Александър Бушков
Диамантената принцеса (6)

Шеста глава
Разговори право в очите

Някъде по обед в двореца се появи Флорисиен — як чернокож красавец и един от най-близките помощници на Мтанга, който, въпреки че беше много млад, вече бе успял да стане майор. И естествено имаше специален пропуск за двореца…

Оказа се, че иска да си поговори с Мазур. Мтанга бил на някаква неутрална територия, за да свърши една много важна работа, и било крайно наложително Мазур също да отиде на това място, но цивилен.

Разбира се, че щеше да отиде. Мтанга не би настоявал за глупости, особено в такъв момент, само че не знаеше какво да направи със служебните си задължения.

Всичко мина, както го бяха предвидили — рано сутринта в посолството пристигнаха два микробуса, единият пълен с дрехи и други джунджурии, другият — с камериерки и фризьорки. Както се очакваше, избираха дрехи на Натали най-малко един час и още горе–долу толкова фризьорките и козметичките работиха върху нея. Но Мазур бе принуден да признае, че резултатът си струваше изгубеното време, защото във вечерната си рокля цвят бордо, дълга до петите, но с голяма цепка, със сложната си прическа, с бижутата и с лентата на Звездата на свободата, преметната през рамото й и закопчана на извитото й бедро с въпросната звезда, тя отново беше ослепителна. Сияейки с широката си усмивка, Натали позира известно време пред многобройните оператори и фотографи, застанала на площадката пред входа на посолството под ръка с посланика (трезвен и надут като пуяк от гордост), след това го целуна по бузата и величествено се отправи към лимузината си — един от трите черни бронирани мерцедеса на Бащицата, която я чакаше пред портала. И трите автомобила бяха там. А тя беше плътно заобиколена от цяла тълпа мъже с камуфлажни униформи, които с характерната за тукашните места демонстративност държаха автоматите си с дулата нагоре. А сред тях бяха Мазур с целия си отряд в пълен състав и Леон с всичките си юначаги до един. Започваха работните делници…

Принцесата се настани в Лунния дворец в покрайнините на града, който минаваше за една от най-хубавите тукашни резиденции на Бащицата. Представляваше голяма къща, достойна наистина да бъде наричана дворец, построена по маниера на тогавашните френски дворци в стил, характерен за шестнайсети век, с огромен, грижливо поддържан парк и няколко по-малки къщички за прислугата и охраната в същия стил. Дори малката караулка край портала беше миниатюрно копие на нещо като замъка Шамбор (от онези времена, когато Ришельо все пак успял да принуди аристократите, включително и най-знатните, да сринат стените покрай резиденциите си, та вече да не изглеждат като крепости, и оттогава замъците започнали да се строят като красиви къщи). Имаше и два фонтана, павирани пътечки и малко изкуствено езеро…

След като изслуша Флорисиен, Мазур прехвърли наум някои положения. Всъщност той отговаряше единствено и само с личната охрана на Принцесата, а днес тя нямаше намерение да излиза от замъка, тъй че можеше да я помоли за разрешение да напусне поста си. Още повече че обичайните охранителни мерки бяха организирани по възможно най-добрия начин — замъкът беше заобиколен с висока бой и половина стена (бяха използвани толкова тухли, с колкото в Съюза май можеше да се построи един микрорайон, но тук гледаха по-лежерно на тези неща). От вътрешната страна цялата стена беше покрита с остри шипове, на половин метър от върха й старателно бе опъната спиралата на Бруно, а по цялата й горна плоскост имаше всевъзможни датчици. Имението направо гъмжеше от часовои и както се изразяваха поляците, от тайни цивилни. Тук–там бяха изградени дори картечарски гнезда, в арсенала имаше и базуки, а освен това, с оглед на сложната обстановка, в един от минидворците беше настанена и една рота десантчици. С две думи, да се превземе имението с щурм, беше доста трудно, тъй като за целта щяха да са необходими поне два батальона пехота и сериозна бронирана техника. А придвижването на такива военни части щеше да бъде забелязано веднага и ако се наложеше, тутакси щяха да вдигнат елитния парашутистки батальон, бойните хеликоптери и още много неща, понеже след смъртта на Бащицата всички отговорни лица бяха малко поизнервени и изключително бдителни.

Той успя да получи разрешение без никакви проблеми и дори точно обратното — Принцесата страшно се заинтригува от тази среща и поиска след това да й разкаже всичко до последната дума (общо взето, каза същото, което му заяви и Лаврик). Тъй че след малко Мазур, преоблечен с цивилни дрехи, вече крачеше до Флорисиен към портала между два реда грижливо подстригани пищни местни храсти покрай стърчащите тук–там многобройни охранители. А докато им хвърляше погледи, за пореден път си помисли: „Във всичко това има едно слабо място, с което специалистите са абсолютно наясно — достатъчно е да има само един-единствен продажен охранител, който може да стреля по Принцесата в гръб“. Печалните случаи в това отношение бяха предостатъчно. И всеки посветен човек много добре знаеше, че ако чрез агентурни методи не разкриеш този гадняр предварително, нищо не можеше да бъде предотвратено. И нямаше нужда да се напряга, за да се сети за такива примери — точно така се случи с Индира Ганди (Раджив извади по-голям късмет, тъй като някакъв декадент чисто и просто се опита да го цапардоса с приклад по главата)…

Ето го и фонтана с корито от розов камък, украсен с позлатени бронзови фигури на най-почитаните персони от местната митология като Лунния хипопотам. Целият този разкош бе създаден от французите преди осемнайсет години за тогавашния Баща на нацията, който за свое нещастие се сторил твърде нахален и влиятелен на някои хора, също като в онази песен — не баща, а мръсник, та затова някак без време се бе отровил с миди в портокалов сос. Вярно, и наследникът му не се бе удържал кой знае колко на поста, понеже дошъл Бащицата и пуснал здрави корени на върха…

Те пътуваха около двайсетина минути, докато стигнаха до един смътно познат на Мазур квартал, който не се намираше много далеч от центъра на града и в него нямаше луксозни и елегантни къщи, но нямаше и бедняшки колиби. Тук явно живееха хора средна ръка и със средна състоятелност, които не можеха да се мерят с олигарсите, но в никакъв случай не бяха и пролетарии. Заведението „Шантиклер“, където Флорисиен го покани, беше в същия стил и не приличаше на луксозен ресторант, но не беше и редово бистро. На влизане Мазур спря, за да се огледа, търсейки с поглед Мтанга сред посетителите край масите, но Флорисиен му посочи вратата до стойката на бара и тръгна пръв натам. Само че не зави наляво, откъдето се разнасяше кухненска шумотевица и се стелеха апетитни аромати, а се заизкачва към втория етаж по една тясна стълба (до нея стърчеше някакъв мрачен цивилен чвор, чиято физиономия не се нуждаеше от задълбочен анализ, за да бъде разшифрована). Всъщност, щом ги видя, той мълчешком се отдръпна встрани и им направи път, без да задава въпроси.

Вторият етаж приличаше по-скоро на коридор на евтин хотел или на ведомство средна ръка — беше къс и напълно лишен от архитектурни излишества, но от двете му страни имаше врати. Вярно, те до една без номера, табелки и други опознавателни знаци. Докато минаваше покрай първата врата отдясно, Мазур съвсем ясно дочу звуци, характерни за работата на доста мощна стационарна радиоапаратура. Вече нямаше никакво съмнение, че това заведение бе един от замаскираните пунктове на Мтанга.

Флорисиен отвори пред него третата врата отляво:

— Заповядайте, мон колонел.

Но самият той остана навън, явно в изпълнение на получената преди това заповед. Оказа се, че вратата, която от външната страна изглеждаше лекомислено крехка, от вътрешната бе покрита с дебела обшивка, а на половин метър от нея имаше още една врата, тапицирана и от двете страни. Простичко и с вкус. Тук със сигурност никой не можеше да подслуша абсолютно нищо през ключалката…

Вътре нямаше никакви луксозни предмети, а само една ниска кръгла маса с обикновен плот в ъгъла и няколко стола. В другия ъгъл беше подпрян германски автомат без ремък.

Мтанга енергично скокна от диванчето:

— Толкова се радвам, че сте жив, полковник! А освен това спасихте и Принцесата!

Бурната му радост като че ли не беше плод на преструвка. Има си хас! Принцесата беше неговата котва и ако с нея се случеше нещо, животът на полковника на нашата грешна земя също щеше да стане стократно по-труден, пък и колко ли щеше да продължи този негов живот…

Мазур също не проявяваше капка лицемерие, тъй като полковникът беше изключително полезен за тях… Мтанга изглеждаше доста отслабнал, но се държеше бодро. Мазур седна. Полковникът чевръсто наля джин в две високи чаши и пусна кубчета лед в питиетата. Мазур се подсмихна наум, тъй като известно време смяташе Мтанга за абсолютен заклет трезвеник, както всъщност мислеха и мнозина други, които за разлика от него бяха местни. Едва по-късно се разбра, че по някакви си лични съображения Мтанга сам беше пуснал слуха, че е закостенял трезвеник, но в тесен кръг доверени лица обичаше да си пийва, и то доста (а след като оцени по достойнство „Столичная“ от запасите на посолството, която Мазур му подари, недвусмислено даде да се разбере, че би искал да получава такива подаръци редовно, и Мазур с радост му се притече на помощ, понеже в края на краищата не ги късаше от сърцето си, сиреч от собствените си запаси, с каквито изобщо не разполагаше).

— Втори подземен тунел ли имаше? — попита Мазур.

— Да, разбира се — подсмихна се Мтанга. — Както казват в нашето село, умният баконга никога не прави само един изход от дупката си.

Доколкото Мазур си спомняше, баконга беше нещо като местния язовец. Той понечи да му зададе следващия въпрос, но Мтанга го изпревари:

— Вашите хора още ли не са успели да надушат следите на Акинфиеви?

— Не — каза Мазур. — През тези дни им беше малко трудничко да работят…

— Както и на мен — кимна с разбиране Мтанга. Лицето му се озари от хищническа усмивка. — Ех, колко ми се ще да си поговоря от сърце и душа с тези двама души, особено с момичето…

Мазур се подсмихна:

— И аз се радвам да ви видя, полковник. Но не мислите ли, че от информационна гледна точка бащата е много по-интересен?

— Да, разбира се — съгласи се Мтанга. — Имам предвид, че първо бих дал момичето на моите момчета, за да се позабавляват по пълна програма. Заради това, което се случи, трябва жива да одерат тая кучка. Макар че резидентът, разбира се, е бащата, за това сте прав. И седмото ми чувство ми подсказва, че действа като такъв много отдавна. Естествено той не е боец, но неговото положение му е предоставяло идеални възможности да събира информация, тъй като дълги години се е въртял във висшето общество, бил е член на най-престижните клубове и други такива… А пък след това са го ангажирали с акцията и ако погледнем професионално, без емоции и отстрани, тя беше извършена изключително професионално. За пръв път в живота си се издъних така…

— Честно казано, и аз — рече Мазур. — И всички ние… Издънихме се с тази очарователна млада персона, безобидна като цветенце на полянка. Та тя дори предаде в ръцете ни банда злодеи с гранатомети… Нашите хора смятат, че момичето отдавна е в този весел занаят, в който най-вероятно го е въвлякъл бащата. Твърде хладнокръвно и сръчно развъртя цялата работа…

— И аз съм на същото мнение — кимна мрачно Мтанга. — Как мислите, дали двамата все още са в страната?

— Нямам никаква представа — сви рамене Мазур.

— Пристанището и двете летища бяха отворени едва днес — заразсъждава на глас Мтанга. — И естествено вече са претъпкани с мои агенти, тъй като са възможни всякакви варианти — току-виж, се опитат да минат с променена външност и фалшиви документи… Железопътните връзки със съседните държави също бяха прекъснати през последните дни. Тъй че те просто не биха могли да напуснат страната по тези пътища.

— Че да не би нелегалните пътища да са малко? — сви рамене Мазур. — Например бързоходен катер, който е спрял на брега някъде надалеч от града. Или пък малък самолет, който с бръснещ полет е прекосил границата… Ив единия, и в другия случай техниката просто е недостатъчна, за да попречи на това, нали така?

— Така е — смръщи се Мтанга. — И все пак… Вие вярвате ли в околонго… в седмото чувство?

— По-скоро да — кимна Мазур. — Има нещо такова. Понякога много ми е помагало.

— Ето на, нали виждате. А аз не просто вярвам… Дядо ми беше магьосник, и то доста добър. За съжаление навремето се оказа, че аз не съм подходящ, за да ми предаде уменията си, иначе сега сигурно нямаше да седя тук. Но все пак имам известна наследственост… Понякога усещам някои неща… Това е Африка, полковник. Усещам, че те са в града, но дори и дядо ми не би могъл да ги намери. Той не умееше да върши такива неща… пък дори и да е можел, си е траел, защото добрият магьосник никога не е откровен даже с най-близките си… Просто го усещам и толкоз! — Той се тупна с юмрук по коляното. — Или мислите, че това е смешно?

— Ни най-малко — отвърна сериозно Мазур. — В живота си съм видял доста неща, които не се вписват в материалистичната картина за света, включително и магьосници, и то съвсем истински, а не някакви шарлатани… Вярно, не беше в Африка, но това не променя нещата… Пък и… Освен вашето седмо чувство в случая има и една чисто логическа постановка — за когото и да работи този човек, неговите господари едва ли възнамеряват да прекратят своята дейност. Ако в тази ситуация бях на тяхно място, не бих извел от страната агент, който живее тук толкова отдавна и има такива връзки. Бих го задържал тук, макар това, разбира се, да е доста рисковано. Като професионалист ще се съгласите ли с това?

— По-скоро да — каза Мтанга, след като помисли. — Освен това през тези дни никой не знаеше дали съм жив, или съм убит… Притеснява ме само едно. Както вече казах, Акинфиев със сигурност не е боец и не е от шпионите, които преравят чужди сейфове или снимат секретни документи. Той е елит, политическо разузнаване, свързано със събиране на информация сред висшите кръгове на обществото. Би трябвало да се занимава с това от доста време, което означава, че просто не притежава някои навици и не е обучен на някои умения. В случай на опасност такъв агент просто не е в състояние да намери светкавично сигурно място, на което да се скрие, с пълната увереност, че никой няма да го търси там или, ако го търсят, ще е чак накрая. Подозирам, че ако се наложи, вие например за нула време ще изчезнете в градските свърталища, в някой пристанищен вертеп, в евтин бардак или на някакво друго място от този сорт. Нали така?

Мазур се подсмихна:

— Не го приемайте като самохвалство, но мога да го направя без никакви проблем…

— Не го приемам — каза сериозно Мтанга. — Аз също мога… Както виждате, в момента съм се скатал в една не много луксозна, но прилична кръчмица, за която, ако тръгнеха да ме издирват, преследвачите ми щяха да се сетят чак накрая. Имам и няколко други такива места… Общо взето, ние с вас знаем как да се крием, вас ви е научила държавата, а мен — животът. Акинфиев не е в състояние да се укрие така, но въпреки това двамата с момичето сякаш се изпариха…

— Вие като че ли забравяте най-важното — каза Мазур. — Той очевидно работи за някакви много сериозни хора. А хората, които са разработили и успешно са реализирали тази операция, със сигурност са се погрижили предварително да намерят някакво недостъпно укритие за ценните си агенти…

— По дяволите, така е… — усмихна се малко смутено Мтанга. — Знаете ли, изглежда, не съм помислил в тази посока, защото по инерция възприемам този човек като авторитетен антиквар и светски лъв… Просто много дълго го наблюдавах в тази роля и затова ми е трудно да се пренастроя ей така, отведнъж. Пълен глупак съм, нали?

— Няма такова нещо — каза Мазур. — На мен до ден-днешен ми е трудно да свикна с мисълта, че едно толкова мило, крехко и чаровно момиче изведнъж се оказва способно да действа толкова хладнокръвно, умело и професионално… И двамата си ни бива.

— Разбира се, аз ще продължа да ги издирвам много упорито — каза Мтанга. — В края на краищата това е въпрос на чест… Жалко, че имам един куп други грижи. Преди час кацна един боинг от ония, огромните. А с него пристигнаха двайсет зализани типове — комисията от ЮНЕСКО, плюс цяла тълпа репортери и най-вече единайсет емигранти, включително и Мукузели. — Той се подсмихна. — Има и още шестима, които се обявиха за политически емигранти в чужбина, но, разбира се, благоразумно си останаха там, защото срещу всеки от тях е заведено наказателно дело за кражба на държавни средства и други финансови лудории, а тези дела изобщо не са скалъпени и са толкова чисти, че дори и европейското правосъдие няма за какво да се хване. — Той въздъхна. — А най-тъжното е, че ще ми се наложи да откъсна от сериозната работа една камара хора, които изключително ревностно ще трябва да охраняват всеки от тези единайсет души. Нали разбирате каква провокация могат да ни спретнат, ако очистят някого от тях?

— Така си е — кимна Мазур. — С изключение може би на Мукузели това са все хора, за които няма да ти е чак толкова жал, но ще се вдигне страхотен шум…

— Охраната на Натали добре ли е организирана?

— По-добре не може — каза Мазур. — Докато стои в двореца, е в пълна безопасност. Но вече ми внушиха, че щом започне да излиза, а тя няма как да не се появява пред хората, могат да възникнат всякакви изненади… Защото някои от местата, които ще посети, вече са известни, да речем, мястото на утрешната пресконференция… Няма значение, ще си скъсаме задниците…

— Направете всичко възможно — каза Мтанга. — А сега да обсъдим най-важното. Не бих ви повикал тук, за да си говорим само за тези проблеми. Ей там, в другата стая, има едно много интересно момче, би трябвало да си поговорите с него.

— Кой е той?

— Шпионин — каза най-спокойно Мтанга. — Е, или разузнавач, няма никакво значение… Чужденец е. Между другото контраразузнаването е запознато със случая, но няма намерение да пречи. Защото той е тук с една–единствена цел и на нас това ни върши прекрасна работа. Неговото началство не може да понася „Гемблър даймънд“ и е готово да ни окаже всякакво съдействие тази корпорация да не стъпи тук. Мисля, че и за вас ще е полезно да си поговорите с него… Той е в съседната стая, отляво…

Мазур кимна, тутакси излезе в коридора и без да чука, влезе по войнишки във въпросната стая (снабдена със същата двойна врата с внушителен обков). Помещението беше мебелирано горе–долу по същия начин. Само че в ъгъла нямаше автомат. Човекът, който седеше с лице към вратата, не скокна изненадано и дори изобщо не помръдна, а остана да седи, загледан с явен интерес в Мазур — беше един такъв спокоен, сдържан, едър и късо подстриган рус мъж. Но сетне все пак стана:

— Господин полковник? Радвам се да се запознаем, чувал съм разни неща за вас… Казвам се Роналд. Искате ли едно питие?

— Не бих отказал — отвърна Мазур и седна.

Нямаше как да греши — тази канара отдалече дъхтеше на военен. Краставите кучета се надушваха веднага. Беше рано да прави предположения, но със сигурност не възлагаха такива мисии в чужбина на обикновени пехотинци. Щом бяха изпратили офицер, а този без съмнение беше офицер, значи той беше нещо по-специално…

— Мисля, че полковникът ви е обяснил за какво става дума? — попита уверено Роналд. — У нас никак, ама никак не обичат „Гемблър даймънд“ и аз съм тук с една съвсем обикновена, но само като формулировка мисия — да ви окажа пълно съдействие и максимална помощ, за да им попречите да се намъкнат тук. Това ще е много добре за местните хора, а мисля, че ще бъде от полза и за вас, нали?

— Защо това да е от полза за мен? — попита небрежно Мазур.

— Защото вие командвате личната охрана на мадмоазел Натали — каза най-спокойно Роналд. — Ние много добре знаем по чие нареждане го правите и кой сте вие, но в момента такива подробности изобщо не би трябвало да ме интересуват. Тъй като — ще повторя — задачата ми е една: „Даймънд“. За вашето началство на живот и смърт е важно да не ги допусне тук… Извинете, но ние имаме добро разузнаване. Моето началство копнее за абсолютно същото, тъй че по този въпрос нашите цели съвпадат напълно и ние трябва да си сътрудничим, нали така?

— Изглежда, е така — отвърна Мазур, вече определил наум националната принадлежност на непознатия. — Че защо не, след като нещата ще се ограничат само с това…

— Да, само с това — увери го Роналд. — Всъщност в момента аз не разговарям със съветски офицер, а с началника на личната охрана на мадмоазел Олонго. Възнамерявам да се придържам към тази версия. Имате ли нещо против?

— Ни най-малко — отвърна Мазур. — Извинете, че ще проявя професионален цинизъм, но стига да има полза от вас.

— Ще има — каза невъзмутимо Роналд. — Хората при нас са абсолютно наясно, че за да се противодейства на „Даймънд“, трябва да се запази… е, нека не казваме сегашният режим, че току-виж този израз ви обидил. Ще го наречем другояче — сегашната власт. Оттук автоматично произтича, че ние сме заинтересовани не по-малко от вас бъдещата кралица да остане жива и здрава и да продължи да стои начело на държавата. Ако с нея, не дай Боже, се случи нещо, последствията могат да бъдат крайно непредсказуеми — или във властта ще се промъкне някой, който може да се сприятели с „Даймънд“, или ще настанат хаос и неразбория, които отново ще свършат работа на нашия противник… Това са нашите мотиви. Вярвате ли ми?

Мазур се подсмихна:

— Честно казано, вярвам най-много на Мтанга. Старият лисугер не би препоръчал кого да е, а щом той ме посъветва да си другарувам с вас, значи знае какво прави. Тази позиция обижда ли ви?

— Какво говорите! — възкликна Роналд. — Това е нормална професионална позиция. От къде на къде ще ми вярвате още от първия миг? Та тъй… — Той се смръщи леко. — Утре, по време на пресконференцията, се готви покушение срещу нея. — Роналд вдигна ръка. — Само не ме питайте за подробностите, не ги зная. И никой при нас не ги знае. Но получихме информация от сигурен източник. Покушение ще има. Подозирам, че местните хора, дори и да са информирани за това, пак няма да отменят пресконференцията…

— Аз също — промърмори Мазур. — Те й придават изключително важно значение. Значи не разполагате с подробности… А имате ли някакви предположения?

— Моите хора вече проучиха обекта, още повече че той не спада към секретните и всеки може да влиза там. Вярно, залата, в която ще се проведе пресконференцията, вече е блокирана от вашите хора и това е много правилно… Но все пак мястото е известно на всички, тъй като е една от актовите зали на Минно–геоложкия колеж. Какви са предположенията ми ли? Или ще стрелят, или ще хвърлят граната. По-вероятно е първото. При стрелба нападателят ще има предимство от няколко секунди за разлика от покушението с граната. Защото, за да хвърлиш граната, трябва да замахнеш, а това са точно онези няколко секунди ненужна загуба на време, тъй като там ще има страшно много ваша охрана, която да го възпре. А пък, ако стрелецът е добър професионалист, дори и вие няма да можете да го спрете, нали?

— Да… — изрече бавно Мазур. — Уви, стрелецът има шансове. Много по-големи, отколкото, ако са решили да хвърлят граната. Сигурен ли сте, че човекът или групата, която ще извърши покушението, ще бъде вътре?

— Сигурен съм — каза Роланд. — Както е редно да се подходи в такива случаи — сигурно ще се съгласите с мен, — се поставих на мястото на човека, който смята да извърши покушението, и обмислих как бих постъпил, ако ми възложат такава задача. Не го приемайте като самохвалство, но аз съм добре обучен в тези неща. Други възможности просто не съществуват. Ако в помещението има предварително заложена мина, сапьорите непременно ще я намерят. Тук сапьорите са добри, зная го. В залата има цели четири големи високи прозореца, но всичките са от едната страна и гледат към вътрешния двор, където естествено ще има охрана, тъй че няма как да стрелят с гранатомет от двора. И от улицата също е далеч, понеже зад оградата има малка горичка. Дърветата са много тънки и хилави, за да може човек с гранатомет да се покатери на върха им, а освен това вие сигурно ще сложите свои хора и в горичката. Това означава, че заплахата отвън е напълно изключена. Нападателят или нападателите ще се правят на журналисти, просто нямат друг вариант. Това са моите предположения. Като се има предвид, че — повтарям — покушение ще има при всички случаи. Какво ще кажете?

Мазур не мисли дълго. И каза, натъртвайки на всяка дума:

— В тези ваши предположения не виждам нито пропуски, нито недостатъци, които да изискват някакво допълнение… Струва ми се, че всичко е точно. Те могат да действат само отвътре, тъй като отвън периметърът за сигурност ще бъде доста широк. Но не е задължително това да бъде някой журналистите…

— А може да е някой от охранителите — довърши вместо него Роланд, кимайки. — Има такива прецеденти. — Той лекичко се усмихна. — Познавам вашите методи. Охраната е обучена да държи в полезрението си не само публиката, а и да се наблюдават взаимно. Умно. Но съгласете се, че и в този случай негодникът ще има някакъв шанс. Естествено тя може да се появи пред журналистите като амазонка или, както ги наричат тук, като амикоте. Все пак е полковник и командва батальон. Като се има предвид сегашната трудна и напрегната ситуация, никой няма да се изненада. Та това е Африка… Ще носи камуфлажна униформа, а под нея — здрава бронежилетка. Само че това изобщо няма да я спаси от изстрел в главата…

Мазур замислено каза:

— Допускам, че информацията ви е точна… И не виждам никакви пропуски във вашите предположения… Но този стрелец би трябвало да е смъртник. Тъй като ще му е много трудно да се измъкне. Нашите хора ще стоят и отвън, и до всички врати.

— А защо не допуснем варианта, че това може да бъде някакъв фанатик? Понякога фанатиците са обучени да стрелят много добре. Или, да речем, някой много печен професионалист, който срещу съответното заплащане ще рискува, като си намери някаква макар и несигурна, но все пак възможност да се измъкне. Той може да има съучастници, които в нужния момент ще взривят гранати в различни ъгли на залата, за да вдигнат шум и да блъвнат пушек… Ще предизвикат паника и стрелецът ще има шанс, макар и минимален. Вие, разбира се, ще претърсите всички предварително… Но ако те са професионалисти, могат да монтират джунджуриите си в някаква апаратура. Понеже никой няма да разглобява камерите и диктофоните им, нали?

— Така е — призна неохотно Мазур.

— Чисто и просто ще помолят всеки от тях да покаже дали апаратурата му работи — каза Роланд. — Само че гранатите могат да се монтират така, че апаратурата да работи нормално дори ако са вътре. А пък пистолетът… По-добре от мен знаете, че един сериозен професионалист може да скрие оръжие по тялото си по такъв начин, че доста трудничко да бъде открито. Или сте твърдо решени момчетата ви да използват металотърсачи? Днешните камери изобщо не са малки и във всяка от тях може да се направи тайник. С тази работа се занимават много сериозни хора, разбирате за кого говоря. Тяхната служба за сигурност не отстъпва на нито едно европейско разузнаване и те разполагат с професионалисти, които са способни да извъртят всякакви номера. И просто е невъзможно да се установи предварително кой е стрелецът, тъй като журналистите ще са около шейсет души, а две трети от тях пристигнаха току-що с онзи чартърен боинг. Тук те са абсолютно неизвестни, както и много от вестниците им. За толкова кратко време само изключително мощни разузнавателни служби като американските, вашите или английските биха могли да проверят всеки от тях и да установят, че този или онзи вестник не съществува. Не ме е срам да призная, че нашите служби например не биха могли да го направят. Впрочем не съм сигурен, че вие, американците или англичаните също бихте могли да извършите такава проверка… Просто времето е твърде кратко. Е, вече ви казах всичко, направих каквото можах. Най-важното е, че ви предупредих, а онзи, който е предупреден, е въоръжен. И от вас се иска само да сторите и невъзможното.

— Да, само — каза с мрачна ирония Мазур.

— Е, какво да се прави? — разпери ръце Роланд. — За нас беше изключително трудно да получим дори и тази информация. Остава едно — да задействате професионализма си с пълна сила. А вие сте професионалист. — Той се усмихна широко и развеселено. — Вие сте много добър професионалист. Понеже тъй и не ме попитахте откъде съм, а аз съм сигурен, че не е от деликатност. Откъде у хора като нас двамата ще се вземе деликатност в такива ситуации? Убеден съм, че вече сте наясно откъде съм, включително и по акцента ми, нали? Ако не искате, не ми отговаряйте, но погледът ви е красноречив… Вече сте разбрали откъде съм. И затова е неизбежно да ви задам един въпрос: не изпитвате ли вътрешен дискомфорт или подсъзнателно отвращение?

Мазур също се усмихна открито и развеселено:

— Самият вие ме признахте за професионалист. Какви емоции бих могъл да изпитвам в момента? Сега емоциите, чувствата и цялата останала лирика са неуместни. Ако този въпрос ви бях задал аз, вие щяхте да ми отговорите по същия начин, нали?

— Естествено — кимна Роналд. — Да, и още нещо. Не съм дошъл тук, за да изпълня едно–единствено поръчение. С любезното разрешение на моите господари ще остана още известно време в качеството на, тъй да се каже, офицер за свръзка между моето началство и полковник Мтанга… а сега и с вас. Защото, дори ако утре всичко мине успешно и вие неутрализирате похитителите, едва ли известната на двама ни фирма ще се откаже да продължи с лудориите си. Имате ли някакви въпроси?

— Мисля, че имам един — каза Мазур след кратък размисъл. — Само че не зная дали ще ми отговорите…

— И какъв е той?

— Въпрос, който не вълнува съветския офицер, а именно началника на личната охрана на мадмоазел Олонго — каза Мазур. — Ясно е, че такава информация може да се получи само отвътре. Вие би трябвало да имате източник, който да се информира на място, при вашите приятели… да пукнат дано. Този източник съществува ли още, или вече не е там?

— Питате ме дали можем да продължим да получаваме информация за… поредните акции, нали? — кимна досетливо Роналд. — Да, мога да ви отговоря. Източникът не е изчезнал и продължава да действа. Ако тези хора замислят още нещо, информацията няма начин да го подмине и вие с Мтанга ще бъдете известени веднага. — И добави тихо, гледайки Мазур в очите: — Имам заповед да не допускам „Даймънд“ тук и следователно да запазя сегашната власт и на първо място мадмоазел Олонго. А аз съм свикнал да изпълнявам заповедите…

— Вярвам ви — каза Мазур и стана. — Е, в такъв случай — до следващата ни среща. Седмото ми чувство ми подсказва, че непременно ще има такава…

— Непременно — подсмихна се Роналд.

Когато Мазур се върна в стаичката на полковника, той седеше мрачен и начумерен в предишната поза над чашата си и приличаше на птицата макуил, която винаги стои кацнала на клона с точно такъв посърнал вид. Тук дори имаше такава поговорка — унил като макуил.

Щом зърна Мазур, той се изправи и попита:

— Интересно момче, нали?

Мазур завъртя глава:

— Да, много любопитни познанства имате… Как стана така, че се свързахте със службите в ЮАР?

— Е, да — подсмихна се Мтанга. — Разбрали сте, че е от ЮАР. Предполагам, че причината е била акцентът му, нали? Явно добре са ви обучили…

— Да, добре — каза Мазур и доля джин в чашата си, където ледът вече се бе разтопил.

Мтанга с най-невъзмутим вид сви рамене:

— Се ла ви, както биха казали нашите бивши господари, а сега приятели и покровители… Теоретично всеки чернокож би трябвало да мрази тези проклети расисти. Но това са емоции, а нашата професия ни принуждава да разсъждаваме другояче. Ние трябва да си останем цинични прагматици. За такава информация бих си сътрудничил дори с блатния дявол Самбата, камо ли със службите в ЮАР. Или не сте съгласен? Зная, че вие, руснаците, сте воювали с тях…

— Това са емоции — подсмихна се Мазур. — И да, аз лично съм воювал… И какво от това? Прав сте, заради такава информация човек може да се сприятели дори със Самбата… — Той присви очи: — По-важното е, че това момче не просто дава ценна информация, а е напълно прозрачен и мотивите му са съвсем ясни…

— Аха! — възкликна Мтанга и насочи показалец към Мазур. — Значи сте се досетили?

Мазур сви рамене:

— Какво има да се досещам? Зная го. В ЮАР е „Дьо Брис“, една от най-големите компании в света за добив на диаманти. Те нямат по-заклет враг от „Гемблър даймънд“ и обратното… Тъй че този ваш Роналд е абсолютно прозрачен. Сигурен съм, че му е заповядано, ако ще, да се разкъса, но да не допусне „Даймънд“ тук, а това означава, че може да му се вярва и за всичко останало. А, знаете ли, рядко се случва да можеш да вярваш на един човек… И изобщо не би могло да става дума за някаква провокация от тяхна страна, нали така? Знаят, че сме на нож с „Даймънд“ и няма нужда да наливат масло в огъня на провокациите.

— И аз мисля така — рече Мтанга. — И тъй като неговата информация е точна и достоверна, утре и на двама ни предстои тежък ден, съгласен ли сте?

— Така е… — отвърна Мазур. — Трябва да обсъдим много неща още сега…

— Трябва — кимна Мтанга. — Само че не веднага. — И той погледна часовника си. — С вас иска да си поговори и още един човек. След половин час ще ви чака в ресторант „Режанс“. Ще успеете, Флорисиен е добър шофьор…

— Много мило — каза Мазур. — И кой още ще ми се стовари на главата?

— Този път един французин — каза с лека усмивка Мтанга. — Мосю Жак, предпочита да го наричат така. Казано под секрет, това е тукашният им резидент. Имайте предвид, че той в никакъв случай не е обикновен чиновник, изпратен на това затънтено място заради провинения, а добър специалист по Африка и професионалист. Отдавна е тук. Защо се усмихвате под мустак? Аха! Няма нужда да ви обяснявам подробно, сигурно разполагате с неговото досие, може би дори сте виждали снимката му… Е, не искам да ми отговаряте, в това няма нищо странно… Всички правят досиета за всеки, доколкото могат… Та той е изключително настойчив, казва, че е наложително да се срещнете с него заради някаква много важна работа, както твърди, която би трябвало да интересува хора на вашето ниво…

„Проклетият Лаврик — помисли си ядосано Мазур. — Положи всички усилия, за да възприемат полковник Иванов като по-важна фигура от самия него. А пък когато сред местния елит плъзне и слухът, че Мазур е приел вчерашната делегация в кабинета на посланика, седнал на стола му, мълвата направо ще го произведе в генерал. А в това време Лаврик ще щъка насам–натам като незабележима сива мишка. Но не бива да се сърдя, защото всичко това е в интерес на работата, всичко е правилно.“

— А той с кого иска да се види? — уточни Мазур.

— В какъв смисъл? — повдигна вежди Мтанга. — Нали ви казах, с вас.

Мазур се подсмихна:

— Полковник, нали не сте забравили, че в крайна сметка се получи така, че аз съм едно лице в два образа? С кого иска да се срещне този човек — с началника на личната охрана на мадмоазел Олонго или…

Мтанга разпери ръце:

— Той иска да се срещне с полковник Иванов. Това е всичко, което каза. Не се наемам да гадая какво има предвид. Просто не мога да определя. В който и образ да се представяте, вие си оставате полковник Иванов, нали така?

— Така е — изсумтя Мазур.

— Ето, нали виждате… Ако бях на ваше място, нямаше да откажа. След като с човек на вашето ниво иска да се срещне не кой да е, а мосю Жак, едва ли става дума за незначителни неща. Сигурно ще научите нещо, което ще ви заинтригува…

— Че аз нямам намерение да отказвам — промърмори Мазур.

„Весело си живеем — помисли си, допивайки чашата. — Несанкционирана среща със служител на разузнаването на ЮАР, сега още една несанкционирана среща с френския резидент. По друго време за такива неща щяха жив да ме одерат и да ми ги запишат в досието, но сега няма никакво съмнение, че ще го приемат с голям ентусиазъм и дори с одобрение. Затънах в дебрите на високата политика, кой да знае, че ще стане така…“.

 

 

… Гърменият заек Мтанга беше прав — не бяха показвали досиетата на Мазур, но му бяха дали да прочете кратки справки за петима-шестима резиденти на най-сериозните разузнавания и на първо място, разбира се, на френското. Тъй че Мазур моментално разпозна мосю Жак от снимката и уверено тръгна към масата. Разбира се, французинът щеше да се досети как стоят нещата, но какво значение имаше това, щом играта вече беше открита? Веднага си пролича, че той също разпозна Мазур още щом се появи на прага.

— Радвам се да се запозная с вас, господин… полковник — каза французинът, когато Мазур седна.

Паузата между двете последни думи беше доста многозначителна, а французинът се усмихна изтънчено, дори би могло да се каже — с истинска галска усмивка, която очевидно означаваше нещо от сорта на: много добре зная, мон шер ами че вие не сте полковник, а генерал, но като възпитани хора ще спазваме правилата на играта. Е, нека си мисли, каквото си ще, така на Лаврик ще му е по-лесно да работи. В края на краищата това беше един от класическите методи на бойците от частите със специално предназначение — отпред вървеше двуметров здравеняк с мутра на неандерталец и половинметров нож в зъбите, целият окичен с картечници и патрондаши, върху когото не много опитният противник съсредоточаваше цялото си внимание, без да знае, че истинската заплаха е хилавото невидимо войниче, което ситни зад него, въоръжено само със сапьорска лопатка…

— Позволих си да поръчам обяда — каза мосю Жак. — Надявам се, че нямате нищо против?

Мазур дипломатично се усмихна:

— Какво говорите, за такива неща човек трябва изцяло да се уповава на французите и да им има пълно доверие…

Той не го беше поканил в някаква вътрешна стаичка, както направи преди малко Мтанга, а това означаваше, че ресторантчето си беше просто ресторантче, а не негов обект. Но край околните маси… Макар там да седяха най-обикновени на вид посетители като захласнати помежду си млади двойки и солидни възрастни рентиери, нямаше никакво съмнение, че много от тях бяха хора на французина. Знаем ги ние тия номера…

И докато чакаха сервитьора, и по време на обяда мосю Жак с лекота бъбреше непринудено за разни незначителни неща. Както стана ясно почти веднага, той градеше образ на класическия, добре познат на всеки чужденец французин от френските комедийни филми, като на някакъв партньор на Луи дьо Фюнес, който, макар и да играе второстепенна роля, се мярка доста често на екрана. Беше дребен, леко плешив, с дръзки мустаци ала Еркюл Поаро, жестикулираше енергично, имаше много жива мимика и проследяваше хубавиците с поглед като истински парижанин… Е, какво пък, вероятно за седем години тази маска толкова здраво се бе лепнала за него, че поведението му изглеждаше съвсем автоматично, сякаш действаше на автопилот. В първия момент Мазур очакваше, че мосю Жак постоянно ще възклицава: „Воала!“ и „О-ла-ла!“, но това не се случи, тъй като събеседникът му явно имаше здраво чувство за мярка.

А когато приключиха с десерта и започнаха да отпиват бяло вино на малки глътки, в държанието на мосю Жак настъпи лека промяна, той почти престана да жестикулира и лицето му изгуби подвижността си. Макар че, разбира се, и сега нямаше вид на заговорник, а по-скоро на бизнесмен, който провежда сериозен разговор. И постигаше това без усилия, тъй като според легендата през всички тези седем години господин Жак бе тукашният представител на „Ситроен“ и „Берлие“, а това означаваше, че бе принуден да прекарва част от времето си, отдавайки се на истински бизнес, иначе просто нямаше как…

Тихо, но не чак шепнешком, мосю Жак каза:

— Можем да разговаряме съвсем спокойно. — Беше уловил погледа, който Мазур хвърли открито към околните маси. — Като опитен разузнавач, вие естествено сте наясно по този въпрос.

Провъзгласеният за опитен разузнавач Мазур направи съответната физиономия. И си помисли: „Ами да, разбира се, както в много други страни, и при французите сродните служби обменят информация мързеливо“. Френското военноморско разузнаване би се ориентирало много по-добре кой е Мазур, защото тогава, преди десет години, край Ахатинските острови, мадмоазел Мадлен дьо Ронак, тази чаровна вещица бе успяла да заснеме повечето от тях, ако не и всички. Но мосю Жак беше от външното разузнаване, което във Франция се подчиняваше на Министерството на външните работи.

— Понеже ние с вас не сме дипломати, а тъй да се каже, практикуващи специалисти, може би ще преминем веднага към деловия си разговор, без да се разсейваме с излишно празнодумство?

— Нямам нищо против — каза Мазур.

А мосю се усмихна с все същата неподражаема изисканост:

— Надявам се, че сте успели да включите диктофона си? Аз включих моя. Такива са правилата на играта, и двамата ги знаем.

Мазур отново направи многозначителна физиономия, както подобаваше на един опитен разузнавач. Той наистина вече беше включил диктофона си, тъй като Лаврик, който го снабди с миниатюрната техника, го бе научил да го прави много умело.

— И тъй… — каза мосю Жак, а на лицето му се изписа известна загриженост. — Естествено на вас ви се ще да разберете с кого точно разговарям в момента. Защото вие, както и аз, се представяме в два образа. Вярно, единият от моите образи е маска, но при вас, като се замисли човек, и двата са истински. Тъй че смело можете да смятате, че се обръщам и към двата ви образа, така е. — На лицето му се мярна усмивка и веднага изчезна. — Вие много добре разбирате, че ние, както никой друг, сме заинтересовани да запазим пълна стабилност в страната. Уви, стабилността в Африка понякога може да бъде разклатена много по-лесно, отколкото на други континенти. Затова веднага ще преминем към конкретните неща. На този етап не сме засекли вътрешни заговори. Идеята на покойния баща на нацията за кралството, херцозите и графовете е доста добра и заслужава педантично да бъде претворена в живота най-вече заради това, че така някои потенциални метежници ще се успокоят и няма да предприемат нищо…

— Но някои хора могат да бъдат купени… — каза Мазур.

Французинът енергично вдигна ръка:

— Бъдете сигурен, че ние сме организирали много добре системата за наблюдение на евентуалните сребролюбци. Засега не виждам причина за тревога в тази посока. Но външните сили, за които вие сигурно сте добре информиран… Макар че… Може би не бива губя време за обяснения, тъй като сте наясно с активността, която се забелязва от другата страна на границата, в съседната държава?

Мазур помисли малко и рискува да каже самата истина:

— Не. Или поне нямам подробна информация за подобно нещо.

— А това означава, че вашите хора не знаят нищо. Ако имаха такава информация, със сигурност щяха да ви я съобщят. Та така. От известно време засичаме крайно неприятна за нас активност в съседната държава. Там се появиха хора, идентифицирани като бели наемници, а част от тях са добре известни на сериозните разузнавания. Всъщност сред тях има и доста чернокожи, но това не променя нещата. Вече е засечен и фактът, че им доставят оръжие и боеприпаси. Сигурно ще попитате защо смятаме, че това има нещо общо с тукашната ситуация. Част от тези господа вече са се настанили до самата граница, в онова градче, откъдето предаваше Мукузели, преди да се премести в столицата. На две крачки от границата. Съгласете се, че това позволява да се направят някои категорични изводи.

— Така е — кимна Мазур.

— И тук възникват куп въпроси — каза мосю Жак. — Аз нито за миг не допускам, че те възнамеряват да предприемат дързък набег срещу резиденцията на мадмоазел Олонго и да извършат преврат, както стана на други места… Все пак това не са Сейшелските острови и любимите номера на Майк Хоар няма да минат. Те са твърде малко, за да предприемат набег или да нахлуят в столицата с бойни действия. Един сериозен човек не може да не осъзнава това, а зад тях стоят сериозни хора, които не са склонни на авантюри и глупави постъпки. Съгласен ли сте с моята логика?

Мазур мълчешком кимна.

— Значи тук има нещо друго. А ние не знаем какво е то и това малко ме изнервя. На практика всичко, което могат да направят, ще бъде насочено към разклащането на стабилността. Мисля, че замислите им са стигнали само дотук… Там, в градчето край границата, има едва трийсетина души… И ако погледнем на ситуацията с професионален цинизъм, това отваря възможността да бъдат проведени специални операции, нали така? Разбирате ли какво имам предвид?

Мазур кимна. В случая нямаше нищо за разбиране — просто през една тъмна нощ трябваше да прекосят чисто символичната граница, както стана наскоро, и да си пообщуват с компанията, която се е събрала там…

— Но в това отношение възникват известни трудности — каза малко обезсърчено мосю Жак. — Ако зависеше от мен или от преките ми началници, не бих се обърнал към вас и бих решил проблема със собствени сили. — Той натъжено разкриви устни. — Само че има още по-големи началници и политици. И те недвусмислено ми забраниха да върша подобни лудории. В дъното на всичко е някаква висша политика и честно казано, не съм разпитвал кой знае колко за подробностите. Има някакво много сложно преплитане на висша политика и бизнес. Изглежда, те се боят, че една известна и на двама ни фирма може да ощети нашите интереси в някое друго кътче по света, тъй като разполага с всички възможности да го стори. Както и още нещо… Но, повтарям — това не ме интересува. За мен има значение само фактът, че ми е забранено да извършвам каквито и да било активни мероприятия. Само че съществуват и други хора, които нямат такава забрана… — За миг погледът му стана пронизващ, очите му заприличаха на два свредела. — Разбирате ли ме добре какво искам да кажа?

— Много добре ви разбирам — кимна Мазур.

Че какво имаше да разбира в този случай? Жабарят искаше някой друг да свърши мръсната работа вместо него. Може би наистина му бяха забранили, а може би просто искаше да остане встрани. И беше прав — това не бяха Сейшелските острови, нито някаква си държавица Мавриций и с толкова скромни сили онези хора не можеха да извършат нападение, камо ли да предприемат бойни действия. Тук имаше нещо друго. Дали пък не се подготвяше някаква диверсия? Някаква провокация, каквато имаше буквално преди няколко дни?

Мосю Жак угоднически каза:

— Моите големи началници и политиците в Париж би трябвало да са абсолютно наясно, че въпреки цялото влияние, с което се ползваме тук, не можем да контролираме абсолютно всичко и да се разпореждаме както преди. И ако някой местен генерал или полковник реши да предприеме нападение през границата, а тук такива неща стават непрекъснато и повсеместно, аз не бих могъл да попреча… и дори може да не съм информиран за това предварително, понеже все пак не съм господ, че да проследя всичко и всички. Затова едва ли има смисъл да се изчаква прекалено дълго, защото те скоро ще бъдат в пълна готовност, а ние нямаме представа какво са намислили… Това е основната тема на нашия разговор, другото не е чак толкова важно… Какво ще кажете?

— Комплимент за комплимента — отвърна сериозно Мазур. — Радвам се, че ме смятате за опитен разузнавач, но и аз съм с твърдото убеждение, че вие също в никакъв случай не сте някакъв кьопав дилетант… Длъжен съм да докладвам на началниците си, а те ще решат…

— Да, разбира се! Защо трябва да чакаме? — Той хитро се подсмихна. — А можете ли да докладвате на началниците си по две линии? И на вашето основно началство, и на местното?

— Мисля, че мога — каза Мазур.

„Наистина, ако французинът иска да ни прехвърли мръсната работа, защо и ние да не постъпим по същия начин, като прехвърлим всичко на някой местен и доста як гръб? Още повече че те с готовност ще се съгласят. Разбира се, първо трябва да се посъветвам с Лаврик и да получа разрешение и чак след това да ида при Мтанга…“.

— Мисля, че всеки от нас много добре разбра другия, нали така? — попита французинът. — Не мога да се опитвам да предотвратя онова, за което нямам информация…

— Така е… — каза Мазур. И се сети, че има какво да попита: — Свършихме ли с основната тема? Прекрасно… А сега ще ви помоля да смятате, че разговаряте единствено и само с началника на личната охрана на мадмоазел Олонго. Знаете ли нещо за това, че по време на утрешната пресконференция срещу нея ще бъде извършено покушение?

Подвижното лице на мосю Жак за миг застина като неподвижна маска.

— Абсолютно нищо — изрече бавно той. — Да не би вие да имате такава информация?

— Да.

— Източникът ви сигурен ли е?

— Според мен да — каза Мазур. И изпреварвайки въпроса, допълни: — Но моят източник не знае нито подробностите, нито кои са хората. Той просто твърди, че ще има покушение…

— Какво пък, ако приемем, че вашият източник не лъже… Минно-геоложкият колеж… — Мосю Жак се замисли за известно време, през което Мазур успя да изпуши половин цигара. — Това може да е само човек от залата, някой от журналистите или от вътрешната охрана…

„Професионалист — каза си с уважение Мазур. — Явно познава Минно-геоложкия колеж, тутакси изчисли всичко и стигна до същите изводи, каквито направи и човекът от службите на ЮАР“.

— И какво мислите да предприемете? — попита съвсем тихичко мосю Жак.

Мазур леко сви рамене:

— Боя се, че не мога да предприема нищо. Само мога да си отварям очите на четири и да се постарая да заловя въпросния човек или въпросната група, преди да са задействали оръжието се. Може би ще ми подскажете нещо?

— Уви, не мога — каза мосю Жак. — Колкото и да е тъжно, други възможности наистина няма. Журналистическата апаратура може да се използва като прекрасно скривалище за пистолет или за граната и в този случай няма да помогнат нито магнитометри, нито рентгени, а пък предварително да разглобяваш винтче по винтче всяка камера или диктофон, е невъзможно. Но вероятно ще мога да ви помогна малко. Когато преди три часа получих списъка на журналистите, които пристигат тук, го проучих по един критерий. Изобщо не съм имал предвид някакъв убиец, а чисто и просто се поинтересувах от евентуалните разузнавачи, които биха могли да пристигнат тук. Тази журналистическа компания възнамерява да остане в града до коронацията, всички са се акредитирали за церемонията. А ние с вас много добре знаем колко често хора с нашия скучен занаят се появяват предрешени и като журналисти. — Той многозначително се подсмихна. — Да вземем например един руснак, чиято истинска същност знаят и хлапетата по улиците… Както и да е, да не се разсейваме. Проучих списъка много старателно.

— И по какъв признак подбрахте подозрителните?

Мосю Жак с готовност отговори:

— Подбрах онези от тях, които на пръв поглед нямат никаква причина да са тук. Да речем, американецът… Не зная до каква степен познавате американските нрави, но аз съм наясно, че американците — имам предвид обикновените хора, а не персоните, които по служебна или по бизнес линия са длъжни да се интересуват какво става в чужбина — в по-голямата си част не проявяват никакъв интерес към онова, което се случва извън границите на Щатите. Абсолютно никакъв. Дори добрата стара Европа им е напълно безразлична, камо ли Африка. Но въпреки това сред журналистите се подвизава някой си Кристофър Евърт от „Балоу нюз“. Успях да проверя какво е това. Балоу е едно малко градче в щата Канзас с население малко над четири хиляди души. Няма никакво съмнение, че това е някаква ужасна дупка и ако щете, нарежете ме на парчета, но няма да повярвам, че там могат да се заинтересуват от тукашните събития, още повече — когато става дума за обявяването на монархия, към която янките се отнасят без капка ентусиазъм. Дяволите да го вземат, едва ли на това затънтено място в Канзас ще се намери дори и един човек, който е в състояние да открие нашата държава на картата, освен може би някой учител или библиотекар… Но въпреки това вестничето е дръзнало да направи доста сериозни разходи, за да изпрати мистър Евърт тук. Начинанието няма да има никаква възвръщаемост, а янките са страшно практични. Не виждам нищо странно във факта, че тук са пристигнали четирима френски журналисти, които също са от подобни малки градчета, защото това е съвсем различно. Във Франция много хора до ден-днешен живо се интересуват от всичко, което става в бившите ни колонии. Само че какво прави тук репортер от „Балоу нюз“? — Той извади от луксозната си кожена папка един дебел плик и го сложи пред Мазур. — Тук има информация за осем такива провинциалисти, включително и за мистър Евърт. Име, държава, название на вестника или телевизията. От дълбоките провинции в Ирландия, Швеция, Белгия, Италия и дори от Гърция. Пак повтарям, не съм имал предвид никакво покушение и никакви атентатори. Чисто и просто исках да ви предам това като на началник на личната охрана на мадмоазел Олонго. Според моите наблюдения и моята информация вие наистина сте добър бодигард, да не говорим как я спасихте от резиденцията по време на нападението. Виждам, че сте перфектно обучен. А вие сигурно знаете по-добре от мен, че добрият началник на охраната трябва да събира информация за разни съмнителни типове, които се появяват близо до охранявания обект…

— Естествено — каза Мазур. — Само че знаете ли какво? Можете ли да ми дадете такава информация и за онези четирима французи?

За миг очите на събеседника му отново се превърнаха в свредели:

— Мислите ли, че…

— Нямам представа — каза Мазур. — Включвам ги в списъка единствено и само заради факта че те не предизвикват вашите подозрения. Но знае ли човек? Може би разчитат точно на това? На вас те не ви изглеждат подозрително, но аз съм длъжен да подозирам всички… Или вие смятате, че бъдещият убиец в никакъв случай не може да бъде французин?

— Няма такова нещо — подсмихна се мосю Жак. — Аз не съм от хората, които издигат патриотизма до степен на идиотизъм. Не са малко французите, които са замесени в най-мръсните неща… — Той погледна часовника си, явно пресмятайки нещо. — Мога да ви снабдя с материалите най-късно след час. Ще ви ги донесе един мой човек, понеже някакъв си скромен представител на две, макар и много големи автомобилни фирми не е в позиция да се появява в Лунния дворец, просто не е подходящ за това място. Може би имате някакви въпроси?

— Нямам — каза Мазур.

Мосю Жак присви очи:

— Ако съдя по това, че не попитахте нито как се казва градчето, в което се е окопала тази компания, нито къде точно се намира, значи много добре знаете за кой град и дори за коя сграда става дума… Там неотдавна вече се вдигна някаква дандания…

Мазур се подсмихна:

— В Африка непрекъснато стават разни дандании…

— Не се опитвам да измъкна някаква информация от вас, това си е ваша работа — подсмихна се също французинът. — Дори ми харесва, че знаете кой е градът и коя е сградата. Имам предвид основната тема на нашия разговор. Наистина бих ви посъветвал да форсирате събитията. Компанията, която се е събрала там, никак не ми харесва…

— На мен също — каза Мазур. — Предварително и задочно. Е, радвам се, че се запознах с вас.