Георги Божинов
В гората

Колибата беше покрита с ръженица, за разлика от другите колиби, направени от черна насмолена хартия, която стопанството бе дало на работниците. Избрах нея, защото само тя беше по-здрава. Сламата овехтяла и сива, по средата на входа забит кол. На две места покривът продънен. Опитах да запуша дупките с папрат, но само разбърках околната улегнала слама. И още първия път, когато заваля, те прокапаха. Прокапа впрочем и цялата колиба — дъждът беше голям. И добре че после не се повтори.

Оскубах бурените от пода, попритъпках ги с крака, пометох и очистих всички белези на запустението. В един ъгъл намерих няколко от ония малки глинени саксийки, с които смоларите събират смола от боровете — прибрах ги и ги одобрих за домашни съдини. (Които после не дотрябваха за нищо.) След това се заех с нарите, от тях бяха останали само двата крайни чепати кола. Отсякох няколко дълги и прави вършини и ги наредих отгоре. В дерето долу имаше млади липовини — одрах две-три и с ликото им овързах вършините. После ги застлах с папрат. Папратта беше зелена, но тя бързо съхне и се сплъстява добре за легло. Стига само да набереш повече и всеки ден да прибавяш по малко.

Сутринта след първата нощ, прекарана в колибата, ме събуди шумолене някакво. Зашарих със сънени очи по клоните и изсъхналата шума на колибата да открия какво е. И открих го: между две вейки бе провиснало и се проточваше нещо дълго и тънко. В ранния здрач то изглеждаше черно и се проточваше, не свършваше. Змия! Скочих бързо и се улових за тоягата. Доближих предпазливо. Беше гущер, един най-обикновен гущер. Висеше между вейките и дремеше, застинал в сутрешния хлад. Гущерче…

Беше началото на август. Времето — слънчево и топло, но сенките вече се захлаждаха. Наоколо необгледна гора, само гора. Ние сме в средата на гората, на малка поляна, в самата гъстота на гората. Мирише на бор. Но по пладне, когато напече, най-силен е мирисът на завяхващата шума на буките, които секачите събарят отсреща. Секачите са двама. Из гората наоколо има много други, но тук, отсреща на върлото, са само тия двамата — Метко и Демо. Другите се събираха на групи по десетина, а тия бяха само двама и това беше малко необикновено, но отначало не му обърнах внимание. Сутрин резачката на Метко почва да трещи заядливо и ехото й се люлее из усоите, обикаля и се връща, за да се смеси с първоначалния звук. От тоя звук гората се тресе тревожно и сякаш се отърсва от съня, от мрака и спокойствието. Резачката пъпри и вие и воят й се мени постоянно. Докато най-сетне почва да свири дълго и пронизително — а това е знак, че ще пада дърво. Наистина скоро се чува мек, крехък, нерешителен трясък, гората изпъшква и ахва глухо. Готово. Резачката спира за малко, после пак се обажда заядливо и гризещо.

Чудех се как резачката свири, никога не бях виждал резачки да свирят. Отидох да видя. Оказа се, че свири Метко. Свири с уста и така предупреждава околните да се вардят от падащото дърво. Но сега други околни няма, освен Демо, чиято служба е да кастри с брадва клоните на отрязаните дървета. Но той е далече и няма нужда да му се свири. Стои си настрана, кастри и мълчи. Свиренето останало от времето, когато били голяма и шумна група, не знаеш кой къде е и свириш да бягат от дървото. Сега са само двама. Но пак минават за група. Метко е риж, едър, весел, все небръснат го зная, и все дърдори и сякаш пълни гората със себе си и дърдоренето си. Демо е мършав като сух клон и почти не се забелязва всред другите клони. Забелязват се само очите му, черни и пламтящи. Метко и резачката реват, вият, свирят, свалят гората с грохот, около тях винаги е горещо и трескаво. Демо е тих, само кастри и мълчи. Брадвата му — и тя тиха, съблича дърветата с кратки тихи удари и почти не се чува. После Демо с цапината бута дърветата долу, в дерето, дето понякога, щом се наберат повече, идват волски коли да ги товарят.

Метко казва:

— Гората е цялата моя… това все, дѐ го гледаш тука, всичкото… Директорът ми е дал карбланш… Ще го гътна всичкото… за колко мислиш? За петнайсет дни!… Ѐ с това… — Той повдига резачката и острите зъби на лентата замахват в дъга.

— Няма да си играем тука на лешници… А?… Всичкото тука… Карбланш. Аз съм си го избрал. Най-дебелото. И викам: за мойта група, братио! Ма това група ли е?, вика. Старши на един човек, демек? Група, викам. Един — един. Не се смей, викам. Ти само кажи колко. Двайсет кубика на ден! — И се смее. Трийсет ти връзвам у кърпа, викам, и не се смей, после се смей! А ти какво ще кажеш, иде Девети и прочее? Ударник и знаме. Знаме, викам, аз от лавката ще си купя, и „Ударник“ си купувам оттам, че такива пуша… Друго, викам, друго… Нещо по… Какво друго например, вика. Например, викам, пет-шест по сто на ръка. И едно телевизорче за у колибата, да ми играе и пее. Ааа, много е, вика… Е, викам, ти си знаеш. Много, малко — това е, ако ти арексва^[1]… Въртя, сука — няма къде. Кандиса. Ще кандиса, къде ще ходи на майната. Натясно е, хора няма, всичко слязло по селата на коситба и жътва и само ний сме останали. А отзаде го гони план и го настъпва по петите, и му духа у врата… Само да ме не метне — ще му резна главата като на пиле… Че аз съм се напатил от такива, дето много приказват, кога са на зор… Даскале, намират ли ти се цигари? Пробутай една насам. Може и две, няма да сбъркаш. Аллах бин беркят версѝн^[2], да си жив!… Та така. План, братче. На Девети ела да гледаш какво става. Или парата — или шии ще падат!…

Така говори Метко. Демо нищо не говори. Той се навел и само чука с брадвичката, рядко ще откачи дума. В заканите на Метко едва ли има нещо вярно. Иначе той наистина работи здраво, признава му се. През две минути свири. Демо го следва мълчаливо и неотстъпно. Брадвата му се чува само когато моторчето спре. Но и тогава се чува някак невзрачно, като че кашля късо и придавено и все не може да се изкашля: ких-кух, ких-кух!… И в тая кашлица има нещо овче, нещо примирено със съдбата си.

Сутрин ме буди Метко. Застане на входа на колибата и викне силно, като че гората се запалила:

— Комши, ставай!… Ставай-ставай!… Кое време е?!…

Па дръпне одеялото и се смее, смее, облегнат с двете ръце за кола на входа, който изведнъж се смалява и става тесен за юнашката му снага. Късо остриганата му глава свети като четка от нови медни жички. Наистина — кое време е? Едва се разбелява…

— Какво има?

— Абе един тутун… че тутунясах!…

— Виж там пакета…

Той намира пакета, изтърсва го и грабва колкото паднат в шепата му.

Благодарим, да си жив! Бе аз все се каня да ходя до лавката тия дни. Като купя, ще ти ги върна…

Ни връща, нито ми трябва да връща. Молех го само да не ме буди толкова рано. Но Метко продължи да идва всяка сутрин и да ме буди все така. Сетих се да забождам в сламата на входа по три-четири цигари, така че Метко да ги намира сутрин и да ме не закача. Той намираше цигарите, но пак викаше, кашляше, смееше се — и пак ме будеше.

Денем ходех из гората за гъби и боровинки или просто бродех така. Понякога прескачах до лавката за провизии, консерви главно. Но лавката беше далече и пътят до нея — уморителен. От време на време ходех и до един егрек^[3], отдето донасях прясно овче сирене и сгъстено мляко. А най-често се навъртах около моите двама съседи, помагах им това-онова.

И тъй минаваше времето. Дните се търкаляха неусетно и си приличаха един на друг, мирни и тихи. Слънцето светеше все така ярко, с бял августовски блясък, и гората се излежаваше под морните му ласки. Някои слаби признаци показваха, че тия ласки са последни и че лятото губи сила. Появиха се отнякъде ята пчелояди, григори ги казваха моите хора, едни красиви зелени пилета, и изведнъж напълниха тишината е гъргорещия звук на своите птичи разговори. Следобедите обикновено се изтягах на някоя шарена сянка и четях или гледах орлите — как чертаят бавни обходни спирали над гората.

Вечер отивах при съседите на приказки. И вечерите — всичките, както и дните, се сливаха в една. Огънят тлее, наоколо мракът е още по-чер, ние лежим и си приказваме. Някой полъх за миг донесе от далечните усои бухтежа на водопад и стихне пак. Вадим от пепелта картофи, стържем изгорялата кора, духаме, горим си пръстите и устата и си приказваме за разни работи. На парче от стар вестник Метко пресмята, драска и пресмята колко е отсякъл досега.

Една вечер запомних заради нещо съвсем глупаво. Заради това, че никога, както тая вечер, не ми се е яло толкова много диня. Беше така. След като изяде две пълни войнишки канчета с фасул, който сам се бе варил през деня, Метко избута с крак празното бъкле към огъня и го посочи с глава на другаря си. Демо го нарами мълчаливо и тръгна към дола. След това Метко разгърна одеялото и извади от него една диня. Голяма, изстудена, хубава диня. Още щом ножът опря в нея, цепна се додолу и разнесе тънък свеж мирис. Червена като кръв, сочна диня, направена от сладки зрънца кристалчета. Как бих заръфал със зъби един резен, как бих го смукал, за да не загубя ни капка от сока му… Но Метко не ми даде, а и трудно ми беше да си поискам сам. И на Демо, който в това време се върна с пълното мокро бъкле, той също не даде. Сигурно не се сети. Нагъваше резен след резен, ръфаше и шлюпотеше с уста, а ние се мъчехме да не гледаме към него. Залъгвахме се с вода от бъклето, нагъвахме вода повече, отколкото ни трябваше. Метко изяде цялата диня сам. Остърга с нож корите, изсърба сока им и една по една ги хвърли зад гърба си. После изтри уста, изтри и ножа о крачола си, извади една кутия цигари и я поднесе:

— Даскале, заповядай, земи си една. От долните са, не са чорбаджийски като твоите, ама нищо. Да видиш, че и аз съм човек. След диня много благо се пуши…

— Благодарим, имам си.

— Е, твоя работа. Я подай едно въгленче, ако обичаш!…

Тогава се заклех да отида на другия ден в лавката и да купя толкова дини, колкото се поберат в раницата. И да ги изям всичките пред Метко — всяка вечер по една.

— Момчета — каза Метко, като се изтегна на одеялото и блажено се оригна. — Да ви кажа, омръзна ми. Все боб, все боб… Това не е живот. Сабайле Рушко рече: теле му се загубило. Да ми паднеее…

— Не е човешко — каза Демо. — Тряба да го плаща после Рушко.

— Бе, ще плаща… Вълкът ще плати. Я мечката… Загубило се, това е. Аз да го намеря, па… Ние да не сме наказани нещо?! Ама ха! Ще каже там: мечката го зела. И край. И да свърши комендията…

Той се прозя шумно и добави:

— Утре ще разбера аз, като ида да точа лентите…

Това беше тая вечер.

А на другия ден се случи нещо, което изведнъж разбърка гладкото течение на дните ни. Сутринта Метко замина към стопанството да точи лентите на резачката. Двамата с Демо окастрихме и свлякохме в дерето останалите от вчера трупи. Работата не беше много, ние скоро я свършихме и останахме свободни. Какво да правим, докато Метко се върне? Ще ходим за малини, така решихме. Демо ме повлече към едно усое, толкова диво и така гъсто обрасло, че аз, който се движех все по удобните ридища, разбрах, че дотогава май не бях виждал гора. Това беше наистина гора, която не познава човека. Затъваш до колене в шума, над тебе буките разстилат шатрите си и няма нито една пролука към небето. Вечен мрак, вечна влага тежи и те потиска с тишината на това глухо разбойническо място, отдето гледаш час по-скоро да се измъкнеш. Но това не беше толкова лесно. На всяка крачка се спъвахме в дънерите на умрели дървета, които стърчаха пред нас с цялата непроходимост на скелетите си и не ни пускаха. Добре че пред мен вървеше Демо. Той ловко се провираше, скачаше, лазеше и проправяше път.

Неочаквано се озовахме в малък светъл проглед. Пред нас се изправи скат, целият осеян с нацепени лишясали камъни, сринати на порой отгоре. Между камъните растяха на туфи малиновите храсти, застарели, но буйни, от тях на гроздове висяха нежнорозовите плодчета, тъкмо в силата на зрелост. Гората ни заобикаляше отвред и влажното дере тъмнееше неприветливо в дъното като вход, където не би искал да влезеш — и все попоглеждаш с боязън да не би да излезе нещо оттам. Отляво, от една скала, падаше тънка водица, шупуркаше кротко и потъваше в шумата под краката ни. Бяхме като в дупка, от която можеше да се излезе само през другата дупка — на тъмното дере под нас.

Навлязохме в малините. Демо изправи глава и подуши въздуха.

— Мирише ли ти на нещо? — попита той.

— Не. Защо, какво има?

— Нещо като че…

— Аз пуша и не мога да усетя.

— Нещо на мърша като че ми мяза…

— Къртица някоя. Я смок, изяден от орлите…

Демо не каза нищо или не ме чу и затършува наоколо като куче, усетило близостта на дивеч. Чаках го. Той се изправи и ме повика с ръка. Пред него една голяма купчина от прясно нагребана окапала шума, трева, клечки и пръст покриваше нещо, от купчината се подаваше само едно тънко, почти прозрачно копитце.

— Нейна работа е… — прошепна Демо.

— Дали?

— Грешка няма.

— Я да се измъкваме оттука ние!…

— Не бой се, няма да дойде сега…

С малини повече не се занимавахме, бързо се прибрахме при колибата. Там ни посрещна Метко, беше се върнал вече, беше начумерен и веднага се нахвърли:

— Къде се губите вие бе? Аз откога свърших работа, връщам се — няма никой. Ама ха!… Разходки ще ми правят…

— Мож да режеш и без мене… — отвърна Демо.

— Деме, да знаеш — на гърба ти се пише. Къде дават така: един да работи, а друг да се разкарва. Никъде не дават така. Ама ха… Я вземай брадвата!

— Ние намерихме дирите — казах аз.

— Какви дири?

— Нейните.

Той ме погледна внимателно и бавно смъкна моторчето от рамото си.

— Е?

Разказахме му.

— Така… — рече Метко и ни изгледа, очите му светеха. — Добре. Ни дума никому! Тя е наша… Наша! Край!… — Хвърли моторчето на земята и добави: — Вие чакате тук, аз сега ще дода…

Дойде чак привечер, вир-вода от пот, но бодър и зачервен, изтопурка пред колибата и ни стресна. Ходил чак на село — селото беше най-малко на два часа път — и ето какво донесъл. Той свали от рамо нещо продълговато, увито в скъсан чувал. Беше едно ръждясало и тежко като греда шишене^[4], с него още прадядо му трябва да е ходил.

— Нали ви рекох! — изломоти запъхтян. — Наша е, не ни мърда. С това оръдие на всичко излазам. И на лъв излазам. Дайте сега…

Ние се разшетахме, развълнувани от оръдието. Аз донесох от колибата вестници за пълнене. Двамата се заеха с пълненето. През гърлото на шишенето, отворено като фуния, сипаха шепа барут. „Повечко, повечко барут!“ — викаше Метко. Барута затъпкаха здраво с вестниците. После насипаха вътре една шепа куршуми от рибарско серкме. (Метко искаше да пусне още една шепа, за по-сигурно, но Демо го спря.) И куршумите затъпкаха. После Демо закрепи кремъка.

— Готово, сега сме царе! — каза Метко. — Един път се пълни, един път удря. Но къде удари… там да те няма. Вие да не го барате, че това сечиво е малко табиетлия — веднъж на година гърми само… Сега какво, да тръгваме, а? Аз викам да тръгваме!

— Рано е — каза Демо.

— Не е рано, не е рано то! Да не я отървем, ей! Колко, мислиш, ще ни даде горското?

— Де да знам!

— Много! Ще ни позлати, да знаеш! Това е такава бе, стръвна бе! Що си играеш ти! Тия се плащат много… Па и от кооперативното ще позакачим нещо… Нека само ни излезе!

— Ами ако не излезе? — попитах аз.

— Какво? — Метко се позамисли малко, па тръсна глава и рече:

— А, ще излезе, сигурен съм! Не може да не излезе…

Все пак почакахме да се здрачи съвсем и тогава тръгнахме. Демо напред води, закачил на лакът скромната си брадвичка. По него Метко, гордо, с пушка на рамо. По Метко — аз, с една тояжка в ръцете. И тримата твърдо вярвахме, че тя ще излезе — щом ние излизаме. И точно сега, точно тая нощ.

Нощта беше черна и тиха, нищо не се виждаше. Демо вървеше уверено напред, леко и пъргаво, с усет на горски звяр. Чуден наистина беше усетът на тоя човек. Вървях подире му като слепец, сега аз вървях подире му и никак не можех да разбера накъде отиваме. Веднъж се свлякох по плъзгавата изсъхнала трева на някакъв бряг и бързо, задъхано издрасках нагоре. Друг път се блъснах в дърво. Остри пръчки ме шибаха… Стори ми се, че пристигнахме по-скоро, отколкото през деня. Разбрах, че сме дошли, чак когато Демо прошепна: „Тука!“ — и ни спря до един високо препречен дънер. Не бях го видял през деня, та все не ми се вярваше, че сме на същото място. Огледах се, но нищо не можех да различа в гъстия мрак наоколо. Мъчех се да си представя къде са камъните с малините, къде е оня зловещ отвор на дерето, отдето можеше да се очаква всичко, но зрението беше отказало.

Приклекнахме до дънера, стаихме се. Чух по едно време — Метко шумоли в джоба с кибрита и цигарите, но Демо прошепна „не“ и той спря.

Гората се затаила, напрегнато ни следи. Ни клечка да пукне, ни шумка да шумне, ни щурец да свирне. Ни птица, ни полъх на ветрец. Нищо. Пълна тишина, пълен мрак, всичко замряло. Единственото живо нещо в тая страшна дупка сме ние тримата — и звездите, които трепкат над нас горе. Ние се притискаме един до друг зад дънера. Трима сме, ще я оправим — нека само излезе. Пушка, брадва и тояга. Моята тояга от сурова хвойна, тежка и здрава. Един път да я фрасна с нея по муцуната…

Изведнъж ми се дощява тя да не излезе тая нощ. Изобщо нищо да не стане. Да постоим, да постоим, па да се приберем. И там, на колибата, при огъня, да си приказваме за нея. Ужасно ми се иска да приказваме за нея и да кроим разни планове. Но там, при колибата, дето има огън, дето можем да бъбрим високо, да пушим и да се смеем. Не, сигурно нищо няма да стане — и тайно се радвам, че няма да стане. Нека стане друг път, не точно сега. Така е добре. Отдъхвам си, полека свиквам с мрака и гората, която все така мълчи. Тя не мълчи, не ни дебне и не ни следи. Тя само спи. Всичко спи. Колко просто е това. Ама разбира се — нощ, време за сън. Животни, птици, дървета и буболечки — всички спят. Само ние не спим. И Тя.

Отпускам се на тревата неусетно и гледам звездите, те са толкова много сега и така ясно се виждат. Гледам звездите и не мисля за нищо. Мисля, но мислите са така разлети, така се сливат като води и в сливането се губят, размиват, бледнеят. И все текат, текат… Текат минутите, текат часовете. Текат звездите, въртят се. Върти се бавно целият небесен свод. И дълбоко някъде отвътре трепти едно слабо учудване: защо тия звезди, като се движат така, не оставят подире си мътно-светливи опашки? Такива опашки оставяха главните, с които си играехме едно време. Хубаво е нощта да бъде нашарена с такива опашки: те ще се кръстосват и ще правят разни фигурки — непрекъснато ще изчезват старите и ще се явяват нови. И ние ще гадаем какви още фигурки ще се явят. Те не са прости фигурки тия фигурки. Виждам ги — това са фигурки мисли, те идват и си отиват, после идват нови и пак си отиват… Вечерницата стремително се спуска над гората и вече се скрива зад върховете на дърветата — опашката й е една груба и дръзка крива. А Млечният път, който беше някъде встрани, сега се дига мощно над нас и дели небето на две. Тази грамадна и тиха сила, която бавно обръща света, неусетно се влива в тебе като спокойствие, като увереност в неизбежното, което става и ще става, като мъдрост да правиш, както чувстваш; защото това, което чувстваш, е единствената истина и друга няма. Истина като фигурките. Като звездите, които са големи и малки. Големите ограждат малките, чертаят с една груба и дръзка крива ограничението, вътре в което нека бушуват с жалкото си съзнание за неограниченост жалките, не груби и не дръзки орбити на малките. „Така е казано в Писанието, Книга на Проповедника: далеко е това, що е било, и дълбоко, дълбоко — кой ще го постигне?…“

Било е и ще бъде. Тъжно, но точно и вечно. Няма спасение. Да се примирим. Да склоним глави. Да спим, да спим…

— Защооо?…

Един скръбен вик вика от гората. Или от мен. Защооо?…

Едно живо същество, безкрайно смазано и съсипано, пита — в мен или в гората. Едно същество, чието единствено и последно непримирение е да пита:

— Защооо?…

И няма отговор.

Мъчителен вик. И по-мъчителна е тишината след него, тишината, в която се чака и не идва отговор.

— Защооо?…

Трябва да се отговори поне, че няма да има отговор на този плачещ въпрос.

— Защооо?…

Но никой не отговаря. Това ме терзае като кошмар, който тръгва някъде издълбоко и ме пронизва, къса жива тъкан и си пробива път нагоре с болезнено острие.

И не изведнъж се пробуждам.

— Защооо?…

Някой наистина плаче в гората. Това е така явно, толкова невероятно действително, че скачам в миг и бутам Демо, който е приклекнал до дънера и подпрял глава на него, и дреме или само мисли.

— Какво е това?

— А?

— Дето вика така?

— Нищо не е. Ти спи… — размърдва се и шепнешком отвръща Демо.

— Ама нещо вика…

— Пиле едно. Спи ти, спи… Има такова едно пиле…

Едно пиле, което не спи. Будно и тревожно пиле, което не дава на другите да спят. Но аз заспивам. Но аз грохвам в съня изведнъж като дърво, срязано над корена. А пробуждането е жестоко и прилича на влизане в лош сън, отколкото на пробуждане.

 

 

… Разсъмва. Или луната изгряла. Въздухът зелен. Гора като дупка в дъното на ада.

Отнякъде долита Демо и се хвърля зад дънера, и диша. Метко, мъртвешки бледен, шепне с разтреперан глас:

— … е там… е къде… чакай… леле…

Демо го стрелва с остър поглед, изсъсква му нещо гневно и той се свива, притихнал. После Демо отново впива черните си запалени очи в дъното на гората. Той е коленичил зад дървото и дебне, стаен и настръхнал, неумолим. Това става за миг и нямам време да разбера какво е станало, докато съм спал. Станало е нещо голямо и непонятно. Не мога да позная Демо, кроткия, мълчаливия Демо — той е така силен и страшен сега. И защо той държи пушката — той, който винаги е държал само брадва? Сега той я държи и се мери, и чака. А Метко взел неговата брадва и я стиска на лакътя си, стиска я така, че тя се забива с плоското в хълбока му…

А оттам… от оная черна дупка на ада, се задава нещо черно. Иде. Папратта се разтваря и над нея се люлее чернорижият гръб, люлее се като тръпка от единия край до другия, и пак от единия до другия край — една огромна космата гъсеница. Иде, иде… Папратта свършва, тръпката спира, удивена.

Тогава избухна желязото в ръцете на Демо, гората охна изненадана, ушите писнаха… и всичко се задъни с дим, гъст и мек като памук, и се разстла, за да покрие рана…

А когато димът се разнесе: Тя иде… Изправена, от устата й капе кървава пяна. Иде и реве, мъка и ярост, и я гледаме, сковани. Тя приближава и булбука грозно с гърло, опира в дънера и спира, гледа ни — ще ни изпие, и ние я гледаме, протяга нокти, големи и криви. И драска дървото с железните куки на ноктите, реве, от устата й хвърчи червена пяна и ни пръска.

— Удри! — вика Демо.

Метко се свил, бял-зелен, и стиска брадвата на лакътя си.

— Дай брадвата!… — диво и прегракнало вика Демо.

Метко се залепил за дървото, коленичил и не мърда, и притиска брадвата силно до хълбока си.

— Дай брадвата тука, чуваш ли?!…

Демо се спусна към него и задърпа брадвата. Напразно. Метко падна на земята, цял разтреперан, и все така стискаше отчаяно брадвата…

Демо се изправи, разярен и ужасен. Той погледна към нея — как се вкопчила в дънера и притихнала в своята жилава агония. Погледна към него, повален на тревата, стиснал с две ръце брадвата, ненужна вече. Замахна с крак и с всичка сила го ритна.

После тръгна сам към гората. Към черния страшен отвор…

Бележки

[1] Харесва (диал.). ↑

[2] Аллах да те възнагради (тур.). ↑

[3] Лятна подвижна кошара за овце, построена в нива (тур.). ↑

[4] Шишане (тур.) — вид къса тежка пушка с широка цев. ↑