Александър Бушков
Диамантената принцеса (9)

Девета глава
Неподкупният

Колата мина през отворения ажурен портал, прелетя по широката асфалтирана пътека, прекосяваща живописната и добре поддържана градина, и спря до голямото стълбище от бял мрамор. Шофьорът — поредният юначен капрал, се втурна презглава покрай предницата, енергично отвори вратата пред господин полковника и Мазур бавно слезе. Нареди да го изчакат и се заизкачва по стълбите, където снажен портиер, разбира се, местен, но издокаран с костюм от осемнайсети век във вид на избродиран със златна сърма червен кафтан, черни панталони до коленете, снежнобели чорапи, трандафори и дори сива перука с букли и плитчица, със същата енергичност отвори високата резбована врата пред него. Съчетанието на черната физиономия с този костюм му изглеждаше доста забавно, но местните хора — и белите, и черните, за сто и петдесет години явно бяха свикнали с тези неща и не виждаха нищо необичайно.

Сградата беше боядисана в червено и бяло и бе построена от французите още през двайсетте години. Имаше пищно фоайе с огромни размери, позлатени орнаменти по тавана, тежки червени завеси и други архитектурни излишества. Охранителят зад полираната стойка беше облечен като портиер. Мазур небрежно му обясни защо е дошъл. Портиерът вдигна телефонната слушалка, каза нещо на френски, изслуша отговора и почтително обяви, че мосю гостът е готов да приеме господин полковника. Мазур отново все така небрежно кимна и тръгна, но не към старомодната кабинка на асансьора, а към широкото стълбище, тъй като дори за един офицер не беше срамно да се изкачи пеша на втория етаж, макар че биха го закарали по най-любезния начин и с асансьора…

Хотел „Мажестик“ беше сред трите най-престижни, луксозни и скъпи хотела в столицата. В него отсядаше каймакът на обществото, към който от тази сутрин спадаше и доктор Мукузели, макар изобщо да не можеше да бъде причислен към него, независимо какво си мислеше за себе си и колко високо мнение имаше за собствената си персона. Е, тук можеше да се озове и човек от улицата, стига гостът да изглежда авторитетно и най-вече да има дебел портфейл. Или пък чужди пари. Естествено обслужващият персонал в никакъв случай не би попитал за произхода на чиито и да било пари…

А цялата работа бе в това, че събитията се развиха много бързо и както стана ясно, през нощта обществеността бе подложила на критика доктор Мукузели (надушен като куромбо), вярно, засега в доста меки форми. Това гласяха докладите на агентите на Мтанга — едно момче и едно момиче, които цяла нощ висяха в паркираното встрани малко ситроенче и при появата на чужди хора усърдно се правеха на влюбена двойка. Някъде към два часа през нощта край къщата на доктора от различни страни се стекли петнайсетина души на групички по двама, по трима, но го направили толкова организирано, че очевидно действали по предварителна уговорка. А след като наобиколили къщата, тутакси потрошили всичките й прозорци с камъните, които носели, и се разбягали, разпръсквайки се отново на групички.

Тъй като нямали инструкции, на агентите и през ум не им минало да се намесят, а Мазур подозираше, че не биха го направили дори ако надошлите бяха започнали да палят къщата и да посягат на живота на доктора. И по принцип това поведение беше правилно. В течение на известно време покрай счупените прозорци се мяркали фигури, които предпазливо надничали навън, но полицейска кола тъй и не се появила. Явно докторът все пак не беше пълен идиот и бе съобразил, че няма никакъв смисъл да вика органите на реда, а пък през нощта не би могъл да събуди дори и най-настървените репортери.

Казано накратко, доста бързо се бяха намерили хорица, които свято спазваха древните традиции, само че този път се бяха ограничили с незначителни действия. Според агентите среднощните гости не били от катакомбите, но ако се съдело по външния им вид и обикновените им дрехи, все пак спадали към простолюдието. Тъй де, това бил гласът на народа…

На сутринта се случило нещо по-интересно от счупените прозорци. Както трябваше да се очаква, Мтанга тъкмо започнал да подслушва телефона в къщата и моментално научил къде точно възнамерява да се настани Мукузели. Рано сутринта телефонът иззвънял и един равнодушен мъжки глас спокойно, но категорично посъветвал доктора да напусне къщата и да се премести в „Мажестик“, където вече имало запазена стая на негово име.

Обаждането веднага било проследено и две коли с агенти се понесли към съответния адрес. Уви, оказало се, че птичката е излетяла и клетката е празна. Следите ги отвели до едно хотелче по средата на пътя между центъра на града и покрайнините, което си било класически публичен дом (това го знаели дори и кучетата в града и само неопитните провинциалисти го смятали за нормален хотел). Вярно, заведението било поне с една категория по-високо от евтините си събратя, понеже там стаите не се давали на час, а за цял ден, че дори и за два, и имало известен комфорт, включително и телефон.

Портиерът (макар да бил стар информатор) съкрушено разперил ръце, както редовно постъпват хората като него. И обяснил, че стаята била наета за едно денонощие от някакъв бял господин с приличен вид в компанията на млада и красива негърка, май от племето фулу, която била облечена елегантно и се държала с достойнството на светска дама. Не носели никакъв багаж и казали, че ще останат едно денонощие. Натрупалият доста сериозен житейски опит портиер изобщо не се съмнявал, че тя била проститутка, но от скъпите. И не видял нищо странно в поведението им, тъй като това не била първата такава двойка, нито десетата, нито дори стотната…

Двамата напуснали стаята рано сутринта, няколко часа преди отреденото време, но това нямало значение, тъй като господинът платил за цялото денонощие. Тръгнали си с кола, която ги чакала — най-обикновено рено с най-обикновени номера. Изчисленията сочеха, че това е станало две минути след като белият мъж се обадил по телефона.

И оттук нататък следите им се губеха, тъй като портиерът не беше запомнил нито номера на колата, нито външността на временните посетители. С пълно основание заявил, че никой не му е възлагал нищо предварително, нито го е предупредил, а с вида и с поведението си въпросната двойка изобщо не се различавала от огромното множество други посетители, които в безкрайна върволица посещавали въпросния приют на любовта. Тъй че той не се заглеждал особено, още повече че тукашните гости не обичали да ги зяпат…

Нямаше значение дали непознатият е имал право да взема такива решения самостоятелно, или бе задействал съответния вариант по нареждане на неведомото си началство. По-важното бе, че този ход беше правилен и предвиден от умни хора, тъй като ревностните последователи на древните традиции щяха да се натъкнат на доста сериозни трудности, ако се опитат да докопат Мукузели в „Мажестик“, понеже там имаше много добра вътрешна охрана, маскирана като дежурни по коридорите и прислуга, а освен това пред централния вход на три смени денонощно бдяха полицейски патрули, които вардеха каймака на обществото. И те не биха допуснали дори на километър оттук нито един човек, у когото съзират макар и незначителен намек, че спада към простолюдието. А сред елегантните господари на живота и техните придружителки надали щяха да се намерят чак толкова твърди блюстители на традициите. Умно го бяха измислили, дума да няма. И просто не можеха да направят нищо повече…

Разбира се, момчетата на Мтанга, този път облечени по подходящ за „Мажестик“ начин и демонстриращи далеч по-любезни обноски, отколкото в онова хотелче, си бяха поговорили с портиера, за когото Мазур не разбра дали също е информатор, или не, тъй като Мтанга подмина тази тема. Макар че полковникът естествено би трябвало да има агентура и в „Мажестик“.

Но отново не бяха стигнали до никаква полезна информация. Рано сутринта един бял господин с нахакано поведение запазил стая за доктор Мукузели, която не била от най-хубавите в този хотел, но не била и от най-евтините, а нещо половинчато, на добро средно равнище. Портиерът, както и неговият колега в приюта на любовта, не се загледал кой знае колко в посетителя, тъй като той напълно се вписвал в околната среда и в желанието му нямало нищо необичайно, понеже също не бил нито десетият, нито стотният такъв. Тъй че портиерът не бил в състояние да даде точно описание на външността му. Вярно, ако се съдеше по времето, действията бяха предприети от двама различни мъже. Просто в момента, когато вторият бе отишъл в „Мажестик“, първият бе напуснал онова хотелче и очевидно по никакъв начин не би могъл да стигне дотук дори със спортна кола. Какво пък, това беше още едно доказателство, че Мукузели бе под опеката на някакви много сериозни хора, които разполагаха и с агентура, и с доста пари, тъй като „Мажестик“ не беше евтино удоволствие…

Нямаше други следи. Мукузели и свитата му в лицето на онези три персони бяха пристигнали в хотела с колата на едната от тях, тъй че в случая нямаше за какво да се хванат…

Тъй като бе инструктиран предварително, Мазур тутакси видя едва забележимия бутон на звънеца до вратата и го натисна. Но не чу нищо. Какво пък, стаята беше голяма, а звънецът сигурно не пищеше пронизително, а тихичко чуруликаше…

Мукузели отвори почти веднага. Беше без сако и без катабубу, облечен със снежнобяла риза, а възелът на вратовръзката му бе леко поразхлабен. Той любезно покани Мазур да влезе и го заведе в луксозния хол. Мазур свали фуражката си, настани се в уютния кожен фотьойл край малката масичка и възпитано, но твърдо отказа каквато и да било почерпка. Възцари се заредено с очакване мълчание. Мазур го наруши пръв:

— Предполагам, че трябва да се представя по-подробно?

С доктора наистина бяха работили добри специалисти (сигурно високоплатени), които бяха направили всичко възможно по външност максимално да заприлича на Патрис Лумумба, без пластична операция — и косата му беше къдрава, и брадата му приличаше на неговата, и очилата му бяха абсолютно същите. Приликата им беше очевидна. „Стар негодник“, помисли си Мазур без капчица гняв. Разбира се, Лумумба беше провалил доста неща и бе извършил много бели, но за него със сигурност можеше да се каже едно — че никога в живота си не се бе продавал, иначе като нищо можеше да е жив и до ден-днешен…

— Няма никаква нужда от това, господин полковник, мосю Иванов — каза някак сервилно Мукузели. — Напоследък вие сте станали доста известна личност в столица, за която просто няма как да не са разказали дори и на един скромен изгнаник като мен, който е прекарал толкова години извън родината си.

Мазур си помисли: „Чудна работа кой ли ти е разказал, добитък такъв?“. Имаше чувството, че освен подробния разказ, му бяха показали и снимки, защото изражението, което се мярна в очите му, когато отвори вратата, подсказваше, че разпозна Мазур.

Но с лека насмешка отвърна:

— Изобщо не се смятам за известна личност…

— А вие какво си мислехте — горе–долу със същата насмешка разпери ръце Мукузели. — Това е Африка, скъпи другарю Иванов (с известно напрежение той изрече думата „другарю“ на руски)… Всички интересни новини се разпространяват мълниеносно. Вие толкова пъти сте се появявали пред очите на хората първо покрай покойния генералисимус, а сега покрай мадмоазел Олонго, че волю–неволю сте станали известна личност, а хората, които обичат да си чешат езиците, са ви виждали и в съветска униформа. В края на краищата вие не сте крили чак толкова упорито кой сте, а пък у нас всички прослойки на обществото обичат да клюкарстват. И сега аз, макар да съм стар човек и да съм видял доста неща в този живот, все пак изгарям от любопитство. Какво ви води при мен? Предполагам, че не сте дошли от обикновено любопитство? Едва ли моята скромна персона би могла да заинтересува сериозен човек като вас до такава степен, че да дойдете тук просто за да ме видите и да си поговорим. Подозирам, че ме търсите по някаква работа, нали? Или по нечие поръчение?

Тъй като всъщност не беше инструктиран да прави дипломатически пируети и да къдри сложни словесни дантели, Мазур най-спокойно каза:

— Вашата проницателност ви прави чест, докторе… Наистина не съм дошъл при вас по лично желание. Аз не съм дипломат, аз съм военен, тъй че ми разрешете да говоря директно…

— О, разбира се! — възкликна Мукузели. — Аз също не съм дипломат, а обикновен човек, може да се каже, човек от народа, тъй че ще ви бъда благодарен, ако говорите откровено и без заобикалки…

„Негодник — помисли си с известно възхищение Мазур. — Същински пролетарий от «Сохо», тъй де. Едва ли в понятието «човек от народа» се вписва баща, търговец на дървесина. Разбира се, той не е милионер, но не е и дребна риба, а в колониалните времена се е чувствал в свои води…“.

— Сигурно сте чули, че в момента има нов курс? — попита Мазур. — Някои притеснителни деформации, съществували в миналото, вече са осъдени.

— Но не и публично — каза кротко доктор Мукузели.

— Всяко нещо с времето си — отвърна Мазур. — Аз не съм политик, аз съм военен, и то моряк. И със сигурност зная, че рулят никога не бива да се завърта много рязко, защото можеш да преобърнеш кораба. Реформите трябва да се извършват бавно и предпазливо.

В момента той в никакъв случай не си кривеше душата и излагаше собствените си мисли, тъй като дори в Ел Бахлак бе виждал как рязко извършваните реформи много лесно могат да се превърнат в кървави безредици, в които всички се бият с всички, а реформаторите загиват до крак и понякога — по най-нелепия и глупав начин. Всъщност и с Лумумба се бе случило нещо подобно, понеже бил луда глава и се опитвал да преобърне живота отведнъж, а това винаги е опасно и води до непредвидими последствия…

— Може и да сте прав — каза Мукузели с очакване (разбира се, той беше ужасно дрънкало, но сега явно бе решил повече да слуша, отколкото да говори).

— Бих казал, че корабът бавно се обръща към развитие на демокрацията — рече Мазур. — И вашето присъствие тук, както и някои други събития са явно доказателство за това…

— О, да — каза Мукузели с лека усмивка. — Намеренията на покойния генералисимус вече са променени и е взето решение парламентът да не бъде разпускан и при монархията, а просто да има нови избори. Демокрацията е напреднала до такава степен, че ще се проведе нов референдум, който да реши дали страната да остане република, или все пак да стане кралство…

— А идеята за кралство не ви ли съблазнява? — попита небрежно Мазур.

— Често казано, да. Аз винаги съм бил привърженик на парламентарната република, но естествено съм длъжен да уважа избора на народа. — Хитрата му усмивка стана още по-широка. — Вярно, кой знае защо, предчувствам, че на референдума мнозинството ще гласува за монархия. Понеже с това са се заели големи специалисти по референдумите и други демократични процедури…

— Да речем, че е така — каза Мазур. — И как виждате вашето бъдеще в монархията?

— Като на политически деец, който се изявява в рамките на закона и в интерес на демокрацията — изстреля моментално Мукузели и в този момент с нещо неуловимо заприлича на Панкратов. Но с една разлика — че Панкратов твърдо вярваше в онова, което говореше, а за този не беше сигурно…

— Ще се кандидатирате ли за парламента?

— Разбира се — каза Мукузели.

— За един политически деец, който се изявява в рамките на закона и в интерес на демокрацията, може да се намери и по-висок пост — каза Мазур.

— И какъв е той?

— Упълномощен съм… Разбира се, ако мнозинството от народа все пак одобри монархията… да ви предложа поста на член на Кралския съвет и титлата граф — каза Мазур. — Според замисъла Кралският съвет ще бъде чисто съвещателен орган към кралицата, но ми се струва, че да бъдете негов член, с доста по-високопоставена позиция…

— Че какво по-високо може да има от народен избраник? — рече Мукузели и в този миг още повече му заприлича на Панкратов.

— Значи отказвате? Просто така, на мига? Без да обмислите нещата?

— Длъжен съм да ви призная, полковник, че вие наистина подхождате деликатно — каза Мукузели. — И по-точно онези… или онази… която ви е изпратила. Няма никакви вулгарни чекове, тупнати на масата… Знаете ли, не за пръв път се опитват да ме подкупят, но преди правеха тези неща доста по-примитивно.

„Тук вече лъжеш, дърт мръснико — помисли си Мазур. — Гледаш ме в очите и ме лъжеш, понеже мислиш, че не зная почти нищо за теб. С абсолютна сигурност е известно, че през цялото време, докато в ония години си ораторствал тук, властите не са се опитвали да те купят, тъй като цената на стоката ти е била доста ниска. Но сега по всичко личи, че все пак някакви други хора са те купили…“.

— Знаете ли какво чувство имам? — попита най-неочаквано Мукузели. — Че вие не просто механично изпълнявате поръчението, а се отнасяте към него крайно ентусиазирано. Разбира се, мотивите се виждат с просто око — много хора знаят, че вие сте голям приятел на мадмоазел Олонго. — Той рязко вдигна ръка. — Не, не си мислете, че се каня да обсъждам това, да го осмивам или да го порицавам. Вие сте млад, а тя е очарователна. Аз също съм бил млад и трябва да си призная, че съм обръщал подобаващо внимание на прекрасната половина на човешкия род. В края на краищата такъв ентусиазъм би направил чест на един мъж…

Ако дълбоко в себе си Мукузели се бе надявал поне малко да смути Мазур, всъщност не постигна нищо. На Мазур и през ум не му мина да се притесни, първо, защото не беше вчерашен, и, второ, всичко, което се случваше (вече дявол знае защо и как, тъй де), прекрасно се вписваше в местните традиции, според които и една неомъжена жена, и един неженен мъж имаха правото да се държат, както намерят за добре. Това изобщо не очерняше и не компрометираше Мазур, а точно обратното — щеше да засили уважението сред мъжката част на населението, че дори и да подхрани откровена завист.

— Много повече ме огорчава друго — каза сериозно Мукузели. — Че такова предложение ми прави един съветски полковник. Изобщо не съм очаквал, че точно вие ще ми предложите подобно нещо, подкрепяйки монархията. Аз не съм привърженик на комунистическите възгледи, но донякъде симпатизирам на вашата страна и в момента изпитвам известна горчивина. И през ум не ми е минавало, че ще срещна съветски човек, който защитава монархията. Искрено ми се ще да вярвам, че в момента постъпвате единствено и само като началник на охраната на мадмоазел Олонго и нищо повече. — Ироничната насмешка не изчезваше от очите му. — Знаете ли, преди близо трийсет години влязох в лют спор с Че Гевара. В Конго, да, всъщност двамата се запознахме там… Че беше ходил у вас, в Съветския съюз, и се върна с твърдото убеждение, че вашето ръководство се е обуржоазило и се е променило до неузнаваемост. По онова време аз бях привърженик на далеч по-леви възгледи и категорично не приех неговите твърдения. Спорът беше дълъг и разгорещен, без малко не стигнахме до бой и си тръгнахме гневни и яростни, без някой изобщо да е променил мнението на другия. Оттогава вече съвсем не съм чак толкова ляв… Но за някои неща си останах идеалист и до ден-днешен не съм съгласен с горкичкия Че. Дори не искам да допусна мисълта, че изпълнявате поръчение на вашето началство. Все пак би трябвало да са ви останали някакви идеали, а Че просто да е преувеличил в афекта си…

Той се вторачи в Мазур със съкрушен и гальовен поглед на добър дядо, който обяснява на внука си вредата от онанизма. Какво пък — все пак постигна нещо. Не че го притесни, ефектът беше друг… Мазур по-скоро изпита известен срам или известно угризение на съвестта. Защото, както да въртеше и да сучеше, това, което се случваше, си беше чиста проба изпълнение на преките заповеди на началството. Наистина беше малко странно да видиш съветски офицер, който отстоява интересите на африканската монархия…

Но тези емоции стихнаха, а на тяхно място се надигна откровен гняв. Защото пред него не стоеше недорасъл чорлав идеалист с революционен плам в очите, не някакъв искрен млад реформатор като покойния генерал Касем, а безполезен стар дърдорко, който през целия си съзнателен живот безсмислено си беше чесал езика, а сега беше купен от някого, на когото бе необходим единствено и само като дестабилизиращ фактор, просто като лисица в кокошарник. Но не и като пор, понеже порът е сто пъти по-страшен от лисицата, тъй като тя създава паника и изчезва, отмъкнала една кокошка, а порът не мирясва, докато не ги издуши всичките. Този тип изобщо не ставаше за пор и въпросната роля се играеше от хората, които го бяха купили. Тогава за какъв дявол трябваше да изпитва макар и съвсем лек, но все пак срам?!

— Честно ви казвам, нямам нито време, нито желание, нито пък мога да водя политически дискусии — заяви Мазур. — Това изобщо не е част от моя занаят. Аз съм офицер и съм свикнал да изпълнявам заповеди. В момента са ми възложили задача и аз се опитвам да я изпълня стриктно. Такава е житейската ми позиция и тя не е нито по-добра, нито по-лоша от много други… Възнамерявате ли да обмислите предложението ми, или вече сте взели някакво решение?

— На моята възраст не мога да си позволя да губя време за абсолютно нищо — каза твърдо Мукузели. — Взех решението си бързо, окончателно и необратимо. Принуден съм да отклоня вашето любезно предложение. Моля великодушно да ми простите, но все пак предпочитам трънливия път на избран от народа депутат пред всевъзможните титли и почетни, но безполезни постове. Надявам се, че имате достатъчно разум и житейски опит, за да не повторите това ваше предложение по някакъв натрапчив начин?

— За това ми стигат — отвърна кратко Мазур.

Имаше чувството, че събеседникът му се прави на храбрец. И че ако нещата зависеха от него, нямаше да се държи чак толкова непреклонно и твърдо, с демонстративна гордост и идиотски патос. Мотивите му се виждаха с просто око — ако беше купен (а той със сигурност беше купен), много добре осъзнаваше (понеже беше дрънкало, но не и тъпак), че за него няма път назад, че господарите му са сериозни хора, лишени от какъвто и да било хуманизъм и ако внезапно решеше да се измъкне от ръцете им и да отиде при някой друг, можеха дори да му откъснат главата. Без капчица злост, единствено и само заради това, че в такива игри направо е задължително да откъснеш главата на купения изменник, и то без упойка. Такива бяха старите правила на тази игра. Както се казва, като си се хванал на хорото, ще те щипят. Затова нямаше никакъв смисъл да настоява и да го обърква. Мтанга беше прав, че не съществуваха никакви основания да треперят от страх като зайци, тъй като цялата тази публика не блестеше с храброст, но просто нямаше къде да се дене. И едва ли някой възнамеряваше да държи тоя човек в охраняван бункер до края на живота му. На местните власти той беше нужен единствено и само като публична личност, а пък на публичните личности — и то не само в Африка — им се случваха всевъзможни сериозни неприятности като изстрел от тълпата или паднала на главата напълно аполитична тухла.

Мазур стана, бързешком се поклони и взе фуражката си от масата:

— Разрешете да се оттегля. Виждам, че сте непреклонен…

— Това означава ли, че ще ми спестите заплахите? — попита Мукузели, може би с искрено любопитство. Но в същото време усмивката му изглеждаше напрегната.

Мазур почти развеселено се подсмихна:

— Просто нямам такава заповед, а аз никога не излизам извън рамките на заповедите, по стар навик, разбирате ли… За мен беше чест!

Той сложи фуражката си, козирува и бавно тръгна към вратата, общо взето, без да изпитва гняв от това поражение, тъй като никой нямаше да придаде кой знае какво значение на тази история. Мукузели не се съгласил, много важно. Не беше чак толкова ценна стока, а когато започнеше да вреди (а той щеше да вреди, иначе защо го бяха наели?), своята дан можеше да даде и народът, без да се ограничава само с трошене на прозорци…

 

 

Принцесата никога не беше страдала от кой знае каква моминска свенливост, още повече когато оставаше насаме с него. И сега си лежеше, подвила ръце под тила си, без да си прави труда да се покрие поне с леката завивка, и замислено гледаше в тавана. А сетне лениво и отнесено се усмихна:

— Смешно е, но ти влияеш по някакъв благотворен начин на моралния ми облик. Откакто съм с теб, нито веднъж не съм ти изневерила, дори сама се учудвам…

Мазур изсумтя:

— Може би подсъзнателно усещаш, че ако ми изневериш, ще ти насиня физиономията.

— Шегуваш ли се?

— Шегувам се — каза Мазур. — По твоята очарователна муцунка не бива да има нито една драскотина, понеже оттук нататък трябва непрекъснато да се появяваш пред публика. Е, в такъв случай ще се наложи да те бия по ония части на тялото, които публиката не вижда. Малко, но качествено…

Натали като че ли не се ядоса, а само изпръхтя:

— И на това отгоре вие, белите, смятате африканците за варвари? Искаш да биеш едно прекрасно младо момиче и при това се каниш да го направиш по някакъв гаден начин…

Мазур й отвърна в същия дух:

— Варварството няма нищо общо. Чисто и просто вече се проникнах от местните национални традиции. Много добре зная, че ако една жена изневери, дълго и усърдно я млатят, като влагат цялото си старание, а понякога могат и да я заколят. Всички наоколо, включително и полицията, ще възприемат това като нещо нормално и блюстителите на реда дори няма да се намесят…

— Не си опознал добре националните ни традиции — изплези му се Натали. — Това се отнася само за законните мъже и жени. А пък аз все още не съм ти жена, тъй че нямаш право. Това е положението.

Ако трябваше да бъде искрен пред себе си докрай, Мазур наистина се изплаши от това „все още“ и от начина, по който тези думи се изплъзнаха машинално и небрежно от устата й. Нима тя най-сериозно си правеше такива планове? Толкова отдавна и толкова задълбочено, че изтърси това, без да иска, забравяйки да контролира приказките си?

Само това му липсваше в живота — не просто да стане военен аташе, а и законен съпруг на кралицата, истински консорт. А най-тъжното бе, че нямаше грам съмнение, че ако старият вълк Михаил Петрович и началството узнаеха за този обрат на нещата, тутакси щяха да заповядат на Мазур да не се прави на интересен, а всеотдайно да изпълнява поредната заповед на родината, още повече че беше ерген. Имаше такива прецеденти. Стигаше му само да си спомни как преди десетина години комшийското ведомство възложи със заповед на едно от техните момчета да стане законен съпруг на дъщерята и законна наследница на Аристотел Онасис. При това единствена негова наследница. Е, разбира се, залогът беше много висок, тъй като след смъртта на баща си тя бе станала милиардерка и собственичка на най-голямата корабостроителна компания в света. Естествено момчето излезе дисциплинирано. Венча се за нея, без да гъкне, въпреки че според Мазур младата милиардерка беше страшна като смъртен грях и лично той не би го направил, независимо колко алкохол е погълнал. Всъщност, ако получеше такава заповед, щеше да изпие колкото трябва и да я изпълни като стой, та гледай…

От всичко това нямаше кой знае каква полза — е, някакъв си половин милион долара. След около година и половина на разглезената наследница й писна от мъжлето й и поиска развод. Вярно, за самия принц консорт нещата се подредиха по възможно най-добрия начин, тъй като по време на развода тя му подари два танкера, а той се пресели в Лондон, направи си собствена фирма и сега си живееше весело и безгрижно.

Тук ситуацията беше малко по-различна, но принципът бе същият и той беше сто процента сигурен, че ако се наложеше, те, без да се замислят нито за миг, щяха да го лепнат като законен мъж за кралицата. Не беше изключено историята да се повтори и Мазур да й омръзне, но можеше и да не стане така. Напрало му идеше да завие от мъка, защото изобщо не се знаеше колко щеше да продължи всичко това и като нищо можеше да се проточи доста дълго. Сбогом, съдба на морски дявол… Това, че за разлика от гръцката милиардерка Натали беше невероятно хубава, не променяше нещата, защото нямаше значение дали си прикован с желязна верига към обикновена стена, или към стена от злато с най-висока проба…

— Ако съдя по мълчанието ти, значи си съгласен с мен, така ли? — попита развеселено Натали. — Не, честна дума, не ти изневерявам и дори като че ли не ме влече да го правя…

Нямаше смисъл да й казва, че много добре знае, че по време на тяхната, разбирате ли, бурна връзка, да пукне дано, Натали му бе изневерила два пъти. Вярно, и двата пъти с момичета. Лаврик твърдеше, че с мъже не се е случвало нищо такова. Дявол знае, може би тя искрено смяташе, че забавленията с момичета просто не могат да се сравняват с истинската изневяра?

— Ще ми се да вярвам… — промърмори той.

— Честна дума, няма да го направя. Аз не съм гнусно животно, за да изневерявам на човек, който два пъти е спасил живота ми…

— Винаги на вашите услуги — каза Мазур. — Стига да се наложи.

— Защо се нацупи? Всичко е наред. А, прояви ли снимките?

— Още не съм успял — каза Мазур. — Имах страшно много работа. Утре ще ги проявя.

На всичкото отгоре той се озова и в ролята на придворен фотограф, без дори да подозира. Натали вероятно бе решила да си спомни старите времена и да се върне към парижките си забавления и вече на два пъти му позира в тоалета на Ева, тъй че Мазур изщрака цели четири филма с невероятния японски фотоапарат. Трябваше да признае, че тази прекрасна дяволица бе натрупала добър опит в Париж, включително и в тази посока, и заемаше толкова красиви, грациозни и съблазнителни пози, че дебелият й албум изобщо не можеше да се сравнява с евтината порнография, която мними глухонеми продаваха из влаковете в родината на Мазур. Това беше висша класа — здравословна красива еротика като в „Плейбой“.

В отечеството му за притежание на такива списания можеха да ти лепнат дори и затвор. Но тъй като Мазур пребиваваше доста често извън границите на въпросното отечество, беше гледал много списания, които категорично не хармонираха с моралния облик на строителя на комунизма. Разбира се, той не ги носеше у дома с изключение на онзи брой с изгряващата американска кинозвезда, с която съдбата го събра от другата страна на Атлантика. В онзи случай душата му наистина внезапно потрепна и той си позволи да изпита нищожна капчица лиричност. Ами да, някои развратни персони сред колегите му без никакво угризение на съвестта биха домъкнали у дома цели наръчи такива списания, възползвайки се от обстоятелството, че хората от специалните полети не подлежаха на митническа проверка. И без това на фона на някои юнаци като доктор Лимар в морално отношение той изглеждаше като същински ангел, тъй че защо да не вземе едно–единствено списание със снимки на момичето, с което имаше макар и кратка, но съвсем чиста връзка? В онзи случай нито той изпълняваше задача, поставена от родината, нито тя работеше за нечие разузнаване. Беше си истинска взаимна симпатия и толкова, а за хора като него това означаваше много…

— Можеш да не ми даваш негативите и този път — проточи лениво Натали. — Ти също си направи албум, ще ми бъде приятно. Сигурна съм, че няма да го показваш под път и над път, успях малко да те поопозная. — И тя го стрелна с лукав поглед. — Дори ако занесеш негативите в Кей Джи Би, окото ми няма да трепне, защото тук това не е компромат.

Мазур въздъхна:

— И на теб ли трябва дълго и упорито да доказвам, че не съм от никакво Кей Джи Би, а от военноморския флот?

— Не, вярвам ти, вярвам ти — засмя се Натали. — Само че, миличък… Дали все пак си забелязал, че аз изобщо не съм глупачка? И като млад и перспективен политик разбирам от някои неща. Вие просто няма как да не сте довели нито един човек от секретните служби при нас, все пак не сте деца и не сте идиоти, а това е азбучно положение… Пък и филмите биха могли да ти ги поискат старшите по чин, тогава къде ще се денеш? Тъй че, ако стане нещо такова, предупреди ги предварително, че тук това не е компромат. Дори и моите палави снимки с мъже няма да послужат за компромат, защото аз не съм омъжена и съм свободна да се забавлявам както си искам. Виж, ако бях с жена, тогава нямаше как да се оправдая. В такъв случай сбогом, кариера, че дори и короната…

„Закъсня, сладурче — помисли си Мазур. — Има не само снимки, а цели видеозаписи на твоите забавления с момиче, направени от един незабележим труженик с трогателно чеховско пенсне.“ Разбира се, ако тя все пак решеше да замъкне Мазур под венчило, едва ли щяха да ги пуснат в обращение. Дяволите да го вземат! Никога не би допуснал, че ще стигне дотук, но сега му оставаше единствено от сърце и душа да разчита на френските специални служби, тъй като подобен брак едва ли би се харесал на французите и те щяха да се опитат да го разтрогнат. Какво доживя, ама че ситуация, в която спасителна котва трябваше да станат френските разузнавачески служби, понеже само те можеха да го спасят от тъжното живуркане не просто на сушата, а на далечната и знойна африканска суша, пък макар и в златна клетка…

Принцесата се обърна към него и с искрена тревога каза:

— Знаеш ли какво се сетих? Признавам си като на изповед, че навремето малко се позабавлявах с онази антикварна мръсница. В къщичката, която тя държеше под наем…

— Е, щом се изповядваш… — каза Мазур. — Може и да не е било малко. Двете сте учили заедно в лицея „Света Женвиев“, а пък аз съм чувал разни неща за тамошните нрави…

— Ревнуваш ли?

— Просто уточнявам.

— Стига де, това беше отдавна, падре — подсмихна се Принцесата. — Всъщност всичко започна от лицея. В течение на дълги години бяхме много близки приятелки и кой би допуснал, че тя ще се окаже… Та нали вие също не се досетихте чак до последния момент? Ето на, нали виждаш, камо ли пък аз. Този път не проявих виртуозната си проницателност… — Звучеше много сериозно. — Само че имам предвид друго. Ще продължа с изповедта си. Двете ходехме в онази къщичка почти до последния момент… Е, или поне до момента, в който между мен и теб започнаха да се случват някои неща — бодро излъга тя, без да й мигне окото. — И на това място възниква проблемът, към който трябва да подходя именно като политик и бъдеща кралица. Тази негодница може да е сложила скрити камери на онова място. Едва ли е тръгнала по кривия път буквално в последните дни, вероятно отдавна е живяла с двойното си дъно. Ако тя все пак е направила записи… — в гласа й прозвуча искрена тревога. — Много лошо ми се пише, ако някоя европейска или съседска телевизия пусне тези записи. Дори нямаш представа колко лошо ми се пише. Заради въпросните национални традиции у нас не прощават такива неща на никого, дори на кралицата… Как мислиш, възможно ли е да е направила записи?

Без да се бави нито миг, Мазур каза онова, което предполагаше:

— Подозирам, че би могла. И то от доста време. За това си абсолютно права — изобщо не ми се вярва, че тя е тръгнала по кривия път през последните дни, както се изрази ти. Всичко, което се случи, показва, че си имаме работа с хладнокръвна мръсница, преминала през някакво обучение…

Принцесата буквално се вкопчи в рамото му с нехарактерна за жена сила.

— Длъжни сте да направите нещо! Да я намерите, да откриете записите… Иначе с мен е свършено. Мтанга вече рие земята с нокти и зъби…

— Казала ли си му? — попита Мазур, изкривил лице от болката в рамото.

— Той и без това знаеше — отвърна с недоволна гримаса тя. — Винаги успява да научи всичко по някакъв начин. Вярно, не бива да се боя от него, защото той няма да започне да върти интриги срещу мен, тъй като е абсолютно наясно, че без мен лошо му се пише… Но, общо взето, тъй и не откри никакви следи. Затова трябва да се заемете вие…

— Непременно ще се заемем — отвърна със същия сериозен тон Мазур.

Нямаше как да й обясни, че и те отдавна знаеха всичко и че също бяха ужасно разтревожени от евентуалното съществуване на такива записи и от използването им в качеството на смъртоносно оръжие. Както и това, че макар да не разполагаше с възможностите на Мтанга, Лаврик отдавна работеше в тази посока като умна къртица. Защото, първо, не можеше да споделя служебни тайни с нея… И, второ, нека малко да се поизтормози, че е била такава глупачка, помисли си Мазур с известно злорадство. Пък току-виж и моралният й облик се променил към по-добро. Шансът записите да съществуват беше деветдесет и девет на сто. И ако ги пуснеха в обращение, Принцесата щеше да получи такъв удар, че… Както пишеше в някакъв роман за Екатерининските времена, „кариерата му необратимо загина“. Това не беше приемливо за хората, изпратили Мазур тук, както заяви Михаил Петрович. Разбира се, Лаврик понякога бе в състояние да върши чудеса, но на този етап той също не беше надушил никаква следа. Колкото и да е парадоксално, ако Акинфиев работеше за „Гемблър даймънд“, нещата можеха да се развият по най-добрия начин — изобщо не беше изключено до един момент записите да си останат скрити в нечий сейф и да не ги извадят сега, а да изчакат коронацията и едва тогава да се появят при младата кралица с убийствения компромат във вътрешния джоб на сакото. В края на краищата „Гемблър“ искаше да постигне едно — тлъст пай от въпросните новооткрити диамантени находища. Можеха да решат, че е много по-изгодно да действат точно по този начин, вместо да прахосват една камара пари и огромни усилия, за да създадат хаос в страната. Ами ако Акинфиев полагаше всички тези старания за някой друг? Ами ако все пак работеше за „Гемблър“ и корпорацията решеше да препъне Натали още преди да е излетяла нагоре, без дори да я допусне до трона? Ама че главоблъсканица…

— И тези идиотски покушения… — каза ядосано Натали. — Изобщо не се страхувам, но просто ми писна…

— Не си права да не се страхуваш — каза кротко Мазур. — Разумният човек винаги трябва да се страхува. Поне малко.

— О-ла-ла! — възкликна тя. — Да не искаш да кажеш, че ти, истинският супермен, също се страхуваш?

— Винаги се страхувам — отвърна сериозно Мазур. — Съвсем малко, в рамките на нормалното. Човек винаги трябва да се страхува поне малко от опасностите, иначе започва да се отнася към тях лекомислено и може да се прости с главата си. Има печални примери за това как хората напълно са преставали да се страхуват и нещата са свършвали по най-отвратителния начин за тях… Разбираш ли?

— Мисля, че разбирам… — каза свадливо Натали. — И какво, изобщо ли не може да се направи така, че тези негодници просто да престанат да извършват покушения?

— Засега не виждам възможност — призна си честно Мазур. — За да ги възпрем окончателно, трябва да намерим много сериозен компромат срещу организаторите им, понеже нищо друго няма да ги озапти, но на този етап не сме го открили…

Натали бе все така ядосана:

— Страхувай се малко, страхувай се до мозъка на костите си, изобщо не се страхувай… При всички случаи е страшно изнервящо. Излизаш на трибуната и не знаеш как ще свърши всичко това — дали ще ти се размине, или отново ще започнат да стрелят по теб?

— Като че ли аз не си късам нервите — промърмори Мазур. — Макар че… Това, разбира се, е парадоксално, но всички тези покушения имат и добра страна, дори бих казал, че тя ме радва…

— Подиграваш ли се? — облещи очи Натали.

— Ни най-малко — отвърна Мазур. — Разбираш ли, всички тези истории със стрелбите и гранатите са нескопосани и в повечето случаи обречени на провал, както ставаше досега… И се надявам, че ще продължи да бъде така. Имам предвид друго. Тези покушения сами по себе си подсказват, че инициаторите им не разполагат с други, по-коварни, ефективни и, бих казал, абсолютно безшумни начини. Това означава, че до този момент не са успели да внедрят никого в твоето най-близко обкръжение. Говоря за готвачите, камериерките, лакеите и личните ти прислужници. Ако не беше така, щяха да действат по друг начин. На света има огромен брой смъртоносни отрови, до които сериозните хора имат достъп. На всички, които току-що изброих, нищо няма да им коства тайничко да сложат една трохичка с големината на просено зърно от някаква таблетка в супата ти, в коняка ти, в минералната ти вода. И работата е свършена. Изобщо не е задължително жертвата да умре веднага или след час. Тя може да си живее два-три дни, сякаш нищо не се е случило, без да изпитва никакво неразположение, а след това внезапно да падне, по-косена от инсулт. Дори и най-добрите специалисти често не са в състояние да открият следите от такова отравяне…

— Ама че ужас… — потръпна Натали. — Наистина ли биха могли да го направят?

— Наистина — увери я Мазур.

— Ако нещо не спада към нашите древни традиции, това е влечението към отравяне — каза Натали с известно облекчение. — Просто условията са такива, че у нас не расте нищо отровно. Виж, в една близка държава, която граничи със съседите ни, тази традиция е много стара — ако вземеш израстъците на някакво растение и ги смесиш със сока на друго, се получава безвкусна и смъртоносна отрова…

— Хората, които играят срещу нас, със сигурност са помислили и за отравяне — каза уверено Мазур. — Въпреки че нямате такива традиции, в предишни години у вас е имало случаи на странни хранителни отравяния и внезапни инсулти на хора, които преди не са страдали от никакви заболявания. Казвам ти, че е много по-лесно и изгодно да използваш отрова, отколкото услугите на стрелец, пък дори и да е професионалист.

— Ами да, както стана с доктор Турдие…

— Точно така — каза Мазур. — Сега съгласна ли си, че тези покушения имат и добра страна?

— Прав си… Между другото, като споменахме Турдие, та се сетих за Турдиевил… Ако ще да пукна, но след три дни трябва да държа реч в този град. Убеждават ме, че това е наложително, пък и аз зная, че е така… И там ли трябва да се страхувам, че ще се появи някакъв негодник с оръжие или с граната?

— Не зная — каза Мазур. — За Минно–геоложкия колеж имахме късмета да ни уведомят предварително, но сега нямаме информация. Разбира се, ще направя всичко, което е по силите ми, за да се справим.

— Не се съмнявам — каза малко свадливо Натали. — Само че дори и при благоприятен изход пак ще ми се наложи да се търкалям, забила нос в прашните дъски, а отгоре ми ще се натръшкат две–три от твоите момчета, та героично да ме прикрият с телата си… Тъпа работа. Само да знаеш колко унизително ми беше да се озова под трибуната, където най-безцеремонно ме натикаха… Да, разбирам, че няма друг начин, но въпреки това ми беше страшно унизително…

— Усмири гордостта си — каза твърдо Мазур. — И повече не прави номера като онзи, който извъртя в Минно–геоложкия колеж.

— Не можех да постъпя по друг начин — със същата твърдост отвърна тя. — Репортерската компания беше много представителна и аз бях длъжна да продължа, все едно нищо не се е случило. Това не беше глупашка проява на храброст, постъпих така в интерес на работата.

— Вярвам ти — каза Мазур. — Но в Турдиевил обстановката ще бъде съвсем различна, тъй че и през ум да не ти е минало да геройстваш. Само че за това ще си поговорим много подробно, преди да тръгнем… Ти просто извади късмет, че стрелецът беше сам, но ако имаше партньор, нещата можеха да свършат много зле.

— Наясно съм. Но няма как да седя заключена, нали? Просто трябва да се появявам пред очите на народа. — Тя се подсмихна. — Разбира се, почти никой не се съмнява в резултатите от референдума, но въпреки това, ако аз полагам нужните старания да се правя на политик от новата вълна и новите тенденции и привърженичка на разхлабването на възела, на демокрацията и на други такива неща, просто е задължително, точно както повеляват идеалите на западната демокрация, да се появявам пред избирателите колкото се може по-често, за да успокоявам страстите, да раздавам усмивки, да обещавам планини от злато, да се персонифицирам и тъй нататък… Съгласен ли си?

— Да, съгласен съм — въздъхна Мазур. Че какво друго му оставаше…

Турдиевил беше миньорски град в северната част на страната и не го тревожеше чак толкова, тъй като, за разлика от Минно–геоложкия колеж, този път не разполагаха с никаква предварителна информация за подготвяно покушение, което изобщо не означаваше, че такова няма да има. Не биваше да се поддава на най-дълбоките суеверия, но все пак градът беше кръстен на името на покойния доктор Турдие, на същия онзи човек, когото тя току-що спомена — един от най-видните дейци на Съпротивата, който, за разлика от Мукузели, беше сериозна личност, създала огромни проблеми на французите. Внезапната му смърт, която го застигнала пет години преди обявяването на независимостта, била обяснена именно с хранително отравяне, което беше рядко явление в Африка, но все пак… До ден-днешен нямаше пълна яснота какво се е случило, ала огромните подозрения си оставаха…

И тя беше права — нямаше как да не отиде там. Край Турдиевил се намираха най-големите медни рудници в страната. Ако не се брояха членовете на семействата (а би трябвало да се броят, тъй като жените също имаха право да гласуват), там живееха около четири хиляди работници, техници и инженери, повечето от които местни хора. Като оставим настрана инженерите и техниците, тамошните бачкатори със сигурност минаваха за челния отряд на работническата класа, както би се изразил Панкратов. И в известен смисъл това беше точно така, защото те не се мотаеха с мотики из полето и не завинтваха болтчета в завода за велосипеди, а бяха обучени да боравят с всевъзможни механизми, с техника, с машини, с екскаватори, с железопътни кранове. Самите те се смятаха за нещо като работническа аристокрация, която гледаше отвисоко разните му шлосерчета от завода за велосипеди. Не минаваха за ядро на опозицията и слава богу, но въпреки това бяха просветени и квалифицирани хора, които си гледаха интереса.

Спазвайки строгите указания, тамошната тайна полиция винаги се държеше внимателно и не посягаше на хората за щяло и нещяло, както постъпваше и на още две–три такива места, точно защото квалифицираният работник трудно можеше да бъде заменен, а ако се стигнеше до забавяния и престои в производството, щяха да пострадат доходите на собствениците, а следователно и онзи дял, който получаваше поредният Баща на нацията. Тези хора не бяха напълно независими, но не бяха и неграмотни селяци, които гласуват, както им каже вождът или селският кмет. Разбира се, всички бяха наясно в каква страна живеят и какво представляват тримата полковници начело на комисията за референдума, но въпреки това трябваше да се отнасят по-деликатно с тях, отколкото със селяните или по-обикновените бачкатори, и да направят истински предизборен митинг по европейски маниер. Това го знаеха и френските съветници (по тази причина подготвяха речта на Натали с оглед на местната специфика), и самата Натали, която нямаше колебания по въпроса, и дори Мазур, който бе напълно проникнат от тукашната реалност. Тя не можеше да не отиде. Това беше челният отряд на работническата класа, да пукне дано…