Георги Божинов
Тъга по лятото

Тече лятото.

Седя в дебелата сянка на стаята, слушам го: ромоли-громоли тежко там някъде, далече. Гледам го: прозорецът пусна отвън само парче от лятото. Правоъгълно парче, пълно с гъсти зелени шуми и нищожно небе. Все това. Малко е, не достига. Човек не може с малко. Човек иска всичкото и цялото.

Искам да се хвърля в трептящия юлски зной на лятото, там, дето е най-гъсто, най-дълбоко. Там. Да се натопя в тия плискащи вълни на зноя. И там да слушам единствения звук на лятото, омесен от всички летни звукове — това непрекъснато, това напрегнато, равно, прижурящо гж-гж-гж-гжжж… на жегата, на слънчевата жижня, на жътвата и пукащата стрън, на бръмбарите жътвари… Гж-гж-гж-гж на житото, което блика от кюнците на машините, на кукурузите, които плакнат листа в полъха и жужнат тревожно на дъжд…

Искам през далечната синя мараня да обгърна от един път цялата моя селска България и още, и още, и още един път да погледам как моят селски народ, съблякъл риза и потен, събира трудовете си. Аз зная как ги зари в земята. Как после премяташе пръстта от шепа в шепа благоговейно като топъл хляб, като вечно чудо, което е над всяко човешко проумение. Как гледа небето и лицето му тъмнее като облак от лошите облаци, и светлее от добрите и светлите.

Родът на земята е женски, земята е вечна жена, вечно млада. Лятото е нейно дете. Всяко лято е нейно дете. То е родено на село и живее на село, то е дълбоко-дълбоко селско. Искам да видя моето селско лято и да го усетя, да опитам на вкус и мирис всичко, което е то. Какво да видя и опитвам… Искам да го живея.

А седя в една градска стая, дето е сянка, и се въртя на потния стол, и унило правя не това, което трябва.

Понякога ми става жал за градските хора. Живеят си те в своя там град като в една голяма оранжерия. Във всяка оранжерия има нещо неистинско. Живеят си те там, правят размерено своите градски работи, ходят насам-натам — и все по камък ходят, а не по земя. Лятото го познават по смяната на облеклата. И по щайгите. Лятото им го донасят готово, наредено в щайги. И те си купуват по малко лято, мият го и го изяждат. Това не е лято. За тях, децата на града, лятото е чужда дума. Сезон. Тогава се ходи на море или на планина. Никога — на поле. Още по-никога — на лято. Затова винаги ми е малко жал за градските хора.

… Лятото е върхът на годината, най-силното, най-буйното време на годината, бързей на годината, където бушува и кипи, и няма покой. Лятото все тече и все бързи. Лятото се изнизва като пясък в пръсти. Може да се каже, че пясъкът изтича, колкото повече е стиснат, изтича като летните дни. Защото лятото е работно. Зимата е ленива — като се заседи, не й се става. Все седи и не мърда, и чак април одухва последните й мръснобели парцали. А лятото не седи, защото е работно, все на крак е и все търчи, защото е сръчно и бодро. Много работа му се струпва наведнъж и гледа да я свърши, без да отлага до другото лято. Подклажда огъня на слънцето да се насветлее до бяло, да пече и изпича. Нарежда плодовете под тоя огън и ги жари, и ги шари. Тегли вода от небето, а когато небето отмалее и пресъхне — смуче от реките и земята. Нощем, когато никой не види, от тая вода усуква стъбла, сече листа, вари аромати и плодови сокове. Все за хората се труди. Че и над хората — кара ги да зреят и те. Тъкмо през лятото момчетата стават юноши, а момичетата — девойки, юношите — мъже, а мъжете наякват с мъдрост. Всеки летен ден е много зает и тече, и тича, и търчи, и мира няма. Затова ловете всеки летен ден, пробийте дупка в него, пийте соковете му и гледайте шарките му.

… Понякога излизам на големия път и вървя през лятото. Оная нива ей там доскоро беше чисто зелена. После избеля. После доби изпечения здрав цвят на зрелостта. След това минаха комбайните, отнесоха зърното и оставиха на влаченяци сламата, тя още мирише на зърно, ако я разгърнеш. А ей по-натам една върволица комбайни още дига пушиляк и всичко ври наоколо, бавно се клатушка през житата и жегата, ръмжи — и плува, плува. Това е лятото. А още по-натам… може би не по-натам, а в едно детство, се вижда една друга нива. В средата на нивата стои крива круша или тъмнее бухлато голям клонат дъб. Под тоя дъб моето селско племе правило своите вечета^[1], своите оброчища, тържествени и весели… Седяхме на сянка под дъба и пладнувахме. Луковата чорба, подкиселена със зелени сливи, бързо спадаше в общия дървен пахар. Имаше тогава един Пано. Когато скакалецът скочи в пахара, тоя Пано го разтри с лъжицата, за да изяде сам чорбата. И я изяде… Гладни бяхме, гладни останахме, но се смеехме и не унивахме. Защото беше лято и бяхме лято.

Лято бяха слънчогледите, облещени на слънце като слънца.

Лято бяха кукурузите, тъмни потъмнели, луди полудели от сила и здраве. Сега кукурузите пак цъфтят, кочаните пак пускат свилата си, китките ръсят цветен прах — ако минеш през тях и си потен, прахът се лепи на кожата и от тоя прах кожата много сърби. И това е лято.

Зрее перлата в лозята. Черните косове зарязаха своите песни и почнаха да наобикалят перлата. Опитват я оттук-оттам нетърпеливо, позобват зрънца, все опитват: зряло-зелено-зряло… Косовете много познават кога гроздето става за ядене, познават повече от човеци. И като стане за ядене, почват наред. Тъй: изядат един ред от край до край, после почват друг. Зобят и ядат. Пробират и зобят. Зобят и все поглеждат иде ли човек. После се занесат и не поглеждат. А завариш ли ги в лозето, подгониш ли ги, викат: чак-чак-чакай-чакай!… Косю не е копал лозе, но зобе. Лято е, обилно е, има и за Косю. Нека има.

Зреят дините. Ходехме да крадем дини и не се плашехме от плашилата. Нито от пъдаря, две педи човек — три лакта мустак. Вардехме се от пушката. Една дълга пушка с много дълга-предълга цев — тя разклатена и се люлее като камшик. Но пълна със сол… Беше лято.

И когато беше лято, ходехме биволарчета по Сини вир и по Стублата. Всяко село си има една стубла с бистър и студен стубел. И всяко село си има поне един сини вир, който вре от деца. Там има едни ситни рибки с бодливи муцуни. Казват се тия рибки виуни — че се вият много и с муцуните се завират в пясъка. Но там наблизо има и една локва. Щом надуши локвата, биволът тича към нея и не гледа нищо, ляга в локвата, каля се и пухти блажено. И нищо не може да го изкара от това прохладно, лятно, биволско блаженство. Майка ти те пременила с чиста бяла ризка и ти се радваш на ризката. А биволът, като се належи в локвата и сам си рече да стане, кога се залади привечер — мухите веднага го напоперят. Махне с кална опашка биволът да ги пропъди и те плесне през бялата ризка насред.

Тогава беше лято.

И сега е лято. То тича и тече, гръмоли-ръмоли, подплиснува в подмолите и говори нещо бързореко.

Пак е лято, тежко и благословено. Поклатиш го — тежи. Побутнеш го — ще се прекърши, та ще зарине земята с плод.

И пак се чува онова неспирно гж-гж-гж-гж на работещата жега, на морните сладки върбови сенки, на гъмжащите вирове, на жужукащите жътвари, на жълтата слънчева жар, на осила и плявата, която застила меко пътищата на моята гореща Тракия, на моята далечна, широка, мила Мизия. По всичките мои родни села, които са много.

Все е лято, но някак по-друго от другите лета, някогашните. По-едро някак. Не зная как. Тръгнеш през житата — свършек нямат. Нагазиш в лозята — капнеш от ходене по тия дълги редове, увиснали с гроздове като празни вимета — лятото ще ги напълни с радостен, искрен сок. Потънеш в кукурузите — смятай, загубил си се.

По-едро ми е лятото някак и по-честито, натегнало доземи в благодарен поклон. Пак ги има ония големите, зелените скакалци, но те не затриват живота си в дървени паници. Пак има слами… И когато някоя вечер заръси тих летен дъждец, от сламите полазва дъх на зърно, на колендро и машинно масло. Хе-хе-хе-хеее! — провикне се натам някъде някоя си машина, също като човек се провикне. Не защото трябва да вика за нещо, а просто така, защото й се вика от буест и излишна сила. Защото е лято — буйно и вливащо сили.

И на сърцето става ширно тогава, радостно и много лятно.

… Искам цялото лято. А имам само една ивица от него — тая откъм пътя. Искам пълното лято. А само едно четвъртито парче от него влиза през прозореца…