Александър Бушков
Диамантената принцеса (7)

Седма глава
Журналистика с африкански ресор

Идеята да направят пресконференция в храма на науката, тоест в Минно–геоложкия колеж, не беше тяхна. Подхвърлиха я наетите от Принцесата скъпо платени специалисти, които в очите на Мазур си бяха истинска екзотика. След няколко командировки по тези места самата Африка престана да му изглежда екзотично, затова пък въпросните трима души — пооплешивелият дебелак, младият мъж, рошав като някакъв битълс, и симпатичната около трийсетгодишна блондинка (която тактично намекваше, че няма нищо против да му отвърне с взаимност, ако той предприеме нещо, само че в момента не му беше до нея), си бяха същинска екзотика за съветския човек.

В Съветския съюз такава професия не съществуваше и за нея знаеха само хората, които обичаха да четат статии и книги на журналисти, занимаващи се с международна политика, с описания на специалистите по пиар, иначе казано — по обработване на общественото мнение. Или, на прост език, на специалисти по изкусното баламосване на избирателите — още една гримаса на капиталистическия свят, както би се изразил Панкратов. Мазур, който дълго бе обикалял из чуждите страни, знаеше, че такива хора съществуват, но за пръв път ги виждаше на живо.

Бащицата никога не беше прибягвал до помощта на такива експерти, тъй като смяташе, че най-добрият специалист по обработка на общественото мнение е полковник Мтанга (в което може би имаше известна истина). Но — както се убеди Мазур — в Сорбоната Принцесата изобщо не бе посвещавала цялото си време на купони, креватни забавления и развлечения от този сорт. И сега логично и убедително обясни на Мазур (и много по-трудно на Мтанга и Лавута), че такива специалисти просто са й необходими. Първо, тяхното присъствие щеше да убеди Европа, че след някои деформации в миналото, хм, царстване наистина е задухал вятърът на промените и демокрацията, и — второ — те със сигурност щяха да са в състояние да подскажат разумни неща, понеже тя щеше да се постарае да подбере компетентни познавачи на африканската специфика. И твърдеше, че срещу добри пари в Европа могат да се намерят специалисти по абсолютно всичко. Когато чу с колко ще трябва да се бръкнат, Мтанга се позакашля, но не се впусна в продължителни спорове. В края на краищата, както лично обясни с известен цинизъм на Мазур, някои министри бяха откраднали доста повече от хазната, и то наведнъж. И изпрати във Франция един самолет с Флорисиен, който изглеждаше много интелигентно, особено когато носеше очила със стъкла без диоптър и не държеше насочено оръжие.

Мазур беше принуден да признае, че идеята за Минно–геоложкия колеж, която тримата подхвърлиха, наистина не беше лоша. И като че ли бележеше новите тенденции по най-красноречив начин. Това не беше някоя от официозните безлични зали на Министерството на печата, а храм на науката, най-доброто и най-престижното от трите местни висши учебни заведения, открито от французите още през 11-а година за собствените им нужди и останало в наследство на новородената република.

Независимо от интелектуалното си равнище всички следващи управници винаги се бяха отнасяли много грижовно и с огромно внимание към колежа, защото той им беше необходим, като се имаше предвид колко голям приход бяха давали на хазната (а следователно и на самите управници) разработките на находищата с полезни изкопаеми. Учебното заведение беше много престижно, възпитаниците му моментално получаваха добра работа в рудниците на Министерството на подземните богатства и затова тук не влизаха задръстеняци, казано по нашенски, а само хора, които притежават изключителни способности. Е, както и чадата на собствениците на бакалийки и друг дребен бизнес от сорта на бащата на Жулиет — Джулка. Но най-важното бе, че синчетата не само на местния елит, а и на две–три други африкански държави сериозно и задълбочено се обучаваха точно на това място.

Сградата беше огромна и величествена, построена за векове. Имаше зала с твърди, но удобни столове, сцена, на която от време на време се играеха самодейни спектакли, а за тържествени мероприятия като днешното слагаха дълга маса, тукашният аналог на почетен президиум, и трибуна за оратора, украсена с емблемата на колежа. По прозорците бяха изработени прекрасни витражи. Зданието изглеждаше авторитетно с просторните си чисти коридори, с окачени в тях портрети на основателите на европейската геология и минно–геоложките дейности, с колекции от минерали в остъклени витрини, с оръдия на труда на рудокопачите отпреди един–два века, с картини и пейзажи на съответната тема… Тримата французи наистина не получаваха парите си даром, защото това беше добър символ на новите тенденции и обещания обрат към демокрация. Мазур и Мтанга трябваше да обиколят цялата сграда заради служебните си задължение, но не им остана време да се полюбуват на един куп тукашни забележителности.

Естествено господа студентите и преподавателите, както и целият персонал до последния нощен пазач любезно, но безкомпромисно бяха изведени от сградата за времето, докато трае пресконференцията. Защото тенденциите си бяха тенденции, но сигурността си беше сигурност. Както се убеди Мазур, французите наистина имаха добра представа от африканската специфика и не възразиха нито дума срещу многобройната охрана, макар категорично да я посъветваха да не проявява какъвто и да било намек за милитаризъм в рамките на проекта. Та затова нито по коридора, по който трябваше да минат журналистите, нито в актовата зала не се мяркаше нито една камуфлажна униформа, абсолютно всички охранители се разхождаха с цивилни дрехи и не държаха малките си автомати извадени, а под саката.

„Ако това не е атмосфера на интелигентност, наука и култура, не зная какъв дявол още им трябва“, помисли си Мазур, след като огледа сградата. Горе–долу същото, но с по-простички изрази му каза и Мтанга, който за благоприличие си бе сложил очила със златна рамка, но със стъкла без диоптри и на всичкото отгоре бе проявил изключителното безсрамие да си окачи голямата значка на възпитаник на въпросния колеж, понеже външните хора и без това не знаеха за какво става дума, а пък местните нямаше дори да гъкнат…

А пък за помещенията, в които журналистите нямаше как да се озоват, не биваше да се притесняват и в тях можеха да се държат свойски, както са си свикнали. Та затова на всички други места, без никакво изключение, стояха подсилени караули, повечето от които не бяха цивилни агенти, а жандармеристи с пълна униформа, с извадени автоматични винтовки, с гранати и с ножове на кръста. Трябваше да изключат каквато и да било случайност и затова сложиха часовои буквално навсякъде — от дамската тоалетна за малобройните преподавателки от женски пол до будката на портиера, да не говорим за обширния таван…

Жилите им сякаш звънтяха от напрежение като опънати струни или като жици, по които тече ток. Мазур многократно бе изпадал в подобно състояние, но все не можеше да свикне с него и подозираше, че това никога няма да се случи…

Двамата с Мтанга стояха до отворената врата с две крила, която водеше към залата. Те бяха високи, резбовани и старателно излъскани от прислугата, която в тази сграда беше повече, отколкото студентите. От другата страна на коридора бяха застанали няколко агенти. Ей сега щеше да се започне, ей сега щяха да се появят…

Сапьорите си свършиха работата съвестно и се кълняха, че няма заложени бомби. Нямаше как да не им вярват, защото бяха опитни хора и много добре знаеха, че отговарят с главите си за проверката. А това означаваше, че нападателят все пак щеше да е стрелец, понеже трудно можеха да си представят как някой би се опитал да хвърли граната. Тъй като точно в тези условия шансовете охраната да го изпревари бяха деветдесет и девет на сто. Ако съучастниците взривяха някакви трещящи димки или някакви фойерверки, стрелецът щеше да има нищожен шанс да се измъкне. Един професионален убиец би рискувал дори ако шансовете му са нищожни, стига заплащането му да е подобаващо, а нашите приятели от „Даймънд“ едва ли щяха да се скъпят…

Край. Иззад завоя се появиха първите посетители, преминали през прецизната проверка. Както трябваше да се очаква, оказа се, че това са пет–шест чиновници от ЮНЕСКО, които всъщност бяха дребни риби, но се държаха надуто и надменно, а по лицата им бе изписан лек оттенък на обида. Е, да, разбира се, не им беше приятно, че са ги прекарали през металотърсача заедно с всички останали. Но какво да се прави, скъпи господа, при положение че сред вас няма нито една наистина високопоставена личност, а между дребните риби в ООН като нищо би могъл да се промъкне някой убиец, тъй като чиновниците ви са несметно количество и дори най-доброто разузнаване на света за нищо на света не би могло да провери всички до един.

Леле–мале, дръжте ме, ще падна! Не, гледката наистина си я биваше! Въпреки цялата сериозност на момента Мазур жизнерадостно се разкиска, естествено наум. Появи се доктор Мукузели, който шестваше с такъв вид, сякаш вече го бяха избрали за председател на парламента, съставен само от опозиционери. Рано е, птицо, за песен. А смях предизвикваше фактът, че символът на демокрацията се бе накиприл с катабубу — местна национална дреха, която приличаше на узбекски халат, но по-различен модел. Беше нещо като официална копринена мантия, покрита с орнаменти в бяло, зелено и черно и избродирана със златна сърма.

Смешно беше и това, че с този свой опит да се приближи до народа той просто се бе издънил. Гражданите и най-вече столичани, включително и обитателите на катакомбите в покрайнините, отдавна вече смятаха катабубу за признак на възможно най-безпросветната селяндурщина. А гражданите и най-вече столичаните навсякъде по света си приличаха и дори един столичанин да е беден като църковна мишка, пак щеше да гледа отвисоко на селянина с катабубу, даже тоя селянин да е сто пъти по-заможен от него.

Мукузели не беше прекарал чак толкова време в емиграция, че да не знаеше това, но въпреки всичко се бе издокарал като селяндур. Разбира се, на някакъв национален празник като Деня на независимостта градският елит не се появяваше с европейски костюми, а именно със скъпарски катабубу, но в годината имаше само четири или пет такива празника, а до най-близкия оставаха цели два месеца. Тъй че или самият доктор, или неговите съветници бяха проявили известна глупост. Защото, появявайки се в такъв вид пред обитателите на столицата, той не можеше да постигне особен успех и дори точно обратното — много хора, включително и онези, чиито убеждения бяха близки до възгледите на доктора, щяха да му се присмиват наум…

Мукузели крачеше важно, подпирайки се на висок бастун от черно дърво със засукана дръжка от слонова кост. Съпровождаха го четирима души с европейски костюми и вратовръзки и с изключително импозантен вид на горди, радостни и в същото време леко изплашени хора. Те със сигурност не бяха емигранти, а местни, излезли от нелегалност, сиреч от кухните си мъже. Хем новите тенденции, бележещи обрата към демокрация, ги опияняваха, хем и полковник Мтанга си беше на мястото, не беше изчезнал в небитието и гледаше мрачно, присвил очи като ловец.

Мукузели спря и с престорено простодушие каза:

— Я виж ти, какви неща са се случили! Ако се съди по значката, докато не сме се виждали, вие май сте успели да завършите висше образование, полковник? Моите искрени поздравления…

„Най-откровено си дириш белята, дърт мръснико — помисли си Мазур, — и много добре го знаеш. Макар изобщо да не си глупак. Да не би да се чувстваш чак толкова уверен в себе си или хората, на които си се продал, са ти внушили тази неудържима самоувереност? А в това, че си се продал, няма никакво съмнение, защото твоите жалки емигрантски доходи предимно от вестникарски статии нямаше да ти стигнат нито за нова мощна радиостанция в Кириату, нито за избродирания ти със злато пеньоар, нито дори за такъв бастун.“

Полковникът се оказа на висота. Без да му мигне окото, отговори:

— За висше образование надбавката към заплатата е доста голяма…

— Радвам се за вас — кимна величествено Мукузели и влезе в залата (но докато минаваше покрай тях, свитата му боязливо стрелкаше с погледи полковника, тъй като на тях никой не им беше давал железни гаранции и въпросната шибана интелигенция беше абсолютно наясно, че Мтанга е запомнил всички в целия им блясък…).

Ето че се понесе и тълпата журналисти с различен цвят на кожата — появи се дори и един японец, както и нашият абсолютно трезвен експерт по международните въпроси. Е, поне него още отсега можеха да го изключат от списъка на заподозрените. И този също, макар че не беше наш, а точно обратното — минаваше за твърде значима фигура в американската журналистика, за да се окаже, че е някакъв си вулгарен наемен убиец. И за тези двамата Мтанга също каза, че са големи клечки и стари журналистически пушки, които, макар да не бяха милионери като американеца, не падаха по-долу от него… Имаше и още две–три изключения по същите причини. Колко ли бяха общо? Заедно с местните наброяваха почти стотина. И всички изглеждаха непринудено и разкрепостено, както имаха навика да се държат опитните журналисти. Никой не хвърляше мрачни погледи изпод вежди насам–натам. Всъщност добрият професионалист не би се издал с такива глупости, точно обратното — би се държал най-естествено от всички… Жените не правеха изключение, а пък Мазур се бе натъквал на жени, които умееха да убиват не по-зле от мъжете…

Тъй. И последните от групата влязоха в залата. Най-отзад вървеше елегантен субект. Двамата с полковника срещнаха погледите си и преди да прекрачи прага й, той завъртя отрицателно глава. Ясно. Металотърсачите не бяха открили оръжие у никого. Но това все още не означаваше нищо. Версията, според която покушението можеше да се извърши с граната, не биваше да се изключва напълно. В крайна сметка какво ли не става на този свят.

В недостъпната за простосмъртните литература беше описан един забележителен случай, според който тук, в Африка, някакъв много опитен убиец действал като камикадзе и когато се озовал на две крачки от субекта, стрелял три пъти от упор, а след това се взривил с граната. В тази история — да пази Господ! — нямаше нито политика, нито фанатизъм. Чисто и просто въпросният човек умирал от рак на черния дроб и много добре знаел, че му остава да живее съвсем малко, но за сметка на това семейството му получило добри пари. Случаят можеше да се повтори.

Между другото съществуваха няколко типа гранати, които не съдържаха нито микрон метал и не можеха да бъдат засечени с никакъв детектор, а само с рентген, но тук не използваха рентген дори по времето на Бащицата. С огнестрелното оръжие нещата стояха по-различно — във всеки изработен от здрава пластмаса пистолет все пак имаше метални елементи, пък и все още никой не бе успял да произведе патрони от синтетика, тъй че те със сигурност щяха да се раззвънят…

За броени секунди човек можеше да се сети за много неща. Мазур си спомни онзи холивудски екшън с Клинт Истууд, в който маниакът, решил да убие президента на САЩ, беше изработил пистолет с два патрона именно от здрава пластмаса и ги беше скрил в ключодържателя си. И премина успешно през контрола, негодникът, нито един детектор не изписка. Общо взето, тази идея не беше чак толкова фантастична. Теоретично можеше да се очаква нещо подобно. Защото посветените хора — и онези, които си изкарваха хляба като наемни убийци, и другите, които им се противопоставяха (да речем, като Мтанга), постоянно и поголовно четяха кримки и шпионски романи и гледаха екшъни точно за да измъкнат нещо полезно за себе си. И понякога дори го намираха, та затова дори най-сериозните разузнавания не пренебрегваха подобни занимания. Мазур със сигурност знаеше, че американците имат такъв отдел, най-вероятно и при тях също имаше…

Край! Вече нямаше право на каквито и да било странични размисли. Беше време за работа…

Мазур влезе в залата след Мтанга и пищната врата безшумно се затвори зад гърба му. Пишещото братство все още се настаняваше по столовете, а майсторите на обектива вече бяха насядали на първите редове и от двете страни на пътеката. Разбира се, любезно, но непреклонно ги настаниха по такъв начин, че да остане място, по което да минава охраната. Охранителите бяха най-малко трийсетина юнаци от хората на Мазур — негови момчета и чужденци, и хората на Мтанга. А освен това сред журналистите също бяха насядали над дванайсетина момчета на полковника. Вярно, те трябваше да се държат под око помежду си по същата система за кръстосано наблюдение, защото в такива случаи Мазур можеше да има доверие единствено на себе си, на Мтанга и на своята група и полковникът беше напълно съгласен с това. Все пак неговите пръснати из залата хора бяха единствените, които внесоха оръжие по законен начин…

Ах, тия майстори на обектива… Някои от джунджуриите им бяха толкова едрогабаритни, че в такова скривалище можеше да влезе не просто пистолет, а дори цял миниавтомат „Узи“. Виж, местните телевизионери не будеха тревога, понеже никой не се церемони с тях, камерите им много отдавна бяха проверени и за всеки случай запечатани на нужните места, тъй че щяха да успеят да скрият нещо вътре, ама друг път. Но чуждите бяха около двайсетина…

На трибуната все още нямаше никого. Покрай нея с делови вид се мяркаше Лаврик, облечен с бял костюм, сякаш в задълженията му влизаше да налива минерална вода на Принцесата от високата кристална кана (изпотените бутилки също бяха там). Макар всъщност да имаше задачата, ако започне някаква дандания, мълниеносно и най-безцеремонно да натика Принцесата под трибуната, по чиято предна стена, както и по страничните бяха здраво закрепени бронежилетки, които гарантираха пълна защита от куршумите.

Това беше много по-сигурно, отколкото да действат като охраната в онзи американски филм и да се втурнат бързешката да я извеждат от сцената, прикривайки я със собствените си тела. Предупредиха Принцесата за този вариант в развоя на събитията и тя направи недоволна гримаса, но не се впусна да протестира, понеже беше доста умно момиче и разбираше всичко. И изобщо не възнамеряваше да последва Бащицата на онези места, където бродеха лунни хипопотами, а в ручеите течеше палмово вино или подсладена млечна напитка, в зависимост от вкуса…

В качеството на почетен президиум седяха министърът на печата и още двама висиш чиновници, а четвъртият стол беше празен. Като че ли нямаше причина тези трима души да бъдат подозирани, освен това те бяха на възраст, напълнели и натежали и едва ли бяха способни да извъртят някакъв юнашки номер с оръжие, но въпреки това едно невидимо за публиката момче в дъното на сцената беше сложено именно за да наблюдава само тях. Това си беше истинско, недоловимо от широкия свят и необявено извънредно положение в една отделно взета сграда, тъй де…

Ето че лъвовете на перото насядаха, нагласиха тефтери на коленете си и насочиха микрофоните си… Министърът на печата се обърна към задната врата и кимна, давайки знак на хората, които стояха там, че могат да започнат.

Появи се и виновницата за тържеството. Гръмнаха аплодисменти, които от страна на мъжката част от присъстващите май не бяха протоколни, а съвсем искрени. Натали беше прекрасна със светлолилавата си парижка рокля (малко консервативна, разголваща само коленете и врата й), със сложната си прическа, с ослепителната си усмивка и с доста големия брой диаманти, които блестяха по нея. Тя отиде до свободния стол с грациозна походка на манекенка и седна. Просто нямаше как да бъде асоциирана с тиранията, със сатрапството и със зверските лудории на тайната полиция. Сигурно никой от присъстващите не я беше виждал с камуфлажна униформа, с автомат на рамо и с нож на кръста и никога не бе имал възможността да я зърне като разчорлена, озъбена и яростна фурия по време на обучението й по ръкопашен бой. (Но Мазур я беше виждал. Разбира се, в подготовката си тя отстъпваше десет пъти пред който и да било боец от частите със специално предназначение, но, общо взето, владееше добре ръкопашния бой, тая истинска амикоте. Мазур харесваше и още нещо в нея — тя се отнасяше много сериозно към всичко, което вършеше, независимо дали ставаше дума за тренировки, или за любов).

Е, почна се. Министърът на печата застана на трибуната и в течение на няколко минути пя като славей, разказвайки цветисто с най-честната физиономия на света за въпросните нови тенденции, за — няма защо да крием — някои деформации от предишните времена, за стъпките към бъдещата демокрация и други такива. Вярно, за разлика от плешивия Никита, той не опръска с нито една капка мръсотия Бащицата, като се придържаше към друга формула — че царят си е бил добър и целият в бяло, но му се паднали лоши боляри. Шкембестият мръсник звучеше много убедително. Въпреки целия си професионализъм гостите едва ли знаеха, че този чаровен тюфлек бе започнал кариерата си на държавен служител в тайната полиция много преди Бащицата да вземе властта, още при тогавашния предшественик на Мтанга, и чак по-късно го бяха изритали да се занимава с култура. Но както е известно, бивши ченгета няма, включително и в Африка…

След като получи своята доза аплодисменти, министърът се върна на мястото си, а на трибуната застана Натали, с мила усмивка и категоричен жест прекрати аплодисментите и без да престава чаровно да се усмихва, в течение на две минути баламосва присъстващите, само че със свои, а не с официозни думи. За част от секундата Мазур си позволи да изпита известно възхищение заедно с приятно собственическо чувство — все пак тя беше храбро момиче и се държеше, сякаш нищо не се е случило, макар много добре да знаеше, че има голяма вероятност всеки момент да стрелят по нея. Оказваше се, че синята кръв си е синя дори и в Африка…

Тя свърши бързо. И се усмихна още по-лъчезарно:

— Имате ли въпроси, дами и господа?

Ето на, започна се с провокациите… Един пооплешивял тип скокна, издърдори неразбираемо името си и названието на вестника си, а сетне високо и членоразделно попита дали е вярно, че за определен период от време тя е била държана насила в съветското посолство. Ако зависеше от Мазур, щеше да го ошамари едно хубаво. Вярно, и Натали не се изложи и с няколко фрази направи на пух и прах тази глупост. Тогава пооплешивелият мъж попита как изобщо се е озовала там. С холивудска усмивка Натали му отвърна, че са й помогнали приятели, каквито тя, слава Богу, все още има достатъчно, и без да сваля усмивката от лицето си, го погледна така, сякаш го питаше: „А ти що не си…?“. Пооплешивелият мъж явно беше подготвил още два въпроса (естествено за съветското присъствие и други такива), но Натали успя да се възползва от кратката пауза и да попита дали има други въпроси с такъв вид, та плешивкото веднага разбра, че няма да научи нищо повече на тази територия. Затова неохотно седна на стола си и без никакъв ентусиазъм започна меланхолично да дращи в тефтера си.

В следващите въпроси вече нямаше никаква провокация. Натали отговаряше, без да се замисля, а на подходящите места проявяваше и чувство за хумор. Мазур слушаше всичко това с половин ухо, тъй като и въпросите, и отговорите бяха отишли някъде на заден план, превръщайки се в звуков фон. Разхождаше се с безшумни котешки стъпки покрай най-задния ред столове, опитвайки се да открие нещо, без самият той да знае какво, като разчиташе не на разума си, а на дългогодишния си инстинкт на ловец…

На пръв поглед гледката беше съвсем обичайна, израженията на лицата бяха съвсем обичайни, движенията бяха съвсем обичайни…

— Убедени ли сте в успеха на референдума?

— Ще се придържате ли към принципите на чичо си при разпределянето на акциите на новите диамантени находища, или ще следвате някакви свои правила?

— Ако станете кралица, каква титла ще има бъдещият ви съпруг?

„От всичко се интересуват тия драки… Тъй, бабичката с прекрасния «Никон» като че ли е извън подозрение, подмладява се, както правят всички западняци, но по врата й личи, че вече наближава пенсионна възраст. Пропускаме американския маестро милионер… Както и целия този ред… Онзи юноша с камерата също отпада, просто докато снима, най-откровено му текат лигите… Стоп! Какво ме жегна? Какво хвана окото ми? Инстинктът ми неслучайно ме накара да спра и да се вгледам, това не е току-така, досега никога не са ставали такива грешки…“.

И той изведнъж осъзна какво не му харесваше у този уж абсолютно неподозрителен тип, във въпросния мистър Евърт от дълбоката американска провинция. Позата. Както и погледът. Тялото му беше напрегнато. Машинално, несъзнателно не бе заел поза на репортер, а по-скоро на стрелец. Държеше доста голямата си видеокамера, сякаш бе винтовка. С положението на главата си и присвитите си очи приличаше повече на ловец… Макар нищо да не подсказваше, че се опитва да отвори някаква тайна вратичка в корпуса на камерата и да извади оръжие оттам! И все пак… Момчето уж съсредоточено снимаше, но защо пръстът му вече на два пъти се премести от копчето, което служеше за нещо като спусък на видеокамерата (дори и Аллах не знаеше как се нарича), към големия черен бутон, само че не го натискаше, а просто лекичко го докосваше с такъв вид, че ако държеше в ръцете си оръжие, това би изглеждало като…

Очевидно избираше най-удобния момент да стреля и искаше да е сигурен, че ще улучи.

„А защо ние взаимно си внушихме, че при всички случаи ще стрелят с пистолет, скрит в тайник? Та нали Бащицата…“

Без да извършва суетливи движения, Мазур направи две крачки встрани, малко по-надясно, и се озова на място, откъдето можеше да надникне в обектива на камерата.

Мамка ти!!!

Повече нямаше какво да му мисли. Мазур скочи напред, най-безцеремонно изблъска с лакът един проточил лига виртуоз на снимачното устройство, със светкавично движение вдигна обектива на камерата на Евърт към тавана, нанесе му точен удар с левия крак, за да го повали на пода, стовари се отгоре му, яхна го и изтръгна оръдието на труда от ръцете му. Евърт изобщо не се стъписа, бързо се опомни и се опита да приложи една хитра хватка на Мазур, за да го свали от себе си. Но в такива случаи Мазур винаги очакваше най-лошото, затова беше подготвен и му отвърна с доста силен шут в главата с левия си крак. И улавяйки с крайчеца на окото си някакво размърдване до себе си, скокна и се отдръпна встрани, за да направи път на тримата застанали най-близо агенти, които се нахвърлиха върху зашеметения враг по всички правила, извиха ръцете му и забиха мутрата му в пода.

Никой наоколо още не бе успял да разбере какво става, когато на две места, малко встрани от тях, се чу оглушителен грохот и Мазур с крайчеца на окото си видя два ослепителни проблясъка на взривове, които блъвнаха кълбета дим. И се започна. Лаврик не изгуби нито миг, сграбчи Натали за раменете и я натика под трибунката. Разнесе се отчаян женски писък. Изпод снежнобелите сака се появиха огромен брой всевъзможни оръжия. Насядалите агенти скокнаха от местата си и се завъртяха като пумпали, местейки цевите си насам и натам. Тежкият гъст дим бавно се разстилаше. На две места сред скупчените хора настана бъркотия. Създаваха я мъжете с бели костюми, които поваляха някого на пода и му извиваха ръцете.

Стиснал насочения пистолет със свободната си ръка, Мазур продължи хищно да се озърта, но тъй и не откри нови мишени. Най-интересното бе, че повечето от присъстващите седяха наведени, прикрили главите си с ръце и сврели лица в коленете си. А част от правостоящите се хвърлиха на пода, проявявайки сръчността на врели и кипели хора, които очакват да започне стрелба или да засвистят хвърчащи осколки. Но десетина виртуози на обектива продължаваха да стоят на крак и настървено да снимат с фотоапарати и камери събитията, които се разиграваха в залата, където се провеждаше пресконференцията, мамка им…

Всичко беше наред. Вече бързешком извеждаха от помещението Евърт и другите двама, наведени и с извити ръце. Мтанга стоеше напрегнат до отсрещната стена и с енергични жестове, но без помен от суетене издаваше някакви заповеди. А охраната беше насочила дула, ала никъде не се виждаше човек, обладан от желанието да продължи атаката. Измъквайки се от кълбетата дим на въпросните две места, хората буквално изхвърчаха на четири крака. Упоритите професионалисти продължаваха да снимат. Вратата се затвори след тримата пленници, но никой друг не се втурна да ги последва. Явно всички все още бяха стъписани и изобщо не знаеха как да постъпят — дали да хукнат да бягат колкото се може по-далеч оттук, или да останат по местата си. Ахааа, някои (явно професионализмът им надделя) започнаха да се изправят, че дори и да стават, озъртайки се напористо, сякаш настървено събираха впечатления за предстоящия си разтърсващ репортаж. А нямаше никакво съмнение, че репортажът щеше да е разтърсващ… По дяволите!

Мазур погледна надясно и с крайчеца на окото си забеляза някакво движение на сцената. И изпсува наум — Лаврик стоеше леко приведен и се държеше с две ръце за най-скъпото място на всеки мъж, опитвайки се геройски да се изправи, а Принцесата вече бе застанала в цял ръст с дръзко блеснали очи пред микрофона. И звънко се развика:

— Дами и господа, моля за внимание! Пресконференцията продължава! Тук вие говорихте за демокрация, нали? Това, което се случи току-що, демокрация ли е? Е, няма що, много демократично постъпват с нас!

Журналистите, които стояха прави, моментално се обърнаха към нея, някои я снимаха с камерите от легнало положение, други, водени от същите професионални рефлекси, вече се изправяха на крака и насочваха обективите, а трети, които бяха останали да седят, бързешком вдигаха падналите си тефтери.

— Страшно демократично е да стреляш по политик и по жена! — крещеше в микрофона Натали. — След всичко това трябва ли да бъдем обвинявани, че понякога сме стигали до крайности? Чакам вашите въпроси, дами и господа, готова съм, моля!

„Дяволско момиче“, помисли си с възхищение Мазур. Може би тя изобщо не преувеличаваше, когато се наричаше млад и перспективен политик. Държеше се прекрасно, цялото внимание беше приковано в нея и вече беше абсолютно ясно, че оттук нататък няма да настане нито паника, нито масово бягство от залата. Натали със сигурност щеше да спечели няколко коза. Видима опасност не съществуваше, само димът все още не се бе разсеял, тъй че едва ли имаше смисъл да прекратяват начинанието. Мтанга явно бе стигнал до същите изводи, но от жестовете му личеше, че се разпорежда да изведат от залата няколко души, които притискаха лицата си с ръце. Явно бяха попаднали на пътя на взривовете и ударната вълна бе засегнала очите им.

Все още сгърчен, Лаврик понечи отново да натика Натали под трибунката, но Мазур привлече вниманието му, подсвирквайки кратко, и с категоричен жест му забрани да го прави. Лаврик недоволно отстъпи.

Обърка се нашият Лаврик, толкова страховити вълци беше изтрепал, а сега се отпусна и го отнесе от едно момиче. Е, на всеки се случва. А Мазур мушна пистолета си в кобура и внимателно се взря в трофея си. Сетне почука с пръст по обектива. Разбира се, че това не беше стъкло, а някаква лека прозрачна пластмаса, която вероятно бе много крехка, за да не промени траекторията на куршума, и сигурно трябваше да се пръсне на ситни парченца още след първия изстрел. Дългата колкото длан цев на истинското оръжие, чието дуло беше само на някакви си два сантиметра от пластмасата, се виждаше много добре. Нямаше никакво скривалище. В самата видеокамера някой много сръчно бе монтирал стрелящо устройство, може би автомат. Такива неща не се правеха в скапани работилници, за това явно се бяха погрижили добри майстори.

Някои неща напълно съвпадаха с покушението срещу Бащицата — пушкалото беше замаскирано в най-обикновен битов предмет. Какво, да не би работилницата и майсторите да бяха едни и същи? Сигурно, докато проверяващите бяха оглеждали апаратурата, никой не беше свалил капачките на обективите и не бе надникнал в тях. Но нямаше защо да ги обвиняват за това. Самият Мазур за пръв, по-точно за втори път в живота си след събитията в резиденцията се сблъскваше с такова нещо. Пък и… Лостчето на обшивката на обектива изглеждаше доста безобидно, но дори точно то да изпълняваше функциите на спусък, куршумът при всички случаи щеше да излети към тавана…

Хванал камерата така, че ако стане нещо, да не се озове срещу куршума, Мазур прокара с палеца на лявата си ръка лостчето до края на процепа, като в същото време надникна в окуляра. Блендата се затвори и напълно скри цевта от любопитните погледи. Всичко беше предвидено, в случая явно бяха работили сериозни майстори.

Дявол го знае този подозрителен тип уж от някаква дълбока щатска провинция (макар да не беше сигурно, че той наистина е американец), не е ясно дали щеше да успее да се измъкне, но имаше всички шансове да улучи точно целта. Пушкалото очевидно си го биваше и калибърът му бе поне деветмилиметров, тъй че не беше предназначено да плаши гаргите, пък и той се намираше на малка дистанцията. Интересно, дали в тукашната вяра имаше ангел хранител? Всъщност, за разлика от Бащицата, Натали беше католичка, макар и не ревностна, както сама си призна през смях…

Аха, окопитиха се! Пръв се съвзе презокеанският маестро милионер:

— Доколкото разбирам, това е оръжие?

Натали погледна към Мазур и той й кимна. А тя най-спокойно отвърна:

— Ако съдя по реакцията на началника на охраната, това е оръжие.

Повече от половината обективи тутакси се насочиха към Мазур, а той се извърна в профил, като демонстративно криеше лицето си с дланта на свободната си ръка и изпъваше другата, та пред погледите да се озове камерата, а не физиономията му. Но веднага си помисли, че това, общо взето, е излишно, тъй като толкова пъти го бяха снимали и фотографирали до Бащицата, че вече беше разкрит. Но не свали ръката си от лицето, тъй като това поведение беше напълно обяснимо за един началник на охрана и никой нямаше да заподозре нищо. Просто хората със занаят като неговия винаги и навсякъде се стараеха да не се озовават без нужда пред обективите…

В този момент Мазур имаше прекрасен визуален достъп до доктор Мукузели. Той седеше величествено като някакъв езически бог, стиснал бастуна между коленете си. Макар че само преди две минути успя да го зърна как, обзет от панически страх, почти се бе заврял под стола. Дали се преструваше, или наистина не е знаел нищо предварително? Най-вероятно второто, понеже на такива пешки не им съобщаваха подобни тайни. А пък да организира лично такова нещо, не му стискаше, уважаеми господа…