, на вълни из дола. Далечен морен кучешки лай се мъчи да въдвори ред в тая жабешка цигания.

* * *

— Аде мао, какъв пипер искаш?

— Сладък, Мянко, сладък. И малко лют.

— Па и лют малко…

Мянко, бутнал фуражката назад, презрамчил чанта, обул гуменяците на босо, кокалест и пъргав — шета из село. Разнася пощата, вестници главно. Разговаря с бабите през вратниците и приема поръчки за разсад на пипер от града. Минахме с Мянко през Урука, по една калдъръмена уличка, тя доста вдълбана в склона, изровена и занемарена. Но пък мястото зелено и просторно, мястото на Урука. Чешми по уличките, много трева, много овошки, лозници оплели къщите, всичко е гъсто и буи. Огледахме тук една къща, неголяма, но с обширен двор, тревясал стар харман, ограден в полукръг с един каменен зид, позлатен от лишеи. Дворът се спуска в долчето, пълно с трънак и гора и едва намокрено на дъното от сълзяща водица там. Дворът окосен скоро, стопаните пак заминали за града и къщата опустяла. През няколко ридчета, през пъстротата на поляни, мешани с горички и ниви нататък, е колиби Царето. Няколко празни къщи, глъхнали всред големите подивели дървета и ечемиците, които зазряват. Оттам — през гол, прѝпечен баир — припор му казват на такъв, скалата отдолу се озъбила тук-там на повърхността и се напекла. След припора, дето и трева не расте, а колкото расте — е вече прегоряла, горе, на високото, са къщите, притихнали в ранната жега на утрото. Едно момиченце (то дошло от града на гости при баба и дядо, както са дошли и всичките деца из колибите) клекнало на пътя, до него желязна чиния с малко вода, а в чинията се къпят три малки патенца. Плискат се ония патенца, въвират човчиците си под крилете, едно друго се пощят и се учат да квакат. И за трите има достатъчно място в чинията. Недалеч се щурат техните братя и сестри, всред тях майка им клатука задница и с червената си заоблена човка изследва тинята от близката чешма.

Мянко се отбива в една-две къщи, оставя по някой вестник. И поемаме нататък. Коситба е сега и тук, мирише на трева, която цъфти, още жива или окосена и вехнеща в горещината. Някъде клепят коси, стоманено и отчетливо се гонят ударите на чукчето, съскат брусове по острията, съска трева, срещнала острия̀. Наредили се старци като жерави и пристъпят по откосите. Вързали бели кърпи на бели глави, маат ония коси, свирят като хала или като духала ония ми ти старешки гърди, хвърчи оная трева… Мърдат, мърдат. Зор няма, откосът е от сянка до сянка. Трева се пече сега и тряба да се прибере, сега е времето, да не захванат дъждове. Тук има тайфа от пет-шестима турци косачи, те косят една много стръмна ливада и откосите ги карат все надолу по стръмнината. Не са някакви снажни, йовковски турци. Това е ситен народ, но млад и жилест. Косят високо и лошо, гледат да заметат колкото може повече място. Няма кой да придиря, тревата си отива, пък и косачка тук не може да мине. Почват от по-ниските места и колиби на север и постепенно се дигат на юг, по високите, дето тревата зрее по-късно. Дръжките на косилата им прости, груби — две дръвца, вързани с канап. Българинът си прави дръжка от рог. Един от косачите казва, че бил радиотехник в Герловско. Радиотехник, но дойде ли това време, оставя апаратите, взема коса на рамо и потегля с тайфата си. Тъй правели дедите му някога, тъй го учил и баща му, коситбата е потомствен занаят на герловци. Като мине коситба, пак е радиотехник — до другото лято. Мянко казва на турците да се вардят от змии, че има тука много змии. На своя бавен и несигурен български език турците обясняват, че са виждали смокове, но змии не са. Все то, казва Мянко, змия. Има ги много. Ами какво ги правите, като са толкова много?, учудват се турците. Ами какво, бием ги, казва Мянко, какво друго. А защо ги биете?, питат турците. Ами защо, отговаря Мянко, защото змия. Студено животно…

Турците го гледат някое време мълчаливо, като деца, и размислят. После измъкват забучените в земята коси и пак се нареждат един след друг. Вадят от кобурите отзад брусове и почват да точат: шъъъп-шъп!… шъъъп-шъп!… А ние с Мянко ще търсим вода, че жегата ни изсушила. Чешмата е в едно усойно влажно долче, гъсто обрасло. Водата върви от няколко пълни чучура и е студена. На таса, калаисан и светнал сребърно, вързан със синджирче за чешмата, е избродирано с нещо остро: Спомен от общоселска грижа. А малко отстрани: крадено. Да се знае. Та ако рече някой да го отмъкне за своя нужда, да гледа тая дума, и тя да го гледа. Ми, казва Мянко, беки ще спре някого или ще го уплаши. На колко чешми само синджирите висят. Че и синджирите ги няма биля. То не е като едно време. Тука това тасче се зачувало, че е пукнато, не го ли гледаш! Не са го арексали, значи…

* * *

На прашното площадче в Белуша спря, по-прашен от него, рейсът за Овчи кладенци, за баните. Отвътре се чуваше разправия някаква, караница и тих бабешки хленч. Куфар паднал от мрежата и ударил една баба по главата. Пък бабата тъкмо главата си била тръгнала да оправя на баните при Кладенците, че не я бива. Качиха се неколцина, слезе само един — дядо Цаньо от Урука. После рейсът замина надолу заедно с прашищата си, с бабичката и главата й, с другите около нея, които я успокояваха или се смееха. А ние с дядо Цаньо поехме към Урука, трябваше да огледам пак къщата и поразпитам за нея.

Старецът едва пристъпя. Раматиз, казва. Отде си го хванал, дядо Цаньо? Отде… Отникъде. От работа, отде. Работил по язовири, по же-пе мостове. На млади години ходил по Персия, целия Араплък обиколил. Половин век работил само. Ако не беше тоя раматиз — досега щеше да карам… Веднъж кофата с бетона се откачи, то на язовир беше, откачи се и яз — под нея. Плисна оня бетон и кофата се разпити, щеше на пъздер да ме направи, ама доде тъй, че се упазих… Девет тона тежина, кофата с бетона. Ама дни съм имал, късмет съм имал. То какъв късмет — да се влачиш като пребит сега. Късмет… По-добре било наведнъж…

Челядта се пръснала по градищата, старецът останал сам и се прибрал на завет в родните колиби. Тука едно време живот се живееше. Като изкласи ръжта — почва Беленец, сборът при Кулов ан, и кара по месец. Хора, гайди пищят, кавали, гъдулки. Народ — така. Превървица… Сега ни сбор, ни гявол… А едно време, като се заправи сборът, дигнат насред хорището един чардак за турчина, бея. И седне турчина на чардака, пуши си чибучката и гледа как играят. После слезе и той да играе…

Па имало по онова време айдуци. На мой прадядо Кольо сестра му била жена на Бойча, айдутин един и вайвода. Та тоя дядо Кольо ходел да го ковлади на конака в града и Бойчо, като разбрал тая работа, дошъл веднъж на Урука, забил ножа в земята и като почнал да се кара на шурея си, на дяда де, така силно викал, че чак бакърите дрънчели… Такива работи, стари… А имало и други айдуци едни, обирджии. Имало един дядо Стойко, възможен човек бил доста, добиток много и брави, богатство голямо… На Беленец пак било то. Вън играе хоро, а дядо Стойко седи в кръчмата, гайдарджии му свирят, той пие. А айдуците го гледат от гората. Вардят го. Вечерта го пресрещнали на пътечката, прибира се дядо Стойко, и един от айдуците се преправил на търговец, стока ще купува. Поканил го дядо Стойко вкъщи да преспи, седнали до камината. Айдукът развързал цървулите си, но навоите не развързал. Усъмнил се нещо дядо Стойко в тая работа, ама късно. Излязъл навън, гледа — къщата заобиколена с хора. Изкачил се на тавана, оттам — на покрива, скочил. Ама го хванали. Горили го там с един ръжен, мъчили го — да казва парите. Той не казва. И го забират с них си, по горите. Добре, ама вайводата казал: вие сте го изгорили, пари няма да земете. Пратили вест на жена му да дойде и донесе парите. И тая ги занася у една торба. И те го пуснали човека. Ама изгорен бил. И след няколко време умрял, от изгореното ли, от парите ли — не се знае.

Минахме по пряката пътечка през една люцерна и навлязохме в овошките на Урука, там се разделихме със стареца. Поех нагоре сам, все по пресния още изкоп на водопровода, нагоре към хребета на север, дето се вижда позасъхналата като от пожар китка дървета на Голи горун. Бе топло, тихо, тъжно време, ръжта едва се полюшваше и вълните играеха в матовия блясък на деня като жив зелен седеф. Тук и там плякаше пъргавият, отсечен глас на пъдпъдък. Една полянка в гората — цялата почервеняла от ягоди, полски ягоди. Полските са по-едри и ухаят по-силно от горските, но и по-късно зреят. Замотах се из тая полянка, няколко пъти си казвах: тая е последна… Когато се изправих, полянката вече не червенееше така. Беше още по-душно и прикапваше дъжд. Побързах на сушина към Ирмянци — ако завали сериозно, колибите са под самия хребет. Минах по тревясалата калдъръмена уличка, край порутени зидове, от които е нависнала дива зеленина, край стари, вече измити от дъждовете надписи с вар по стените: „Гласувайте за ОФ“… Селцето притихнало, капките шумолеха в листака. Един пуяк, надут като пуяк, с разперена и настръхнала опашка, пумкаше предупредително и ме плашеше — като балон, който са продупчили: пум! — … а той набира душа, пак се надува, надува и пак — пум! — отведнъж… Отдавна негазена трева, занемарено, запуснато, жив човек се не мерка никъде.

Все така прикапваше рядко дъждът, рядко и равно, без да се усили. Бутнах се в първата вратничка, която се изпречи и не беше вързана с тел и се познаваше, че през нея минават хора. Влязох в двора на дядо Рали.

Старецът стоеше под лозницата пред къщи и гледаше небето — ще вали ли? Няма да вали, казва, не е на облак. То добре да вали, че земята иска вече, позасуши се. Ма па и не е добре много, че още не сме прибрали сеното. То знае ли кого да слуша Господ: бостанджията ли, керемидчията ли…

Поисках вода да пия и бабата на дядо Рали мълчаливо ми поднесе една кратунка, от тия с дръжките, цялата кратунка окърпена с червени, зелени и жълти конци. Ти по кво така насам?, пита дядо Рали. По къщи? А, къщи таквиз няма да намериш. То има, не че няма, има. Живите са по-малко от умрелите. Ама туй лошо, че път няма, от път далеко, мястото ни такова, диво, така се селили старите и така останало. Имало най-напред ирмянин един, то било отдавна, и на него се закръстили колибите. Па и нашите хора тук гледали да е по-настранка от път, гурбетчии били, и ний сме били. А като се върнат — да са по-настранка и по на рахат, никой да ги не закача за нищо. Па и мястото хубаво, високо място, надалеко се гледа. Ходим къде ходим — на Димитровден се връщаме, до Димитровден караме. Понявга до Рангеловден. Па и до Никулден. Кога как се случи. Напролет като тръгнем, за жътва и вършитба се върнем за малко и пак. Тъй… Мой дядо правил джамията в Карнобат. Преди сто години, може и повече. Баща ми — и той беше мастор, ама по църковните работи беше — църква да направи, камбанѐ, па и от марангозлък^[3] отбираше. Чичо ми — и той. И аз край тях. Почнал съм от единайсет години. Иконостаси съм правил. Сами си чертаем, без терк, като направиш кръста — по-натам е лесно. Кръста в средата, а отстрани две лами, зяпнали. И се правят после перата, после чатмата, дето се хваща с другата дъска. От орех, от липа… Орехът — и той не е мек, сърцето му не е меко, па и всеки орех не става за работа. Дедо ми е разправял, като ходели на романя̀, на боаза на балкана имало пост турски и веднъж, като минали там, турците взели коня на водача, на драгоманина. А после у село дошъл един циганин да калаисва. Нашият човек, дето му взели коня, хваща оня циганин за гушата — познал го, — хваща го и му казва: коня, казва, да ми дадеш, че жив те одирам… Оня циганин хвърля тиганите, че като удря на един бяг… Тъй било… Заминало… То и сега не е лошо, ама нивя, гора се отзе, та една клечка да отсечеш не може никак… Сега ние тука с бабата караме като кукувици. Синовете се пръснаха, моя занаят държат и те и по моите пътища ходят, ама сега е по-уседнало. Едно време мене ме знаеше цяла Тракия — къде не съм бил… къщи съм правил и други работи… На Овчи кладенци общината е моя работа, па и къщата, дето е в ниското, до нея. И къщата на Гойчо, един Гойчо има там, той умря, беше по-млад от мене, ама умря, жена му го отрови, че ходела с друг, а после се ожени за трети един. Тъй е светът…

Пих още веднъж вода от закърпената кратунка. Дъждецът беше пресекнал, беше отминал или спрял сам, и пак беше душно и без слънце, но с много светлина. Една стара жена в съседната градина ходеше из картофите наведена, пипаше нещо по листата и все надничаше през трънения плет към нас. По листата напълзели едни шарени буболечки и бабата ги мачкаше с пръсти. С прах, Тоте, прах ще вземеш да ги ръсиш, подвикна й дядо Рали, с пръсти тая не става. Няма прах, прах не дават, отвърна баба Тота. А тоя човек какъв е при тебе? Да не записува песни? Първен идваха да записуват, па мене не ме питаха. Аз знам много песни. Та викам, ако записува, да земе да запише някоя? Не записва ма!, вика сърдито дядо Рали. Човекът тръгнал по друга работа. Нищо де, то не пречи да запише, отвръща баба Тота. Идваха веднъж да записуват, па мене не ме викаха, та затова питам. Знам царски песни и всякакви песни…

Баба Тота е сама в къщичката си, сама с едно малко дете — внучето й, гледа го. Пред къщи мирише остро на пикоч. Тая управа е убава, казва бабата, много е убава. Ама защо сега мене ми не дават добитък да си прекарам дръвцата, аз съм дала три бивола, а имаше хора, дето си продадоха добитъка и сегинко те командуват, на когото искат, нему дават. А моя мъж живот си дал. Аз съм благодарна на управата, ама не карат право. Пък ние сме работили, знаш как сме работили, да збираме да не похарчим за нищо, всичко сме збирали. Той знаш как се е радвал моят човек, че става текезе. На всичко беше съгласен, на всичко. Щом се повика запас — тоз болен, оня болен, кой да отиде — айде той да отиде… Абе ела тука бе, неде оди там бе!… — бабата крещи по внучето си… Него го избрали каруцар, той едър беше, карал картечницата, и паднал снаряд и пръснал картечницата. Имаше дюлгерска пенсия, половината получавам. И мене ми е мъчното, че толкоз е ходил, че тъй е загинал… той си загина от болест… Турчин през гора вървеше и много робини той кара, най-напред върви Тодорка с мъжко дете на ръце, турчин Тодорки думаше: я си фърлай детето… Няма да се кечиш — вика баба Тота на внучето си, — че ще паднеш и ще направиш бела!… Тодорка нищо не думаше и си напред вървяла, и си гората гледала, де ще й ареса високо дърво, топчесто, да си детето остави… Аз много песни знам, ама не мога да ги кажа сега… Зажени се царя, царя Александаря, за сестра си да се жени, не за жена да я земе, ами света да изпитва… ама съм я забравила по-натам… Зажени се Бою за царска дъщеря, царя Бою думал: Бою, зетко Бою, всички ще калесаш, комшии и достове, само няма да калесваш сестрините си синове, защо те са борбаджии и те са кавгаджии. Ама и тая съм я забравила…

Баба Тота е креслива, бъбрива, все гълчи, все търчи. Внучето има бистросини очици, то е на годинка и нещо, но вече ломоти и произнася ясно „р“. То взема тоягата ми и гони пуйките, бабата вика по него, тича да го лови. Плочите пред къщи все така лъхтят на пикано.

 

 

… Пак порутени зидове, тиха уличка, гъсто зашумена от дюлеви храсти, подивели лози. Гора от овошки, усойно деренце едно, чешмичка, струите звънят самотно в тишината. Тъжно потраква кълвач в това зелено, тъжно време, като дървено клепалце потраква. Като че точно такова време избира, за да трака. Шията му пружина, човката е чукче на пружината. Веднъж се навива тая пружина и наведнъж разходва пъргавината си, чука от едро на по-ситно, докато свърши зарядът. От деренцето се провиква чиппорелло. Вика: чип-порелллоу!… Или: пет-ко-енееев!… Има тук и други косове. Най-дръзкият е чалгаджията, той знае само две цигански извивки и все тях си свири, глуши света с тях. По-рядко се обажда маестрото, той съчинява все нови и нови мелодии за своя клокочещ алт.

На изток, на изток. През рътлините и доловете те се спускат все към Белуша и в дъното на всеки дол са насеяни колиби. Само Димие е на рътлина. Един човек там кара кола със сено. Кончето върви по пътя само̀, и само̀ си спря. Само и ще тръгне, каза човекът зад колата, като си почине, ще тръгне… Кончето постоя малко, постоя, па пак зачатка нагоре по камъните на уличката. Ще кара така до вратника и там пак ще спре и ще чака да му отворят…

На изток през рътлините, все по пръстена на Белчуг. Я кажи ми, облаче ле бяло… Облак грозен се е задал от запад и юг, прогьрмява от време на време. Душно, тихо, бръмчат едри зелени мухи. Отде идеш, дѐ си ми летяло… Крехък момичешки детски глас. Малката овчарка пее, скрита зад едни храсти, после млъква и само поглежда иззад храстите. Отдолу по колника, врязан дълбоко и дорязан от дъждове, идва волска кола, кара чували с брашно за някое прасе някъде. Хората купуват готов хляб от Белуша за себе си, а за прасето трябва брашно.

По път, без път надолу из доловете, нагоре към рътлините. Нивички, стари, зараснали коловози, пътища на предишен живот, вече тревясали и те, и той, стари, засъхнали, но още зелени сливови дървета, щръкнали в криви редове, почупени, ожулени, усукани стъбла… Някъде постървено сено по малките ливадки, сега е коситба, струпани навиляци, готови за товарене. В дола някъде е залесено и там е пълно с горски ягоди. Дребни и се ронят, щом ги пипнеш, и много са сладки, ароматът им особен, не съвсем ягодов. Много ягоди, високата остра трева на залесеното въври от ягоди, гъсто червени, една до друга. Падат, щом подухне ветрец и разклати тревата. Сипят се, няма кой да ги бере, деца няма да тършуват из тревите — и малките червени, продълговати капки от сладост така си капят сами, и се скапват, никому ненужни…

В шумата горе надничат три къщи, над тях още три — там, в широкия гъзей на дола, дето се образува самият дол. Насреща — орана голяма нива, ливади, косени и некосени, с прецъфтяващи вече треви, поляни, из които пасат говеда. Запушено дере, тук говедата идват на водопой. Изгазено от говеда, налепени на гъсто из тревата питите на говеждия тор.

Друг дол, в дъното му църцори вода, здрачна гора. А насреща в склона — пак колиби. Сенари возят натам три коли сено. Един почернял от слънцето мъж с оръфана сламена капела държи воловете за юларите в едната ръка, в другата остен, побучва воловете с остена през рамо и пристъпя заедно с тях. Къде отиваш?, пита и железните му зъби сияят. Кажи на бай Койчо, къщата му на края, кажи му: Иван от Мечово го вика утре да му коси, той го знае…

Колиби, десетина къщи, десетина човека, лесно е да се намери бай Койчо. Бай Койчо казва: добре, знам за Иван, ще видим… Той току-що се върнал от коситба и утре пак ще коси. А сега, привечер, ще изведе кравата на паша. Селянин, ама и нещо не селско има у тоя човек. Бил учител, това е не селското. Оттук е, но тук няма своя къща, живее у брат си, и нищо свое май няма. Цял живот учител, все по околните колиби, никога у своите — нямало много деца тук. Няма нищо интересно в живота, казва, тъй си мина тоя живот, живота е суета една… Жена му починала преди десетина години, синовете изучени и двамата, хванали пътьовете си далеч оттук, сега е сам. Тъй си мина тоя живот… А българинът си прави къща, сбира имот, после един ден остарява. Тук сме все стари, след десетина години няма да има никой, всички ще измрем и ще останат само къщите да пустеят… Защо българинът се лакоми? Иска да стъпи на здраво българинът. Да стъпи и да потропа с крака, за да провери дали е здраво… Пък аз нямам ни къща, ни двор, така караме. Даже и кравата — и тя е на брат ми. И къщата. Нищо с нищо. Само малко частно косим. Като прекосим, па друго ще доде. Така…

Идва една стара жена, може би снаха му, жената на брат му — начумерена и напушена. Криви нещо, като ходи. Не е раматиз, казва човекът, ами падна от кола, та се уби и не може да ходи… Бабата се връща отнякъде, разсаждала пипер — морно увиснала и сърдита, все мърмори нещо, някакви стари следи на човешки образ има в лицето й, но много отдавнашни, съсипани и очукани вече. Мърмори нещо на себе си, пилета цвърчат около нея, тичат подире й, молят я нещо, искат да ядат. Тя не ги гледа, гази през тях, влачи нанякъде крака си и все мърмори…

После слязох на шосето под Мечово да кажа на Иван, че бай Койчо ще дойде да му коси утре. Дъждът за последен път избоботи татък зад балкана и синината му постепенно отмина на изток. Не иска да вали. Привечер и камионите се прибират, вдигат надупчения от капките прах, вече успял да просъхне. Прахът бавно уляга по шумите, нависнали отстрани и отново побелели.

* * *

По реката надолу, от юг, има равна зелена поляна. Реката всяка година изяда по малко от нея и брегът е все прясно отсечен. През поляната лъщи поток, той идва от южна страна, от тъмните шумаци, задръстили дола. Край потока върви пътечка нагоре, все из гората, все нагоре, на юг, провира се през габъри и млади дъбици, гали се около скалите и върти все нагоре, настойчиво и неуморно. Кой знае накъде отива, пък няма и жив човек да попиташ. Пътечката от двете страни отрупана с ягоди, сега им е силата. И затова е много дълга тая пътечка.

В гората бафна куче и тръгнах по лая. Косачът, младо момче, разсъблечено, коси. За една слива вързано кучето. Майката на момчето обръща с вила пресъхналите тънки откоси, разхвърля ги да съхнат.

И пак нагоре, нагоре през зелената гора — към Глутниците.

Дълги ниски обори и кошари, купища тор. Дебела една циганка седи на сянка под черешата и кърпи нещо. Циганчето се покатерило на черешата и зобе недозрелите плодове. Какви сте вие тука, питам. Ние ли? Говедари сме, говедари, отвръща циганката. Гледаме малачетата… А вчера из полето май преминал белият търговец. Градушката де. Омела май цялото поле, тъй викат. Лоша работа…

Като влизах в Глутниците, срещнах малачетата. Черната чарда идваше от паша. Малачетата — всичките се спряха да ме видят, не бяха ме виждали, и огледаха ме добре с бялото на големите си и подозрителни биволски очи.

После настигнах една биволица, караше я стар човек. И той спря — да ме поразпита отде съм, що съм и по какво съм така насам. Вижда се, ябанджия човек — каза старецът, дядо Стойко на име. Какво, умрели къщи? Аз съм бил търговец човек, от таквизи работи отбирам малко нещо. Търговийца правехме едно време, прасета карахме да продаваме, малките у кошовете, големите вървят по пътя като нас. Що прасета са минали през ръката ми… Ама до време всичкото… Та къщи, викаш? Умрели къщи.

И дядо Стойко ме поведе дома си. Посрещна ни снаха му, една оперена, млада и хубава балканджийка, бяла и червена. Мълчаливо донесе столчета, постави ракия на едно столче, на другото — парчета от медена пита. Беше горещо и все така душно, край нас бръмчеха пчели, кошерите бяха наредени съвсем наблизо в дворчето. Да се вардиш добре, каза хубавицата, че в такова време жилят много… После тя се зае да кладе огън, тури над него голям котел ператник и го напълни с вода да се грее.

 

 

… И пара̀ що е минала през ръката ми — чет няма. Беше… Ти пий, аз ракия не употреблявам… Моят дядо ми е разправял, дошли някъде от полето, дето имало по-нагъсто турски села, били помежду тия села. Та бегали и се заселили тука. Най-напред долу, в дола. Пък там минавал път, сега не минава, ама тогаз минавал, и по него минавала турската казна. И айдути нападнали казната, обрали парите, те бели били, сребърни пари, и напълнили един габър с пари, а отгоре — плоча. Добре, ама имало книжа с тия пари и като се запалило дървото, изгорели книжата, а парите се стопили; и ги намерил един човек, та напълнил една конска торба с пари. А имало още пари, но те били описани в книжата и се не знае сега къде са… като изгорели книжата, и не се знаят, значи, къде са. Тя на късмет тая. Парите по хората ходят. Днеска имаш, утре нямаш. И имота така. Имах двеста декара гора, сега двайсет лева пенция. Ама се не ценеше гората. Парите си дадохме за къщи, матриял имаме за още един етаж, ама пари нямаме… Ти яж мед, яж, то хубаво на пита тъй, да се дъвче и смуче. Той от мащерка меда, най-хубав мед става от мащерка. Яж ти, мене не гледай, че аз мед не употреблявам…

Снахата шета по двора, простира пране, потъква огъня, стройна, пъргава, оправна.

Върхът Белчун е близо от юг, надвесен над покривите. Зловещо синее облак, затъмнило се цялото небе там и прогърмява глухо. В затишието се чува от гората кукувица, жужат пчели, някъде някой чука по дърво и се чува ек.

 

 

… Брат ми дюлгерин ходеше и като нямаше кой да работи тука имота, аз го работех, и с търговийца се занимавах. Все пеш ходехме. А брат ми умря, от осемнайста година, като бил по окопите, хванал задух. И баща ми — и той, в Съюзнишката. Днеска го убили, на утрето става примирието. На Дъсчен кладенец било това то, другите си дойдоха, а него го няма никакъв и до ден-днешен…

Кукувицата кука там, в зелените буки под Белчун. Небето от юг все така засиняло страшно и тътне, голям дъжд се лее там. До нас притупаха първите тежки капки.

Младата жена ходи из двора, напета и стегната. Има ли някое магазинче в туй село, вашето, питам я, човек да си купи цигари? Че има, има. Магазинче има. То и кръчма. А кръчмарка е тя. Аслъ има захват на кръчмарка. Бе кръчмарка-кръчмарка, ама днеска сме тука, утре ни няма… Защо така? Защото така. Невестата се подсмихва леко и достойно: местим се…

Отидохме в кръчмицата за цигари, тя е много наблизо, досами къщата им. Жената почна да мете вътре, да подрежда. Заръси тих дъжд, от върха се спуснаха повесмата на дъждовна мъгла. Кукувицата в гората не спираше да кука.

В града се местим, каза жената. Пак ми се щѐ в търговията да е някъде. Ама в ресторант, че по-чиста работа… Не е много лесно, но човек, като има връзки, нали знаете… Мястото е намерено даже, само да почна… Не ща̀ в кръчма, че в кръчма мъжете много псуват. Пък не мога да търпя да псуват мъже…

Дъждецът поваля, поръси и отмина. Мрачната синина на небето се сви, пренесе се и тя на изток, някъде зад върховете. Блесна слънце пак, светнаха горите и тревите като нови, окъпани и свежи.

От една малка чукичка под Белчун селцето се вижда в ниското, вижда се като червени и сиви кубчета, насипани в зелена длан. Едно детско пищовче пляка от време на време. Разговарят хора в селото и всичко се чува. Пее петел. Вече две кукувици се обаждат от гората, едната по-близо, другата надалеч. В гората бъбрят гласове, викат по волове — деее, деее!… Овца блее. Едно пиле вика: човек, човек, човек!… — остро и рязко. И последните капки отминаха, дъждът отмина и на изток бълбука само далечен грозен тътен. Над баирите светна дъга. В папратта насреща изпълзя стадо от чернорижи овци, само един звънец подрънква, овчарката им се кара: къде си навирате задниците ма?! Късо и сърдито подвиква, като да джафка куче. И само като заслушаш, се познава, че това е човешки глас, а не кучешки. После овчарката стои замислена край овците, стои разкрачена, единият крак стъпил на висока туфа. Овците излязоха всичките от гората, развлякоха се по поляната нагоре и скоро се закриха зад един кичест бук.

Белчун, върхът, който прилича на седло, е вече близо и тръгнах в подножието му. Там има път един, осеян с ягоди. От пътя до самия връх мястото е малко, но върло изправено и цялото с папрат. А надолу ливадка със сливови дървета, и тя стръмна. Една изсъхнала забучена вейка в ливадката е знак, че стопанинът на тая ливадка бахчия забранява пашата там. На хребетчето, дето слиза върхът, се вижда малък паметник. Преди две-три зими тук, по тоя път, минавали трима човека, а под върха ги причаквала лавина. Откъснала се тъкмо когато минавали, убила ги и тримата. Нищожно връхче, невинно наглед… А в бахчията под пътя, дето станала тая бяла история, само една слива пречупена, другите си стоят. И там, отдето се смъкнал снегът, сега избуяла папрат, малките полянки из папратта нямат толкова трева, колкото ягоди. Зеленият живот си върви…

По пътчето се зачуха гласове. Двама мъже, съблечени по фанелки, идват насам, поспирват се и се навеждат, пак вървят. И двамата едри и си приличат малко, но единият по-млад и фанелката му — само дупки. Оказаха се братя, памукчии, правят захарен памук. Дошли тука на сбор, след два дни ще става сбор на една поляна оттатък Белчун. Тоя сбор става всяка година по това време и събира народа от колибите на Белуша. Та дошли на сбора. Ама предварително дошли, да огледат хавата, докарали си инвентара с такси, но таксито заобикаля доста и им излиза скъпо. Сега искат да намерят по-пряк път за града, затова тръгнали по това пътче. Да проверят дали по него ще може да се спуснат към Цепераните и оттам на изток, за да хванат голямото шосе през прохода. Братята са родени в колибите отсреща, татък, зад Овчите кладенци.

— Бяхме — казват — седем-осем хъшлака и майка ни ни правеше попара в един голям пахар, дървен. Докато видиш, ометем го тоя пахар и искаме още; пък аз все плюех в него, за да не ядат другите… Добре, ама и другите се научиха да плюят… И глей ни какви мъже сме станали, всичките сме такива… Пръснахме се после кой накъде види, че в колибите гладория. Ние се преселихме в града, хванахме се със стрелбища, въртележки, все такива панаирджийски работи, че е весело… тръгнахме по панаирите и сборовете, това ни е нам професията. Хубава професия, ама иска инвентар, па и рискуваш по някой път. Тъй е тя. Па и гладен оставаш някой път, и това го има… Животът се развива… А сега правим памук. Него децата го търсят, ама тука деца няма, та не знам… Розов памук, бял, червен… Хапнеш нещо — глътнеш нищо… Ма върви. Като шекер. Пък да видим дали тука ще провърви…

— А тука… — по-младият от братята, тоя с надупчения потник, посочи колибите зад хребетчето, — тука веднъж, като бях по-млад, дойдох да си търся жена. От колибите съм, барем от колибите да си взема жена. Не ща̀ от града… че в града жените… Па имаше една тука, с нея се имахме от по-рано, пишех й писма. Един приятел много хубаво ги пишеше тия писма… И дойдох аз, тя съгласна. Излязохме ние, беше вечерта, излязохме по поляната двамата, тъй, да си поприказваме и да се разберем. Не бяхме изминали и сто и петдесет крачки и тя взе, че ми легна… Е, рекох, госпойце, не си за жена ти… Натиснах я аз де, няма да я оставя тъй, ама рекох: дотука!… После н’ам кво стана с нея, трябва да се ожени някъде… Е, бате, по тоя път ще може да се мине, вървели са и други коли скоро. Трябва да попитаме за една каручка само. Ние че ще бъдем на жива загуба — ще бъдем, ама баре пак да видим тия балкани, че може да се не случи да дойдем скоро. Животът се развива…

Братята се обадиха на една жена, която работеше в някаква градинка под хребета, питаха я дали има колай да пазарят някоя каручка от колибите и да се спуснат с нея надолу до шосето. После те се върнаха обратно по пътя, заобиколиха върха и слязоха към палатката, дето беше инвентарът им за захарен памук. Палатката се виждаше долу на поляната, беше сама, окърпена с разни на цвят парчета. Разделих се с братята и се спуснах без път право надолу, през гората, да търся пътя за Белуша.

Свечеряваше се, гората беше здрачна и тиха, чуваха се далечни звънци, стадо се прибираше. Затънах в някакво зелено тресавище и едва се измъкнах от него. Минах един поток, и още един, хващах случайни пътеки, които все свършваха донякъде. А гората не свършваше и в ниското долу нямаше проглед, човек не можеше да се оправи накъде да върви. После просветна малко. Нагазих в една зазряваща голяма ечемичена нива, най-сетне и гората остана назад. Но отпред пак гора, бахчии, гора, в гората някой бърбори. Бърбори непрекъснато, все повиква и псува. Зашушнаха овци, засумтяха зад храстите, човекът, който ги псуваше, беше овчарят. Той ходеше, свиркаше, викаше, хвърляше тоягата си по някоя овца, псуваше на майка цялото си паство и в почивките се навеждаше да бере ягоди. Беше вече съвсем здрач, когато излязох до една ливада, наполовина окосена. Косачът, еднорък човек, беше още там, стоеше и приказваше с един горски, който беше пиян и се канеше да пали гората. Косачът го разубеждаваше.

Мястото беше открито откъм север. Долу, в дола, струпано на малка купчина, светеше скромното съзвездие на Белуша.

Бележки

[1] Началник, шеф (тур.). ↑

[2] Триангулачна пирамида (гр.). ↑

[3] (Дърводелство (тур.). ↑