Александър Бушков
Диамантената принцеса (11)

Единайсета глава
А в това време Бонапарт прекосяваше границата…

Всичко се повтаряше като насън. Понякога сънищата имат свойството да се повтарят. Двата алуета отново се понесоха посред нощ с характерната за тези места непосредственост, пресякоха границата с истинско селско простодушие и с бръснещ полет се устремиха напред, прелитайки ту над джунглата, ту над саваните. Само че кацнаха на друго място. Не на километър от градчето, както миналия път, а на два. Но всичко останало си беше същото, като например колоната от въоръжени хора, които знаеха как да се движат безшумно…

Бяха дванайсетима. Роналд пусна двама да вървят на двеста метра като челен патрул, а третият крачеше отдясно, съсредоточил цялото си внимание върху тъмната стена на джунглата. Останалите деветима вървяха един след друг. Мазур окончателно се убеди, че Роналд е боец от частите със специално предназначение с доста добър опит.

 

 

… Юнаците му пристигнаха посред бял ден с малък, но невероятно бърз реактивен самолет без разпознавателни знаци. Машината вероятно бе прекосила шест-седем граници, но на земята със сигурност тъй и не бяха разбрали, че преминава над тях. Най-вероятно беше летял на голяма височина, а в Африка развитата система за противовъздушна отбрана беше голяма рядкост.

Самолетът бе посрещнат в едно отдалечено кътче на летището единствено от Мазур, Мтанга и Роналд, както и от двама снайперисти на полковника, които за всеки случай се бяха сврели на най-близката кула, тъй като Мтанга не страдаше от излишна доверчивост и Мазур беше напълно съгласен с него.

По стълбичката слязоха осем яки цивилни негри, всеки от които без усилия носеше с една ръка обемиста и вероятно страшно тежка чанта. С набитото си око Мазур определи и дори можеше да се закълне, че това са Черните мамби, елитните чернокожи командоси от армията на ЮАР. Личеше си по облика им, по движенията им и по пластичността им. Естествено първо се сети за факта, че в личното гробище на Мазур (за което не биваше да си спомня без нужда) лежаха двама-трима техни колеги. Разбира се, помисли си и за обратното — като нищо можеше да се окаже, че ако се поразтърсеха в личните гробища на някои от тези момчета (че дори и на самия Роналд), щяха да открият в тях съветски десантчици или кубинци.

Само че той не изпитваше никаква враждебност, изобщо не усещаше никакви емоции, както и Роналд. И ако задълбаеха в смисъла на нещата, истината изглеждаше много просто — всички си вършеха работата, изпълнявайки заповеди. Погледнато като цяло, нещата се свеждаха само до това, независимо какво мрънкаха заместник-командирите по политическата част от двете страни на фронта. Между двете държави никога не беше имало войни и причините вероятно бяха най-вече географски. Прерязваха си гърлата на чужди територии, но това беше малко по-различно. И щом един ден животът бе направил толкова странен завой, че някакви цели се бяха оказали общи и за двете страни, трябваше да приемат нещата спокойно. И да не забравят, че по време на атаката един до друг не стоят врагове, а бойни другари…

Откараха цялата компания от летището с автобус без прозорци. Като се имаше предвид, че до ден-днешен тъй и не бяха разбрали кой все пак извърши последната атака, Мтанга взе максимални мерки за сигурност — не ангажираха никакви местни военни и стигнаха до съгласието, че тук, в страната, трябва да пристигне група от частите със специално предназначение на ЮАР. А за щурма през границата отново знаеха само Мтанга, Мазур и Роналд. И не обясниха нищо на пилотите на хеликоптерите, които измъкнаха от родните им казарми и закараха на летището едва когато десантчиците вече се бяха настанили в машините, като на всичкото отгоре им забраниха да използват радиовръзка. Тъй че шансовете им не бяха чак толкова лоши…

Е, разбира се, за акцията знаеха още Лаврик и Михаил Петрович, който се подвизаваше в Конакри, но тях просто нямаше за какво да ги подозират. Само че налице бе нещо друго. До този момент, до най-последната минута, Мазур не можеше да се отърве от усещането, което дори не бе в състояние да определи. Понеже винаги предпочиташе да обмисли всички варианти, не можеше да изключи и следния — че хората от ЮАР са подхванали изкусна игра, за да подмамят извън страната един съветски полковник и да го спипат жив. Те едва ли знаеха за морската битност на Мазур, макар да имаха добро разузнаване, но то беше по-слабо, отколкото на свръх държавите. Тъй или иначе, един съветски полковник, който изобщо не изпълняваше функциите на интендант на това място, си беше апетитна хапка.

Вярно, Лаврик твърдеше, че компетентни хора са проверили някои неща и са убедени, че заинтересованите лица от ЮАР имат само една, но за сметка на това пламенна страст — ако трябва, чудеса да направят, но да не допуснат конкурентите от „Дьо Брис“ тук. Но въпреки това Мазур изпитваше известен дискомфорт.

Тъй че неговата задача, както и задачата на Горския дух и Фантомас беше двойна — не само да се бият рамо до рамо с мъжете от ЮАР и да се убедят, че те са тръгнали единствено и само да провалят провокацията, но и да се съобразяват с евентуалната възможност, че все пак хората на Мазур могат да бъдат пленени. Това беше много лесно за реализиране — от някакъв съвсем невинен предмет можеше да се пръсне приспивателен газ, пилотите на хеликоптерите можеха да бъдат неутрализирани с нож в гърлото и изоставени на място, а самолетът на хората от ЮАР (на който никой не биваше да пречи да лети накъдето си иска, както се разпореди Мтанга) можеше да се приземи право в саваните, през които вървяха в момента…

Един от мъжете в челния патрул, онзи, който вървеше отдясно, вдигна ръка с жест, който Мазур не разбра. Аха, ако се съдеше по времето, бяха стигнали до покрайнините на градчето…

Както и миналия път, те се скриха зад последните дървета, а Мазур, Роналд и още двама започнаха да разглеждат с биноклите за нощно виждане градчето, което се простираше като на длан в низината пред тях. Тук-там светеха прозорци. Онази ниска продълговата сграда на другия край на града сигурно беше казармата, където след събитията властите бяха настанили рота войници. Според информацията на Роналд те дори не бяха гвардейци, а обикновени пехотинци, което означаваше, че въпросното войнство не представлява кой знае каква опасност за сръчни момчета като тях…

Ето я и бившата къщичка на Мукузели с овехтял покрив и тухлени стени, от които мазилката се бе олющила много отдавна. До нея продължаваше да се издига кула. Вярно, антената вече беше изчезнала, а от самата кула бе останала само долната част, тъй като местните прибрани хорица бяха успели да отмъкнат всичко, понеже и яките дървени подпори, и железните пръти не се търкаляха по пътя току-така. А кулата не беше опоскана до основи най-вероятно само защото там се бяха настанили мнимите марксистки партизани и след като ги бяха поогледали отдалече, натрупалите житейски опит аборигени бяха решили да не се размотават наоколо…

Тъй. От четирите прозореца на втория етаж светеха само два, пред които бяха дръпнати пердета, а на първия етаж — само един от общо трите. Страничните прозорци бяха съвсем тъмни и само в два от тях, на първия и на втория етаж, се виждаше мъждивият отблясък на крушката, която осветяваше стълбището.

Отсрещната къщичка, където миналия път се подвизаваше камионът, в чието ремарке се криеше засада (в момента возилото не беше там), и колибата отдясно, където тогава на слънцето се сушеше измамната люлка, изглеждаха необитаеми, сякаш там нямаше жива душа. Двамата с Роналд бяха обсъдили какво да направят с тези постройки — трябваше да държат на мушка къщичката, а пък в колибата да изпратят на разузнаване две мамби, тъй като мястото беше много удобно за нечие скривалище, в което някой да изчака, докато групата стигне до къщичката, и сетне да й метне нещо мощно в гръб…

Иззад ъгъла се появи часовой с автомат на рамо, обикаляше бавно къщата. Партизаните бяха опитни хора и вътре като нищо можеше да бди още един часовой…

Роналд свали бинокъла, даде знак на Мазур, посочвайки с глава към часовоя, и вдигна палец. Мазур кимна в знак, че е разбрал — макар че мутрата на часовоя беше нашарена с черни зигзази, много добре се виждаше, че е бял, тоест това беше онази плячка, за която Мтанга толкова си мечтаеше. И, разбира се, не се разхождаше с марксистка униформа, а с най-обикновени камуфлажни дрехи. Че защо трябваше да се разкрива без време? Но това нямаше значение, тъй като в къщата щеше да се намери достатъчно реквизит. Вече би трябвало да са го доставили, нямаше да чакат до последния момент…

След пестеливия жест на Роналд двама от хората му тръгнаха безшумно покрай последните дървета, изчезнаха във високата трева и запълзяха напред, макар тя почти да не помръдна… Да, часовоят беше добре обучен (ако се съди по това как зорко бдеше, а не се размотаваше лениво). Той се скри зад къщата и изчезна от очите им.

След около пет секунди в равнината се появиха двама души. Те вече не пълзяха, а енергично тичаха приведени, спазвайки помежду си неизменна дистанция с дължината на човешки бой, сякаш бяха неутрализирали някого и го мъкнеха на сантиметри от земята…

Ами да, това бяха хората, проникнали на територията на диверсантите, които в момента пренасяха безчувственото тяло. Бяха предвидили всичко, точно така — единият от командосите бе извадил дебелата метална тръба с дължина един лакът, светкавично я бе разпънал като телевизионна антена и така се бе получил здрав на вид прът, който тутакси бяха мушнали под завързаните ръце и крака на пленника, чиито плювалник преди това здраво бяха запушили с парцал.

В къщата не светна друг прозорец, в отряда не настъпи никаква паника и никой не забеляза загубата на боеца…

Край! В момента, в който сигналът бе даден, атаката започна и вече нищо не можеше да се върне назад и да се промени…

Всички до един се въоръжиха със стъклопластмасовите тръби, втъкнати в коланите им на гърба. Бяха гранатомети за еднократна употреба, но това не ги правеше по-малко опасни. Последва сигнал и дванайсетте мъже с черни гащеризони и маскировъчни шапки се раздвижиха, спазвайки стриктно набелязаната диспозиция. Двама нахлуха в колибата, но много скоро излязоха оттам, обяснявайки със знаци, че вътре няма никого. Мазур се постара да не мисли какво би се случило, ако тези дяволи се бяха натъкнали дори на мирни жители в помещенията. И без това беше ясно…

Двама препуснаха по тъмната уличка към центъра на града, а след като изминаха двеста метра, я минираха по цялата ширина. В случай че редовната войска успееше да се ориентира бързо и решеше да влезе в бой, краката и колелата й щяха да се натъкнат на мините. Те пък бяха на два реда…

Четирима минаха от другата страна на къщата. Те вече не виждаха хората си, а не разполагаха и с радиовръзка, пък и нямаше нужда от нея, тъй като веднага щом изтрещеше първият взрив, това щеше да е сигнал за цялата група, че играта е започнала…

Мазур, както и всички останали клекнаха на едно коляно, подпряха тръбите на гранатометите на раменете си и ги приведоха в пълна бойна готовност. Бяха си разпределили прозорците предварително, тъй че нямаше как двама души да стрелят по един и същи прозорец и нито един от тях нямаше да бъде пропуснат. Повечето осколочни снаряди за един миг можеха да напълнят стаите с облак от много остри парчетийки с големината на бръснарско ножче. Двамата мъже от другата страна имаха запалителни снаряди. А за масивната врата, която най-вероятно беше заключена отвътре, бяха приготвили един доста мощен фугас, за да влязат максимално комфортно, а не да я избиват със собствените си тела. Просто с течение на годините бяха свикнали да си осигуряват максималния възможен комфорт, разбираш ли…

Аха! Роналд пръв натисна спусъка и от мястото, на което се намираше, към къщата с шумолящо свистене се устреми огнена лента, която моментално бе последвана и от други. Стъклата на прозорците тутакси изхвърчаха, но никой не чу звъна им заради взривовете, които изтрещяха във вътрешността на сградата, и по същата причина абсолютно безшумно, като в ням филм, се разхвърчаха и треските от масивната врата…

А в следващия миг те се втурнаха към къщата с такава скорост, сякаш онзи, който останеше последен, щеше да бъде разстрелян пред строя. Но отново се движеха в строг, предварително определен ред, тъй като всичко беше пресметнато — кой ще нахлуе пръв, кой — втори, кой — трети, кой накъде ще тръгне и към кой етаж ще поеме…

Половината от мъжете, които нахлуха, се устремиха към втория етаж. Както бяха предвидили, Мазур заедно с две от момчетата си влезе пръв. Тутакси изстреля кратък откос по фигурата, която прекрасно се виждаше на фона на разгорения се пламък и се канеше да го поздрави с изстрел от едно дълго пушкало. Тялото на посрещала безпрекословно се тръшна…

Те връхлетяха във втората стая… Е, тук явно всичко бе свършило отведнъж и трите неподвижни фигури вече не бяха в състояние да се бият… Но въпреки това трябваше да ги нагостят с контролни изстрели, защото историята помнеше всякакви случаи и от време на време някои уж необратимо мъртви тела оживяваха, опитваха се да стрелят в гърба ти и понякога дори успяваха… Горкичкият Маркиз не извади късмет, или по-точно пренебрегна контролния изстрел, и го убиха на място…

Момчетата му продължиха нататък, а Мазур остана в стаята. Метна се към високия старинен шкаф и дръпна към себе си горното чекмедже. На това място трябваше да претърсят абсолютно всичко и дори бързешком да преровят тавана, но това вече беше работа на момчетата на Роналд…

Пу, да му се не знае! В чекмеджето звънко се търкулнаха към двайсетина празни бутилки и нямаше нищо друго. Второто чекмедже беше съвсем празно. А пък в третото, най-долното и последно…

Ето, това вече вършеше работа! Вътре имаше грижливо подредени една върху друга черни фланелки, а на фона на светлината от силния фенер върху най-горната ясно се виждаше ликът на вожда на световния пролетариат с мустаци и брадичка, или по-точно едната му половина. На друга купчинка по същия грижлив начин бяха сгънати черни превръзки… Това пък какво е? Мамка му мръсна, добре са се подготвили — парчето плат беше доста голямо по размер червено знаме със същия лик, само че черен, с абревиатури, със златни сърпове и чукове… Задължително трябваше да вземе и него, щеше да изглежда много ефектно по телевизията…

Мазур разкопча на гърди плътно пристегнатия с колан и натъпкан с всевъзможни джунджурии гащеризон и бързешком напъха в пазвата си колкото можа от трофеите във вид на фланелки и препаски, както и знамето… А след това смачка и мушна вътре малката купчинка хартии, които откри под знамето. В случаи като този, когато човек тръгва в атака, ако има възможност, трябва да вземе всички листове, до един. Просто по време на акция никой не носи излишна хартия със себе си, а само онова, което е най-необходимо за работата. А тези листове очевидно не бяха предназначени да се използват в клозета, тъй като върху тях беше отпечатан някакъв текст, но щяха да го разчитат, когато се приберат у дома…

В съседната стая пламъкът бушуваше с пълна сила и трополяха обувки, а на втория етаж изтрещяха два изстрела и ако се съдеше по звука, бяха произведени от две различни оръжия. Изобщо, нищо ново, така изглеждаха обикновените делници…

Последва пронизващо рязко свистене и веднага след него — още едно, но много по-кратко. Аха, Роналд даваше заповед за изтегляне, което означаваше, че бяха прочистили и претърсили втория етаж. Е, на практика хората на Мазур също бяха приключили…

Когато излезе навън, където неканените гости се строиха, спазвайки отново диспозицията, къщата вече бе обгърната от пламъци, а след дима от прозорците започнаха да излизат и огнени езици. Наблизо десетина кучета се давеха в тревожен лай, а ако се съдеше по джавкането им, бяха от дребните. Тук просто не развъждаха едри псета, защото щяха да изпукат от глад, понеже самите им господари масово нямаха какво да ядат… Доста местните обитатели в цялата околност явно вече се бяха събудили, но какво да се прави, като никой все още не беше измислил безшумни гранатомети! Всички бяха чули шума, но любопитството им не стигаше чак дотам, че да хукнат на тълпи да позяпат мястото, на което току-що трещяха взривове и се чуваше стрелба. Как ли пък не! Седяха си по къщите и тракаха със зъби. Но най-важното бе, че в небето не бръмчаха хеликоптери, по земята не боботеха двигатели и това беше много радостно…

След като плъзна бърз поглед по строя и демонстративно преброи хората, за да е сигурен, че всички са налице, Роналд изкомандва:

— Изтегляме се!

Те се втурнаха по обратния път в същия боен ред — двама отпред като челен патрул и един отстрани, но този път, за да наблюдава джунглата, той се движеше от лявата страна. Само че сега най-отзад също тичаха двама, но не един зад друг, а рамо до рамо и бдително се озъртаха. Докато преминаваха покрай мястото, на което под един екзотичен клонест храст се мъдреше пленникът, двама от бойците, явно получили предварителна заповед, се отделиха от строя, чевръсто метнаха на раменете си краищата на здравия, съвсем леко поизвит сгъваем прът и го понесоха на бегом, точно както далечните им предци векове наред бяха мъкнали плячката си. Пленникът кротко висеше и лекичко се поклащаше в такт със стъпките на носачите. Или още не беше дошъл в съзнание, или като опитен човек бързичко бе осмислил ситуацията и бе осъзнал, че няма смисъл да рипа.

Мазур хвърли бегъл поглед към светещите бледозелени стрелки на часовника си — от момента, в който изтрещя първият взрив, бяха изминали едва четири минути. Е, какво пък, точно така изглеждаше един истински удар на частите със специално предназначение — внезапен, мълниеносен и ужасяващ. Без никакви красиви престрелки и ефектни размахвания на ръце и крака в ръкопашен бой. Това го има само по филмите… Четенето на изключително подробните отчети за провеждането на една такава акция отнемаше десет пъти повече време, отколкото самата акция. Неслучайно Дюма описва толкова пестеливо дуелите с шпаги, защото и в тях се бяха старали да минат без глуповати ефекти от сорта на продължително кръстосване на рапирите, което изглежда вълнуващо единствено по филмите, но в живота се е възприемало като признак за непрофесионализъм и лошо владеене на оръжието. Тъй че самите дуелите са протичали много бързо…

Дявол да го вземе, колко е хубаво да се изтегляш така — хем си свършил работата си, хем трофеите са налице, хем пленникът е заловен, но никой не стреля по теб, не те преследва, не насъсква кучета и не вдига хеликоптери…

Такова удоволствие можеше да оцени по достойнство само компетентен човек.

Вярно, предстоеше още един напрегнат момент, когато излязат на поляната, където ги очакваха хеликоптерите. Теоретично не биваше да се изключва, че противникът е отчел предишната си издънка, безшумно е докопал пилотите и ги е изклал и скрит в джунглата, вече е готов да сгащи групата в огнен обръч. Роналд от разстояние примигна със синята светлина на фенерчето си: точка–точка–точка. От кабината на първия хеликоптер се подаде ръка и блесна още една синя светлина на фенерче, която примигна в правилна последователност: точка–тире–точка.

Но всъщност не биваше да се отпускат, тъй като отсъстваха около четирийсет минути, използвайки това време предимно за да стигнат дотам и да се върнат обратно. За такъв период един добър професионалист би могъл да измъкне от пилотите всичко, което знаят, включително и условните сигнали, още повече че те не бяха бойци от частите със специално предназначение и изобщо не бяха военни, а просто от време на време изпълняваха деликатни задачи. Бяха доверени превозвачи и нищо повече…

Макар че… Нито един истински професионалист не би се ограничил само да завземе хеликоптерите и за нищо на света не би позволил на групата нападатели да стигне до обекта, да го направи на пух и прах и да избие всички с изключение на един-единствен пленник. Освен ако не бяха решили предварително да използват хората в къщата като дребна разменна монета, за да заловят за собствените си цели или съветските бойци, или бойците от ЮАР, или всички заедно. Какво пък, понякога се случваха и такива неща. Вярно, обикновено разменните монети, които се пускаха в обращение, бяха значително по-малобройни. Но покритото мляко котки не го лочат…

Затова Мазур изобщо не се изненада, когато, приближавайки се максимално, Роналд най-безцеремонно освети пилотската кабина с мощния си фенер. И преди пилотите да успеят да реагират и да прикрият очите си с ръце от ослепителната светлина, успя да види, че те не са някакви други хора, а персоналните им превозвачи, че мутрите им са цели–целенички, че всичките им пръсти са на мястото си и че дрехите им също са наред, тъй че нямаше нужда да изпадат в паника…

— Качвайте се в машините! — изкомандва Роналд. — Палете моторите и светкавично изчезвайте оттук!

Едва в този момент до ушите им достигна тътнежа на далечен взрив и веднага след него се чу още един. Част от заложените мини се бяха задействали. Може би ги бяха настъпили градските помияри, а може би местните военни най-сетне се бяха преизпълнили с боен дух и бяха тръгнали да видят каква е тая дандания… Здравейте, здравейте, бял ден да не видите…

Когато хеликоптерите се издигнаха над джунглата и се понесоха към границата на отечеството, те най-сетне окончателно се отпуснаха. Но Мазур и момчетата му го направиха малко по-късно от бойците от ЮАР, тъй като едва сега вече можеха да са абсолютно уверени, че Роналд е бил напълно искрен и че не е таял никакъв замисъл срещу тях. Всички удобни моменти за подобен развой бяха безвъзвратно изпуснати, но това не означаваше, че тяхната тревога е била напразна, защото никога не е излишно да предвидиш всички варианти…

Мъжете седяха на голите железни пейки, блажено отпуснати и облегнали глави на обшивката на борда. Пленникът кротичко лежеше на пода между тях, все така с прът, мушнат между завързаните му ръце и крака, само че дори на мъждивата светлина от крушката на тавана можеше да се види, че клепачите му едва забележимо потрепват. Беше се свестил, мръсникът, но се правеше на умряла лисица. Беше около четирийсетгодишен, а под черните зигзази по мутрата му прозираше доста характерна физиономия — почерняла, обветрена, без капчица излишна тлъстина и белязана с дълго пребиваване в Африка.

Роналд с пукот разпечата и развинти капачката на високата правоъгълна бутилка хубаво уиски и както подобава на един бащица командир, не отпи пръв от нея, а я подаде на чернокожия си съсед, който с маниерите на заклет съветски пияница преброи наум присъстващите, изчислявайки точно дозата, която му се полага, и впи устни в гърлото й. След това бутилката започна да обикаля от ръка в ръка. „Колко простичко стоят нещата при тях — помисли си с известна завист Мазур — и съвсем открито, веднага след успешното изтегляне. При нас рядко се случва такова нещо и жалко, защото, обективно погледнато, една голяма глътка веднага сваля стреса…“.

Естествено, когато бутилката стигна до него, той не се впусна в превземки и в размисли за възвишения морален облик, който съветският човек е длъжен да запазва в чужбина, понеже никой от присъстващите нямаше да го наклепа на Панкратов. Пък и местата, над които летяха в този момент, за щастие не бяха подложени на антиалкохолната кампания, вихреща като мощен горски пожар на територията на отечеството му. И той, също като онзи негър, просто пресметна дозата, която му се полагаше, и се справи с количеството на четири едри глътки, още повече че уискито беше хубаво и изобщо не можеше да се сравнява със скапаната бангалска шльокавица. Странно, но му се стори, че в очите на седящия срещу него Роналд се мярна същата, ама абсолютно същата мисъл… Че защо не?

— Виждам, че нашият гост е благоволил да се съживи — подсмихна се Роналд, наведе се, извади парцала от устата на пленника и продължи отново на английски: — Как сте, драги? Защо мълчите? По очите ви личи, че ме разбирате. Тук английският е общоприетият език за общуване сред хората като вас… Е?

— Добре — отвърна пленникът, тъй като видя, че войнишката обувка на мъжа от ЮАР недвусмислено се цели във физиономията му.

Роналд продължи с нескрита подигравка:

— Значи вие сте марксист, така ли, друже? Твърд привърженик на Ленин… Ще издигате ли лозунги? А ще умрете ли с гордо вдигната глава, бълвайки проклятия срещу империализма?

— Я си го заврете тоя ваш марксизъм — избоботи пленникът. — И империализма също…

И добави къде по-точно да си го заврат. Без изобщо да се обижда от това оскърбление по адрес на марксизма, Мазур развеселено си помисли: „Разбира се, че клиентът няма никакви идейни уклони, а това означава, че с него нещата ще минат съвсем гладко“. Полковник Мтанга щеше да е доволен, както и началството на Мазур… Пътешествието им премина успешно.