Александър Бушков
Диамантената принцеса (8)

Осма глава
Ответният удар

Тук вече всички бяха свои хора и можеха да не се притесняват, криейки старателно всевъзможните външни белези на милитаризма, а да постъпят както трябва и дори да направят точно обратното на онова, което вършеха до момента…

Докато вървеше към перфектния строй на десантчиците, Принцесата мощно набиваше крачка, обута с войнишки боти и облечена с камуфлажна униформа, с черни пагони на полковник от бившата женска рота, която вече бе успяла да се разрасне до батальон (както възнамеряваше, Бащицата й даде званието два дни преди смъртта си), и с юнашки накривена черна барета, украсена с озъбената муцуна на леопард в златист цвят. Косата й беше вързана на опашка, беше съвсем леко гримирана. Същинска амикоте, направо да паднеш! Вярно, камуфлажната й куртка беше разкопчана, а черната униформена тениска бе плътно прилепнала до прекрасните й гърди. Какво пък, сякаш бе решила да застане пред храбрите момчета от същия онзи елитен парашутен батальон с две лица — на амикоте, но все пак и на красиво момиче, та затова беше навлякла с два номера по-малка тениска. Е, тя най-добре си знаеше…

Десантчиците стояха в идеален ред — в редица по четирима, на роти, с ротните на десния фланг и с взводните на левия. Държаха западногерманските щурмови винтовки с две ръце пред себе си, а командирът на батальона, облечен с парадна униформа, крепеше сабята си с ръка и маршируваше към новодошлата.

Основните сили на охраната стояха до портала на базата, а заедно с Натали крачеха само Мазур с Фантомас и Леон с едно от неговите момчета — същия онзи поляк. Тук не се налагаше да разгръщат охрана като за извънредни случаи, тъй като целият батальон не би се разбунтувал просто ей така, от нищото, и информацията на Мтанга за него беше много оптимистична. Дори ако сред крилатата пехота се бе промъкнал някакъв враг, щеше да види голям зор, понеже местните представители на специалните служби бяха настроени подозрително към всички наоколо, както постъпваха всички представители на специалните служби по целия свят, и предварително се бяха погрижили в нито един патрондаш и в нито един пълнител, камо ли в цевите да няма никакви патрони. А освен това им бяха наредили да махнат всички щикове и да свалят ножовете от кръста си. И за капак бяха претърсили всеки боец, който излизаше на плаца.

Вярно, когато Натали изслуша рапорта на командира на батальона и бавно тръгна покрай редицата, вглеждайки се изпитателно в лицата, Мазур, който крачеше на половин крачка зад и малко вляво от нея, максимално задейства бдителността си. Защото много добре си спомняше записа, на който при подобни обстоятелства един боец от строя се опита да удари с приклад по главата Раджив Ганди, а охраната откровено проспа момента и Раджив успя някак си сам да се отклони от удара, който го засегна само по рамото. Този запис изобщо не беше секретен, бяха го показвали по целия свят, включително и в СССР. А сега единственият начин да се извърши покушение беше точно с приклад по главата.

Тъй. Вече бяха минали покрай половината строй, но до този момент нямаше никакви вражески попълзновения. Момчетата наистина бяха юначаги. По физиономията на един дангалак си пролича, че тутакси съблече Натали с очи и най-вероятно успя да си представи някакви забавни картинки. Мазур вторачи тежкия си поглед в него, а той тутакси прояви съобразителност и направи тъпата и непроницаема физиономия на старо куче, зяпайки небето. Разбира се, това не беше изблик на някаква ревност, а просто на редовите бойци по устав не им се полагаше да събличат бъдещата кралица дори с поглед и ако нямаше как да се мине без това, за подобно отговорно мероприятие си имаше гвардейски полковници…

Какво пък, момчетата бяха добре обучени от французите юначаги. Естествено не притежаваха никакъв боен опит, ако не се броеше участието на една рота в онзи крайграничен конфликт, който също нямаше нищо общо със сериозните сражения. Просто постреляха малко един по друг от разстояние и се разотидоха, а убитите можеха да се преброят на пръсти. Само че бойният опит и на цялата останала армия беше нула цяло и нула десети, тъй че щеше да победи онзи, чието обучение беше по-добро…

След като стигна до края на редицата, Натали се обърна кръгом, отдалечи се и застана на около десет метра от строя, някъде по средата му, та всички да я виждат добре. Вдигна ръка и заговори високо на местния език. Мазур не разбираше нито дума, но беше предварително запознат с някои подробности, които предишната нощ тя лично му разказа — щеше да говори на простонародния диалект на фулу, пускайки войнишки шегички, някои от които щяха да бъдат двусмислени, тъй като с войниците трябваше да се разговаря точно по този начин.

Тя звънко отсичаше неразбираемите фрази. От време на време по редиците преминаваше тихичък и в този случай допустим от началството смях. Аха, значи шегичките бяха в съответния войнишки стил… Беше абсолютно наложително обстановката да се държи под пълен контрол, ала Мазур не че се отпусна — продължаваше да стои все така напрегнат, вдигнал автомата с дулото нагоре и шарейки бдително с поглед по своя предварително определен сектор от редици, — но за разлика от други ситуации сега можеше да си позволи малко да се поразсее със странични размисли. Всъщност те не бяха чак толкова странични, а чисто делови…

През изминалата нощ Мазур беше щедро възнаграден за поредното си геройство, и то с пълна всеотдайност и богата фантазия, но това беше чак на десето място. По-важното бе, че на разсъмване отиде на територията на полковник Мтанга. Уви, мрачният и недоспал полковник, който седеше и пиеше кафе от огромна глинена чаша, не го зарадва с нищо съществено. През цялата нощ бяха разговаряли много проникновено с всички виртуози на камерите, но, общо взето, не бяха измъкнали никаква полезна информация. Както Мазур вече подозираше, оказало се, че въпросният човек изобщо не е американец, а канадски французин, който отдавна си изкарвал прехраната с поръчкови убийства, и май минавал за майстор в занаята си. Само че колкото и да го убеждавали, той продължавал да повтаря едно и също — че няма никаква представа кой точно е поръчителят. Клел се във всичко най-свято, че в Брюксел с него не се е срещал самият поръчител, а посредник, който може би не бил единствен, а просто един от веригата. Той бил човекът, който му дал оръжието и фалшивите документи, той му назовал сумата, заради която си струвало да рискува, и му изплатил малък аванс. А пък самият наемник, възползвайки се от старите си връзки в един изключително специфичен свят, намерил две опитни, но все пак момчета за всичко, чиято задача била да взривят бомбите, за да отвлекат вниманието. А той трябвало да се изтегли през сцената, понеже това бил най-близкият път. В пълнителя си имал трийсет патрона, оръжието било нагласено да стреля с кратки откоси на три пъти, тъй че все пак имал известни шансове, още повече че въпросният посредник, освен с фалшив паспорт и фалшива журналистическа карта, го снабдил и с перфектно изработена карта от местната тайна полиция. И повтарял само едно — че ако всички подробности се съберат накуп и се анализират, според него неизвестният поръчител би трябвало да е някакъв много сериозен човек (Мтанга и Мазур и без това тутакси бяха стигнали до този извод).

Какво друго? Компетентни специалисти вече успели да разглобят винтче по винтче видеокамерата със замаскираното пушкало. Прекрасна работа, казали те с неподправен професионален цинизъм, ръчна изработка, уникат, който не е сглобяван на коляно в някаква скапана работилница. Но нямало и помен от информация къде всъщност е измайсторена.

Мтанга призна на Мазур, че е абсолютно сигурен, че изповедта на клиента е била много подробна и съвсем искрена. И в случая причината за това не се кореняла дори в методите за убеждаване, които му приложили, а просто изключително сериозните хора, особено в такава ситуация, действали точно по този начин — не чрез един–единствен посредник, а чрез верига от посредници. За да не остане никаква следа. Единствената полза, която можеха да извлекат, бе да спретнат един шумен публичен процес (с оглед на това бяха убеждавали клиента с такива средства, че да не останат никакви следи поне по физиономията му, та да може да стои на краката си и да говори много вдъхновено).

Мтанга призна на Мазур като на свой човек, че трябва да съберат целия си мозък и хубавичко да помислят дали, ако организират съдебен процес, има смисъл да забъркат и в тази история някой местен човек, или да хвърлят цялата вина само върху коварните замисли на чужденците. Понеже, ако ситуацията го изисква, клиентът гръмогласно би признал пред съдиите, че злодейската му ръка е била насочвана ако щеш — от Мукузели, ако щеш — от английската кралица. Но всичко това трябваше да се обмисли много задълбочено.

Накратко, Мазур се върна в Лунния дворец дълбоко разочарован, тъй като дирите отново се изгубиха…

Ето че Принцесата приключи, а войничетата на три пъти юнашката изреваха нещо, което прозвуча еднакво. Е, все пак тя успя да прокара някакви пътеки. Струваше си да предразположи тези момчета, щяха да й бъдат полезни…

… Но след по-малко от два часа близо до центъра на столицата събитията се развиха в съвсем друга посока…

 

 

Разположени по цялата ширина на баровската улица, на стотина метра пред шествието се движеха четири полицейски коли, чиито сирени не виеха, но проблясъците на задействаните им буркани енергично разпъждаха всички насрещни автомобили встрани и дори ги принуждаваха да направят обратен завой. А страничните пресечки, водещи към улицата, по която се движеше цялата кавалкада, бяха блокирани от жандармерия. Тъй че пътят пред върволицата бе разчистен предварително, пък и на известно разстояние след нея бавно се движеха полицейски коли и бронирани автомобили с охрана. А по улицата…

А по улицата, вдигайки страшен шум, с писъци и вопли вървяха около трийсетина местни вещици, които, както и първия път, бяха докарани тук благодарение на усилията на полковник Мтанга. Гледката наистина беше завладяваща. Това бяха голи до кръста тлъсти и кльощави старици, беззъби, със сбръчкани лица и злобно пламтящи очи. Физиономиите им бяха нашарени с жълто и зелено, на ушите си носеха обеци във формата на огромни халки, в побелелите им чорлави гриви бяха вплетени дълги кости и някакви трески, а по вратовете и кръстовете им висяха нанизи от черепчета на дребни гризачи и птичи кости (само преди четирийсет години тези кости щяха да са човешки, както е било прието още от древността, но днес дори и старите вещици бяха принудени да направят известни отстъпки пред времето, заради цивилизацията и прогреса). Всяка от тях държеше в ръката си изсушена кравешка опашка, с помощта на която маквела правеха най-страшните магии, както е известно на всички.

Цареше невъобразим шум, разнасяха се писъци и вопли… Едни просто крачеха, а други се въртяха като пумпали също като онези дервиши, които Мазур бе виждал далеч оттук. Натали вървеше в първата редица рамо до рамо с нещо като генералшата на вещиците, ако можем да се изразим така. Тя беше дългунеста старица, която в съответствие с положението си бе окичена и със змийски кожи, но не свалени от самите змии по естествен път, а най-вероятно одрани лично от генералшата.

Натали отново бе променила външния си вид и сега се пъчеше в лека, но напълно затворена и доста дълга рокля точно по модата от петдесетте години, която Мазур смътно си спомняше още от детството си. Косата й беше гладко сресана назад, не носеше никакви бижута и грим. Вероятно в този случай трябваше да бъде така. Лицето й изглеждаше някак различно и непознато, а Мазур можеше да характеризира изражението му само с една дума — Африка. По улиците на този напълно модерен град внезапно се бе изсипало нещо древно и страховито…

Мазур и останалите общо двайсет души от бялата гвардия вървяха по тротоарите от двете страни на процесията, но и двете им колони не държаха под око сектора, в който се движеха, а най-вече отсрещната страна на улицата, минувачите, прозорците и покривите. Натали категорично им забрани да вървят до нея и да се смесват с тълпата пищящи вещици, понеже щели да се обидят, тъй като смятали, че могат да я защитят много по-добре от всички дебеловрати мъже с оръжие. Мтанга меланхолично я подкрепи. Но по принцип Мазур не се боеше чак толкова от някакви изненадващи гнусотии, тъй като операцията по събирането на вещиците се пазеше в много дълбока тайна до последния момент и дори самият той научи за нея преди самото й начало, а дотогава за това знаеха единствено Натали, Мтанга и двама от най-доверените му хора. Вярно, знаеха и пилотите на самолетите и хеликоптерите, които доведоха въпросните фурии в столицата, но още щом се приземиха, Мтанга ги сложи под ключ до края на церемонията, както постъпи и с шофьорите на автобусите, докарали вещиците на уреченото място.

Когато стигнаха до поредното кръстовище, Мазур ясно видя как, с редки изключения, жандармеристите, които го бяха блокирали, се изпъваха като струни и козируваха на тълпата виещи старици. И ако се съдеше точно по тези редки изключения (сигурно бяха някакви волнодумци, вероятно местни атеисти), това не ставаше по заповед на началството, а по собствена инициатива на самите жандармеристи, които смятаха, че е наложително да изразят почитта и уважението си към тях. И Мазур със сигурност не биваше да им се присмива, тъй като по време на своите скиталчества по цялото земно кълбо с очите си бе видял разни неща, които категорично не се съвместяваха с материализма, така че ги разбираше много добре. От време на време, когато срещнеше погледа на някоя маквела, дори и той изпитваше смътното желание или да вдигне ръка до козирката си, или да избяга колкото се може по-далеч оттук. Толкова пронизващи бяха техните очи със стаени в дълбините необясними неща…

Ушите му писнаха от воя и воплите, пък и миризмата, която се разнасяше от жените наоколо, не беше от най-приятните. Естествено Мазур понасяше всичко стоически, бяха му се случвали и по-страшни неща. Натали не каза нито дума за крайната цел на този парад, ако изобщо имаше такава, тъй че той изпълняваше обичайните си задължения и докато внимателно наблюдаваше околностите, с крайчеца на окото си установяваше, че с редки изключения всички граждани, на които се натъкваха, променяха израженията си, притискаха се до стените, а някои (дори най-авторитетните и най-преуспелите) бързешком се покланяха с допрени пред гърдите си длани…

На една от поредните пресечки генералшата свърна в тихата уличка, цялата тълпа я последва и Мазур също поведе хората си натам. А след това спря заедно с нея.

Размахвайки кравешката опашка, старицата нададе вой, а на сбръчканото й нашарено лице се изписа злобна радост. Повечето вещици, както и Натали, останаха на място и само пет–шест от тях изскочиха напред и започнаха да се въртят по уличката от единия до другия тротоар, описвайки хаотични кръгове и зигзази по система, която си знаеха единствено те (но на Мазур му се стори, че определено има някаква система). Превити на две, те подскачаха с невероятна за почтената си възраст енергичност, почти забивайки носове в асфалта, и бавно се придвижваха напред, сякаш душеха нещо. Ами да, точно така, точната дума беше „душат“. Мазур се сети за някои приключенски книжки, които беше чел като малък…

В един миг сякаш ток удари всички следотърсачи, те вкупом подскочиха приклекнали, изправиха се като по някакъв невидим знак и пищейки, се втурнаха към една с нищо незабележима малка двуетажна къща под сянката на клонести дървета, която много приличаше на обител на някакъв буржоа средна ръка. Застанаха в редица пред нея и виковете, които нададоха, вече бяха напълно нечовешки. И отново, сякаш по някакъв невидим за простосмъртните знак, всички останали се юрнаха една през друга към къщичката с вой и размахвайки кравешките опашки, се скупчиха отпред. Този път Принцесата стоеше най-отзад, вторачила очи от къщата, и едва забележимо се подсмихваше, а на лицето й бе изписано злобно тържество.

Къщата изглеждаше необитаема. Пердето на втория етаж се повдигна само веднъж, мярна се непозната мъжка физиономия, разкривена от страх, и тутакси изчезна. Вещиците пищяха. Воплите им лека–полека преминаха в скандиране на една–единствена непозната дума:

— Ку–ром–бо! Ку–ром–бо!

Мазур се обърна към застаналия до него Леон и тихо попита:

— Какво означава куромбо? Сигурно знаете.

Белгиецът разкриви устни:

— Зная, разбира се. Куромбо означава зъл магьосник.

— Аха — каза Мазур. — Значи това е прочутото надушване?

— Чували ли сте за това?

— Чел съм нещо като малък — каза Мазур. — Това е класика в приключенския жанр.

— Е, да… И аз съм чел. А освен това съм го виждал със собствените си очи в Африка, и то на два пъти. Не, не в тази държава, в други, но принципът е един и същ… Надушването, леле–мале. Надушиха зъл магьосник, много си ги бива за тези неща…

— Тъъъй. И кой живее в тази къща?

— Доктор Мукузели — обяви Леон е крива усмивка.

— Аха, това ли било… — проточи Мазур, без да отслабва бдителността си. — Нещо ми подсказва, че злият магьосник, когото са надушили, е точно той, а не някой готвач или слуга…

— Със сигурност…

— Трябва да призная, че това никак не е зле — каза Мазур. — Доколкото разбирам, престижът му ще бъде уронен в очите на хората, които наистина вярват в такива неща, нали така? Забелязах, че дори по лицата на доста авторитетни граждани се изписва такъв респект, като че ли вярват на тези ритуали… Да, върху репутацията му ще се лепне доста голямо петно…

— Де да беше само това — каза Леон със странен блясък в очите. — Но нещата изобщо не свършват дотук…

Мазур си припомни доста по-подробно какво беше чел и с известно притеснение попита:

— Да не искате да кажете, че могат веднага да започнат да го…

— Нищо подобно — ухили се белгиецът. — Няма да го направят още тук и няма да стане още сега. Все пак това е столица, пък и живеем в края на двайсети век… И двата пъти, когато съм наблюдавал този ритуал, наистина веднага убиваха разкритите куромбо, както повелява традицията, но и двата пъти това ставаше на някакви затънтени места. Макар че… Само преди осемдесет години, в началото на века, тук тутакси щеше да се събере тълпа, да нахлуе в къщата и за по-сигурно да очисти всички до един. Просто в свърталището на един куромбо няма от какво да се притесняваш и няма защо да проявяваш хуманизъм. Ако в тази игра участват само черни, въпреки че те изобщо не са хора от сой, дори французите не биха се набъркали в това, защото познават местните традиции много добре и не биха искали да се стига до сериозни улични безредици, които са неизбежни при намесата на бялата полиция. Разбира се, в момента няма да се случи нищо подобно, още повече че аз съм тук. И веднага щом тези мегери си отидат, Мукузели бързичко ще си събере багажа и ще се разкара някъде надалеч…

— Ама това наистина ли е чак толкова сериозно?

— Няма нищо по-сериозно — отсече тежко белгиецът. — Не забравяйте, че той вече е белязан. Вече са разкрили, че е куромбо, който трябва да бъде убит, и колкото по-скоро го направят, толкова по-добре. Повярвайте на житейския ми опит — в столицата ще се намерят достатъчно хора, които много строго спазват древните традиции. Сред бедните, които не са обременени с образование, и най-вече сред хората, които наскоро са се преместили да живеят тук от затънтените краища. Когато такива новини плъзнат из града, а в Африка това става много бързо, ще се намерят десетки желаещи да изпълнят дълга си… — Той ледено се усмихна. — И то по собствено желание, без тайната полиция или който и да било друг да ги насъсква. Понеже всички вярват, че вещиците са наясно с тези неща. И никой не би могъл да обвини властта или полицията в бездействие, тъй като така повеляват древните традиции. Пък и, ако заведат дело срещу убиеца, съдебните заседатели ще трябва да ги събират с жандармерия и кучета. Това си е Африка, нали разбирате…

— Много елегантно, дума да няма — усмихна се пестеливо Мазур. — И как ще постъпи нашият скъп доктор според вас?

— Деветдесет и девет процента съм сигурен, че ще изпръхти презрително, ще свие рамене и ще остане в града — каза уверено Леон. — И няма да е прав… Но аз съм убеден, че ще постъпи точно така. Така постъпват всички местни хуманитаристи, които са получили образованието си в Европа — хем не са станали европейци, хем са престанали да бъдат истински африканци. Просто са нещо неясно, което се лашка насам–натам. Повечето от тях се превръщат в заклети материалисти и презират древните традиции като отживелица и суеверие. Но не са прави — повтори той със сериозен вид. — Защото пренебрегват факта, че страшно много хора до ден-днешен наистина вярват в тези неща и когато се наложи, постъпват точно както повеляват традициите, без оглед на какъвто и да било материализъм и атеизъм… Казано с две думи, ако бях на мястото на Мукузели, щях веднага да си плюя на петите, но той няма да го направи и покрай него най-вероятно няма да се намери нито един разумен човек, който да му даде смислен съвет… И рано или късно… — Той многозначително замлъкна.

Данданията продължаваше. Вещиците явно не възнамеряваха да се задоволяват с постигнатото и смятаха да доведат нещата докрай. И все така ентусиазирано продължаваха да пищят, да вият и да скандират въпросната дума. Нямаше кой знае какво струпване на зяпачи. Бяха около петдесетина души, които стояха встрани, скупчени на изплашени групички. Но това беше напълно достатъчно, за да може разтърсващата новина да плъзне из столицата като горски пожар и още преди залез да обиколи целия град. Майсторска работа, дума да няма.

Вещиците енергично размахваха кравешките опашки, както усърден дюлгерин размахва чук. Пердетата пред прозорците на пристана на главния опозиционер оставаха все така спуснати.

Натали се приближи до Мазур със застинала на лицето хищна усмивка и помътнели очи. Имаше такъв вид, сякаш в края на двайсети век много бавно се завръщаше от някакви далеч по-древни времена и непознати за съвременния, още повече бял човек места, които бяха крайно неуютни, както си помисли той.

До тях се появи Лаврик и прошепна:

— Мадмоазел Натали, време е да тръгваме. Всеки момент ще дойдат полиция и журналисти. От полицията няма защо да се притесняваме, тя няма да се намеси, но обективите категорично не бива да ви засичат на това място. Докторът загря телефона, иска полиция и журналисти. Идиот…

Той направи знак и колите на кортежа се приближиха плътно до тях. Мазур малко се поучуди, че Натали изобщо не направи опит да протестира и веднага щом Лаврик отвори задната врата на един от черните бронирани мерцедеси на Бащицата, се метна на седалката. Явно беше напълно съгласна, че мисията й е приключила.

Огромният черен автомобил майсторски направи обратен завой на тясната уличка. Мазур скокна на седалката на джипа, който спря до него, и кортежът се изнесе от мястото в обичайния си ред. Мазур погледна назад и видя, че разпалените вещици изобщо не забелязаха изчезването на Натали и изцяло погълнати от заниманието си, виеха и пищяха, размахвайки ожесточено кравешките опашки. „Спукана му е работата на това котенце“, помисли си Мазур без капка съчувствие. Върху главата на доктора се стовариха неприятности, беше получил удар от най-неочакваната страна и Леон като че ли бе прав — Мукузели нямаше да помръдне от града, освен може би да се оплаче на полицията и репортерите от хулиганската проява (но Мазур бе готов да се закълне, че част от хората, които биха го изслушали, щяха да я възприемат по съвсем различен начин и най-вероятно щяха да си замълчат)…

 

 

… Бяха сложили този дангалак — капрала от военната полиция, за ординарец на Мазур (че какъв щеше да е тоя африкански полковник без ординарец) най-вече заради това, че горе–долу поназнайваше английски. Повечето хора от охраната и прислугата в Лунния дворец не можеха да се похвалят с това и по тази причина Мазур доста често се чувстваше крайно дискомфортно, тъй като не беше в състояние да им обясни нищо, нито да си поговори за най-обикновени неща с тях. Вярно, личната му прислуга — същите онези Жан и Жак от резиденцията на Бащицата, знаеха езика, но красивата камериерка, която говореше доста добре английски, не беше тук и причината за това най-вероятно беше волята на Принцесата. Но пък тъкмо с тези хора той нямаше за какво чак толкова да си говори. Тъй че, когато му се налагаше, водеше със себе си Лаврик или Леон, за да му превеждат.

Капралът енергично вдигна два пръста към оранжевата си барета:

— Господин полковник, обади се часовоят от централния вход. Някакъв човек иска да ви види веднага, бил много настойчив.

— Кой е този човек? — попита Мазур, стана и закопча бялата си униформена куртка.

— Бял, цивилен. Часовоят казва, че бил странен, не говорел нито английски, нито френски, само повтарял „колонел Иванофф“ и дърдорел нещо… Часовоят искал да го изгони или да повика помощ, но забелязал, че номерата на колата му са дипломатически…

— Е, хайде да отидем и да видим за какво става дума — каза Мазур с известно любопитство.

И сложи фуражката си, украсена със съответстващите на чина му златни ширити. Двамата напуснаха сградата, слязоха по парадното стълбище и само след половин минута с бърза крачка се озоваха до високия портал от ковано желязо. Мазур се смръщи, сякаш го заболя зъб, но се постара моментално да промени изражението си, тъй като крилата на портала не бяха от плътни плоскости, а с решетки от причудливо извити железни пръчки. И той отдалеч видя, че от другата му страна е спряло едно ненатрапчиво рено с номерата на съветското посолство, а до него от крак на крак нетърпеливо пристъпя адмирал Панкратов, който с конспиративна цел беше облечен в светли панталони и риза с къси ръкави. Кой ли дявол го беше довлякъл тук?

Когато излезе през портичката от ковано желязо, Мазур придоби възможно най-радостната физиономия.

— Какво ви води насам, Семьон Иванич?

— Аха, появи се най-сетне — каза Панкратов с някаква смесица от радост и свадливост. — Нищо не мога да му обясня на тоя тъпак, не разбира човешки език. Тука ли ще ме държиш?

— Обектът е със специален режим — разпери ръце Мазур, прикривайки умело злорадството си. — Нужни са специални пропуски и други такива неща… Аз не командвам охраната, а тук тя е много придирчива. За нищо на света няма да ни пусне да влезем без пропуски и дори нещо повече — тук всички имат заповед, ако се наложи, да стрелят на месо…

Панкратов боязливо хвърли поглед изпод вежди към жандармериста с автомат на рамо, който седеше в караулката, и недоволно промърмори:

— Ама че ред въвели тия тъпанари! Да държат съветски адмирал пред вратата.

— Обектът е със специален режим… — повтори съкрушено Мазур.

Разбира се, лъжеше безбожно, тъй като имаше достатъчно правомощия да вкара гост при себе си с временен пропуск, пък и часовоят в никакъв случай нямаше да стреля по човек, който е пристигнал с кола с дипломатически номера. Само че общуването точно с този гост нямаше да му достави никакво удоволствие, дори точно обратното. А пък Панкратов едва ли би могъл да провери как стоят нещата в действителност…

— Ама че обекти са си направили… — мърмореше Панкратов.

Мазур с неутрален тон обяви:

— Семьон Иванич, хиляди извинения, но след две минути имам заседание на най-високо равнище. — И многозначително погледна часовника си.

— Ясно — каза Панкратов вече по-спокойно. — Общо взето, браво на теб, Кирюша, че успя да се изкатериш чак до върха, добре изпълняваш поставената задача… Както и да е. Аз и без това нямам кой знае какво желание да ми разрешат да се размотавам из тукашните дворци, че току-виж някой сигнализирал и ще вземе да стане някакъв сакатлък. Всъщност… донесох ти нещо, забравил си го в посолството, а не бива…

Той отвори задната врата и с огромно усилие измъкна и сложи до задната гума вече познатия ужасно тежък кашон, който обаче този път не беше запечатан, а просто омотан на кръст с широка лепенка. Мазур мръсно изпсува наум и досетливо попита:

— Това литературата ли е?

— Да — отвърна Панкратов и добави с известен укор:

— Забрави я, а не бива. Поръчението, което получи, беше съвсем ясно…

— Напоследък направо се съсипах — каза съкрушено Мазур. — Тук станаха такива неща, че…

— Кирюша! — бащински го сгълча Панкратов. — Много добре разбирам колко важни и сериозни са тези неща. Но нали си комунист, Кирюша, и би трябвало да си наясно, че колкото важна и сериозна да е една работа, никога не бива да забравяш за идеологията, понеже тя ни напътства за всичко. Тъй че бъди така добър да отделиш малко време, не мога да повярвам, че не си в състояние да го направиш…

— Тъй вярно — кимна Мазур и се обърна към ординареца, който стоеше на две крачки вляво от него и с непроницаема физиономия слушаше неразбираемата реч.

— Занесете този кашон в моята стая.

— Слушам, мон колонел! — тракна с токове дангалакът, грабна тежкия кашон с една ръка, без изобщо да се напряга, сякаш вдигна котенце за врата, намести го под мишницата си и тръгна към двореца. Загледан подире му с известна тревога, Панкратов завъртя глава:

— Като гледам, май си станал истински буржоа…

— Какво да се прави — сви рамене Мазур. — Нравите тук са такива. Нито един офицер, дори и с най-ниския ранг, няма право да мъкне тежести публично, когато е с униформа. За тези неща си има ординарци. И ако аз направя това, честна дума, ще изглеждам като Щирлиц, който върви по коридора на Райхстага с червеноармейска шапка. А пък на мен ми е заповядано, ако ще — да пукна, но по никакъв начин да не се откроявам и да не излизам от образа си…

— Ясно — рече Панкратов. — Казах го просто така, иронизирам. А на този човек поне може ли да му се има доверие, ще занесе ли кашона където трябва?

— На човека може да му се има доверие — каза Мазур. — Проверен е, от когото трябва.

— Е, добре тогава. Но най-важното е ти много деликатно и съвсем ненатрапчиво да пробутваш книжките на момичето, опитай се да го заинтригуваш…

— Ще се постарая — обеща Мазур.

— Да знаеш, че разчитам на теб — каза Панкратов и малко разчувствано добави: — Все пак ние с теб сме стари бойни другари. Тъй че наистина се постарай…

А на сбогуване недвусмислено посегна да сграбчи Мазур в яката си дружеска прегръдка. Само това липсваше, и то пред очите на часовоя, та щом му свърши смяната, веднага да се раздрънка. Мазур направи непринудено, плавно и незабележимо движение, отмествайки се леко надясно, и бързо каза:

— Семьон Иванич, настоятелно ви съветвам да не правите това пред хората. Тук не е прието мъжете да се прегръщат, никой няма да разбере този жест и дори нещо повече — веднага ще ни заподозрат в разни грозни извращения…

— Така ли? Ама че папуаси. — Панкратов се озърна и този път заговори шепнешком: — Абе, ти да не искаш да кажеш, че могат да вземат и другаря Брежнев за…

— Не, не са стигнали чак дотам — отвърна Мазур. — Когато става дума за висши държавни дейци, това е друга работа. Но възприемат тези неща само на такова ниво и в никакъв случай на по-ниско…

Разбира се, преувеличаваше. Но какво друго можеше да направи? Никога не беше разговарял с никого по този въпрос, но наистина подозираше, че ако местните хора зърнеха по телевизията как другарят Брежнев, лека му пръст, не просто се прегръщаше, но и се целуваше уста в уста с лидерите на братските държави, най-сериозно щяха да заподозрат покойния генерален секретар в някакви неприемливи наклонности. Е, естествено образованите и поне запознатите донякъде със съветските реалности персони не биха си помислили подобни неща, но обикновените хорица като нищо можеха да погледнат на това точно по този начин. Само че не биваше да натоварва Панкратов с тази информация, защото той щеше да се разстрои много дълбоко…

Без да поглежда след колата, която се отдалечаваше, Мазур тръгна към двореца с подобаващото за един полковник достолепие. Нямаше, разбира се, никакво намерение да разпечатва кашона и можеше да се обзаложи, че шансовете Натали да захвърли книгата в ъгъла, без дори да я прелисти, бяха един милион към едно, а пък той щеше да изглежда като пълен идиот в очите й. Всъщност тя би постъпила по същия начин с всяка друга книга, независимо каква идеология пропагандира. На нея изобщо не й пукаше за никаква идеология, а отношението й към живота следваше абсолютно същата простичка философия като на Леон, само че насловът не бяха парите, а интересите на работата. Тя използваше с пълна сила всичко, което беше полезно за работата (включително и самия Мазур), и на този етап идеологията изобщо не се вписваше в нея…