Александър Бушков
Диамантената принцеса (3)

Трета глава
Краткият живот на затънтеното място

Мазур много пъти се бе размотавал из тази държава с военни хеликоптери, затова вече не изпитваше кой знае какви емоции, тъй като беше абсолютно наясно какво да очаква от местните икарчета. Обикновено те препускаха с вертолетчетата си като келеши с мотори (пък и на възраст повечето от тях не бяха надраснали кой знае колко келешите). При първа възможност започваха да заобикалят с дръзки бръснещи маневри скупчените дървета, скали и селски къщи, че дори и да прескачат препятствия, включително и влакови композиции. Колкото и да се бореше с този стил на летене, командващият военновъздушните сили не можеше да се справи с тях. При това, макар да изглеждаше странно, въпреки тази необузданост аварийността на практика беше сведена до нула.

Мазур винаги недоволно се смръщваше след поредния крайно безразсъден вираж. Не се страхуваше, но всичко това му се струваше някак лекомислено, сякаш не летеше с военен хеликоптер, а пряко волята си бе яхнал мотор в компанията на калпазани от горните класове. От време на време му идеше да им кресне, но беше наясно, че няма да постигне никакъв ефект, щом дори командващият им не можеше да направи нищо по този въпрос…

Ако се съдеше по физиономията на лейтенант Бернадот, който съпровождаше Мазур заедно с двама въоръжени с автомати бойци от военната полиция, той изпитваше абсолютно същите чувства, но си траеше, тъй като явно вече много пъти бе чувал, че няма никакъв смисъл да реагира…

Бернадот не беше прякор, а истинската фамилия на лейтенанта. Според правилата на местното гостоприемство, преди да излетят, те пиха кафе в стаята на пилотите и лейтенантът, който беше общително, дори бъбриво момче, успя да разкаже на Мазур откъде са се взели някои неща.

Историята се коренеше във времената на робството, горе–долу в годините, когато е управлявал злощастният Луи-Филип. Собственикът на имението, на когото принадлежали и предците на Бернадот, страшно мразел Наполеон, тъй като по време на революцията дядо му, който бил аристократ, изгубил всичко (а то изобщо не било малко) и добре че все пак успял да напусне страната заедно със семейството си и така да избегне близкото съприкосновение с революционния бръснач, сиреч с гилотината. А сетне се установил точно на това място и си купил имение и роби (понеже успял да натъпче доста скъпоценни камъни по джобовете си и да отнесе една торбичка златни монети).

По онова време тук вече имало френска колония, която заемала около една четвърт от днешната територия на страната. Много аристократи и вулгарно казано, негови колеги по нещастие успели да се потопят на дъното по тези места, тъй като заради стратегическите си планове Бонапарт не обръщал абсолютно никакво внимание на въпросните парченца африканска земя, понеже тук не се въдели никакви санкюлоти. А представителите на администрацията, изпратени в знойната гореща Африка от новата власт, по принцип много бързо се отдавали на мързел, не извършвали никакви реформи, непрекъснато хайлазували под някоя сянка с бутилка в ръка и тихомълком прибирали рушвети от плантаторите, докато едва ли не открито завързвали връзки с красиви негърки (както всъщност било прието да се прави на тази територия още от времената на последните Людовици).

Докато Бонапарт все още бил на престола, аристократичното деденце беглец не изразявало открито омразата си към корсиканския узурпатор, защото колкото и мързеливи да били тукашните властимащи, някакъв добитък винаги би могъл да надраска донос до Париж, да речем, за да се издигне в кариерата и да получи по-висок пост на по-цивилизовано място, както става навсякъде по света. За сметка на това, когато научил за превземането на Париж (по онова време подобни новини допълзявали дотук някъде след около три седмици), отмъстителният маркиз се развихрил с пълна пара. Поголовно преименувал робите и кучетата си и оттук нататък те носели имената на генералите, маршалите и всевъзможните сановници на Наполеон. Всъщност робите и кучетата не били чак толкова много на брой, тъй че останали доста свободни имена. Затова, без много да му мисли, маркизът прекръстил и свинете, и конете, и останалите си хайванчета. Естествено в стопанството разполагал и с един Бонапарт във вид на як нерез за разплод.

С днешна дата маркизът би имал сериозни неприятности с правосъдието, тъй като във Франция отдавна вече съществуваше закон, който забранява, което и да било домашно животно да се кръщава Наполеон или Бонапарт, но по онова време нещата стояли точно обратното. И благодарение на леката ръка на маркиза този обичай бързо се разпространил сред колегите му по занаят, тоест сред другите плантатори в съседство, които изобщо не се отнасяли към Бонапарт по-добре от аристократа.

Въпросните плантатори доста сериозно се поизнервили, когато на престола се възкачил Наполеон III, но някак си им се разминало. А за двайсет години всички до един до такава степен свикнали с тази симпатична традиция, че до падането на последния Наполеон никой тъй и не надраскал нито един донос (вярно, от предпазливост през цялото време, докато злощастният потомък на великия корсиканец царствал, никой вече не кръщавал робите си или домашните си животни Наполеон или Бонапарт, понеже нямало съмнение, че винаги може да се намери кой да го наклепа).

С две думи, събитията се развили така, че имената на част от робите, дадени от маркиза, станали наследствени. Човек непрекъснато си измисля всевъзможни идиотски поводи, за да се извиси над останалите, както му се струва в определени моменти. Оказало се, че има доста чукундури, които искрено се гордеели с факта, че не са някакви си селски Масабовци, а Бернадотовци и Мюратовци и техните бащи също са били Бернадотовци и Мюратовци, както и дядовците им. А по-късно, когато всеки трябвало да се сдобие с документ за самоличност, наследствените имена станали фамилни. А най-смешното бе това, че в течение на дълги години потомците на покръстените от маркиза хора наистина се имали за някаква аристокрация, макар и на ниво, което не надвишавало перваза на пода.

Лейтенантът разказа през смях на Мазур и Лаврик какви трагедии и същински Шекспирови страсти са се разигравали тук в старите времена, какво разобличаване на самозванци и колко прекършени съдби на влюбени е имало в случаите, когато надутият обущар Мюрат категорично отказвал да омъжи дъщеря си за сина на някакъв си плебей Чамбумамбу, макар Чамбумамбу да бил сто пъти по-богат от него. Лейтенантът сподели, че дори имало няколко романа на тази тема — едни били хумористични, но други напълно сериозни. А през първите години на независимостта бил основан Клубът на потомците на носителите на славни имена, който процъфтявал до ден-днешен. Вярно, самият лейтенант не членувал в него, тъй като се отнасял към цялата тази епопея по-скоро с чувство за хумор. Пък и, погледнато цинично, това не можело да допринесе никаква полза за кариерата му, понеже по неизвестни причини — дали съдбата си направила лоша шега, или просто нещата се развили така от само себе си — нито един от въпросните потомци не успял да стане голям човек, не забогатял особено и не надраснал нивото на собственик на малка бакалийка, дребен чиновник или селски кмет…

Мазур се сепна. Разтворил картата на дясното си коляно, лейтенантът заби пръст в нея. Пилотът, който стоеше обърнат към него, кимна. Да, вече бяха близо…

И затова дори необузданите момчета с шлемове на пилоти престанаха да се правят на интересни. Хеликоптерите се издигнаха много по-високо и полетяха по-бавно. Точно както повеляваха инструкциите, дадени от Мазур — да не нахлуват урбулешката на територията на лагера и да не кацат стихийно по средата, а да огледат предварително местността от разстояние. А той се разпореди да го направят заради неотдавнашния си опит. Понеже местното деспотично царче разполагаше с доста автоматични винтовки, които бяха стар модел, но действаха безотказно. И обиден от предишната случка, можеше да спретне някаква беля. А техните алуети си бяха просто транспортни машини, без броня и без бордово оръжие, тъй че куршумът на свалената от въоръжение винтовка можеше да пробие хеликоптера като парче картон…

Разбира се, по-лесно им беше да приемат, че геолозите не са осъществили връзка, защото радиостанцията им се е повредила, но напоследък в страната ставаха доста гнусни неща и току-виж, се оказало, че цялата работа няма нищо общо с оскърбения вожд. Тъй като разстоянието до границата беше около двайсетина километра, при тях би могъл да се домъкне някакъв негодник, нает от известния концерн, да се обяви за представител на някакъв несъществуващ фронт (което нямаше да учуди никого, тъй като тук фронтовете и движенията бяха колкото бълхите по помияр), да гепи геолозите и да ги замъкне в съседната държава, а след това платените от същия концерн репортери да вдигнат страшен шум, пищейки, че Съветският съюз е решил нагло да заграби диамантените находища на независимата държава. Тази мисъл не споходи Мазур току-що. Още когато Бащицата беше жив, Лаврик най-сериозно се боеше от подобен развой на събитията и искаше да издейства от Мтанга по-многобройна охраната за геолозите, но проведе разговора на тази тема рано сутринта точно в деня, когато убиха Бащицата, и никой не успя да направи нищо…

Изведнъж Лаврик яростно заби юмрук в ребрата на Мазур и с разкривена физиономия посочи надолу. Мазур се лепна за илюминатора. Лейтенант Бернадот, който седеше до него, мръсно и витиевато изпсува, а един от войниците му направо се озъби, стискайки цевта на автомата…

Май че се бяха сбъднали най-лошите им предчувствия…

Мазур гледаше лагера от петнайсетина метра височина и не можеше да го познае. Лагер всъщност нямаше — и четирите коли бяха изгорени и стояха върху металните обръчи на колелата си като нелепи опушени кутии. На мястото на палатките имаше черна, оголена след изгарянето на тревата земя, а всичко останало беше напълно разрушено из основи: варелът с душа бе съборен, дървените му подпори — изпепелени, както и масата с пейките под навеса, дори и печката беше разрушена. Вярно, не се виждаше нито един труп, а това вдъхваше известна надежда. Стоп, а какво е това там?

До разрушения лагер се точеше почти идеално права редица от някакви странни предмети, които много приличаха на малки торби, набучени върху забити в земята колове. Три, седем, дванайсет…

Мазур тупна пилота по рамото с лявата си ръка и я свали надолу с разперени пръсти, а дясната размаха пред лицето му също с разперени пръсти. Пилотът кимна, че е разбрал, и бавно спусна хеликоптера на пет метра от земята, съвсем близо до странната редица колове. Сетне възкликна, обърна към Мазур посивялото си лице, което при негрите съответстваше на пребледняло, и направи такова движение, сякаш се канеше да повърне право върху таблото, горкичкият…

Всички видяха какво е това…

Пилотът (блед като тебешир, ако използваме понятията за белите) застина като истукан в креслото си, а хеликоптерът се залюля наляво–надясно и заби нос…

Ситуацията незабавно трябваше да се коригира. И Мазур го направи, като изплющя пилота по тила толкова силно, че той нададе истински вой, но както трябваше да се очаква, се взе в ръце. Сетне Мазур с цяло гърло му тегли една серия от най-гнусните руски псувни (без да му пука, че не разбира нито дума от този език, в случая по-важна беше интонацията) и завърши:

— Кацай, мамка ти мръсна!

Пилотът машинално закима като китайска играчка и предприе някакви действия. Кацането беше твърдо и всички здравата си натъртиха задниците в неудобните кресла. Добре че поне не потроши колесника, тоя посран Икар…

Мазур дръпна вратата настрани, скокна пръв долу и бавно тръгна към редицата от колове. Държеше автомата си на гърба и не бе разкопчал кобура си, понеже, докато летяха насам, много добре видяха, че в околността няма жива душа.

Когато се приближи на няколко крачки, Мазур спря. С крайчеца на окото си видя как лейтенант Бернадот на няколко пъти се прекръсти по католически маниер, мърморейки нещо, и чу как двамата войници високо избълваха някакви фрази, които можеха да се оприличат единствено на мръсни псувни. Единствено Лаврик мълчеше.

Ето ги и дванайсетте. Дванайсет отсечени глави, здраво набучени върху дълбоко забитите в земята колове. Четиримата геолози, сержантът, тримата му войници и четиримата чернокожи помощници. Цялата експедиция в пълен състав до последния човек…

Над тях с бръмчене кръжаха облаци едри мухи и просто нямаше начин да ги разпъдят оттам. Както винаги в такива случаи, Мазур не изпита никакви емоции. Хладен и дистанциран, внимателно оглеждаше отсечените глави и се опитваше да събере в движение цялата информация, до която имаше достъп.

Оглеждаше следите от стеклата се, засъхнала кръв, която стигаше до земята, състоянието на главите и цвета на кожата с оглед на африканския климат… Птиците вече бяха успели да поработят над тях, но зверовете все още не ги бяха докоснали. Видът на изпепелените коли, саждите, миризмата на изгоряло — всичко имаше значение. Според изчисленията, продиктувани от житейския му опит, излизаше, че и нападението, и убийството бяха извършени тази сутрин, най-вероятно в много ранните часове. Естествено, точният час не можеше да се определи, но нямаше съмнение, че това е станало в ранната утрин, на разсъмване…

— И няма нито едно тяло — каза той, сякаш разсъждаваше на глас. — Иначе при всички случаи щяхме да не забележим отгоре. Пък и изобщо не личи да са ги заровили някъде наблизо…

— Сигурно са замъкнали телата навътре в саваните — каза Бернадот. — През нощта зверовете ще излязат и няма да оставят и костица от тях.

— Това пък какво значи? — посочи с пръст Мазур.

Целите широко отворени усти и на дванайсетте глави бяха натъпкани с пъстри пера от някакви непознати на Мазур птици, а върху челото на всяка от тях с нещо кафеникаво, най-вероятно със собствената им кръв, беше изрисуван йероглиф, наподобяващ елхичка с кръгче отдолу.

— Шиконго — каза съвсем спокойно Бернадот. — Отмъщение. Това е стар обичай, нещо като италианската вендета. Едно племе си отмъщава на друго точно по този начин. След провъзгласяването на независимостта много сериозно се бореха с тази отживелица, но по затънтени места като това до ден-днешен се случва какво ли не. Няма как да държиш всичко под око… — В гласа му звучеше недвусмислена почуда. — Нищо не разбирам… Няма съмнение, че това е работа на местни хора. На местни. Този обичай е само наш, на фулу, косите имат нещо подобно, но то изглежда съвсем различно. И от другата страна на границата също имат такъв обичай, но и той не прилича на този. Това е класическо шиконго — набучените на колове глави, перата в устата, знакът на челото, не са взели нищо, защото не бива да се взема дори и най-ценното, а всичко трябва да се изгори, потроши и разруши…

— Тогава защо не разбирате нищо? — попита безстрастно Лаврик. — При положение че обяснихте нещата толкова подробно и много компетентно?

— Шиконго никога не се извършва за щяло и нещяло — каза Бернадот. — Трябва да е налице някаква смъртна обида, някакво сериозно престъпление, което е далеч по-страшно от отвличането на добитък или кражбите от хамбарите. Да речем, ако дъщерята на вожда е изнасилена или безпричинно да е убит някакъв уважаван човек… Едва ли вашите хора или нашите войници са в състояние са да извършат неща, които да се превърнат в такъв повод… И затова е странно…

— Чакайте малко… — каза Мазур. — Само че имаше нещо такова…

И той разказа набързо как обладаният от похотливост вожд посегна на Ирина и беше набит и опозорен.

— Това изобщо не е повод — отвърна убедено Бернадот. — Макар да не сте били наясно по този въпрос, вие и вашите хора всъщност сте постъпили по правилата на друг стар обичай, който се нарича лабаня. Ако хората от едно племе заловят човек от друго племе при опит да изнасили жена от тяхното племе, имат право да го пребият. Нямат право да го кастрират… Само да го пребият до смърт. А ситуацията е била точно така — момичето е от вашето племе, вождът е от друго племе, а това, че е вожд, няма никакво значение. А и вие не сте убили никого, а само сте го опердашили едно хубаво, макар че, теоретично погледнато, бихте могли дори да му отрежете топките.

— Жалко, че не знаех това по-рано — промърмори Мазур. — Чакайте малко… Значи никой няма право да извършва шиконго като отмъщение за този случай?

— Точно така, мон колонел. Да извършваш шиконго без какъвто и да било повод, още повече когато самият ти не си прав и си бил подложен на лабаня… Това е категорично забранено от обичаите.

— Знаете ли, Бернадот — започна Мазур, — неведнъж съм виждал в живота си как различни изроди нарушават дори и най-тачените обичаи… Може би в този случай става дума за това?

— Много се съмнявам — отвърна Бернадот. — Защото едно неправилно извършено шиконго означава стопроцентова война между племената. Както става ясно от разказа ви, тукашният вожд е сатрап и нагъл тип, което е нещо обичайно за такова затънтено място. Но той не е глупак. Не го познавам, но сред вождовете няма глупаци, а дори и да се намерят такива, те много бързо стават жертва на някакъв нещастен случай, тъй като старейшините и изобщо цялото племе няма да допусне техният вожд да постъпва като глупак, защото това ще причини доста сериозна вреда на племето. А шиконго има право да обяви единствено вождът. През последните години дори селяндурите в затънтените места малко се поодялкаха и осъзнават за какво става дума, камо ли вождът. Та затова да убиеш чужденци, че на всичкото отгоре и наши военни… Вождът със сигурност трябва да е наясно на какво намирисват подобни номера. — Той се озъби и злобно разшири ноздри. — Нашето племе, сиреч армията, никак не обича да убиват членовете му по такъв начин, особено когато това е дело на някакви гнусни селяндури. Дори да е като покойния Нягата Теле, потомъкът на Мегвайо, този човек трябва да си получи заслуженото. А нашето племе — той докосна леко пагоните си — може да спретне такива шиконго, каквито нито един пейзан от дивите краища не би могъл да извърши. Всичко това е много странно.

„Да не би да става дума за някаква сериозна провокация? — помисли си Мазур. — Като се има предвид каква е общата ситуация, това е напълно възможно…“.

Стори му се, че в очите на Лаврик се мярна същата мисъл, но Самарин си замълча. Погледна още веднъж към набучените на колове глави и на лицето му се изписа неописуема злоба.

— Виждам къде са вашите хора — каза Бернадот. — А къде са нашите войници?

Мазур мълчешком му посочи. Лейтенантът се приближи до тях и прекръсти главите им по същия католически маниер, мърморейки тихичко нещо. А сетне с хищно нетърпение се обърна:

— Мон колонел, наредете да отидем с хеликоптерите до местната столица и чистосърдечно да си поговорим с вожда. Ако съдим по картата, дотам е само четири мили…

— Чакайте малко — отвърна Мазур. — Първо ще огледаме лагера.

— Защо? — попита Бернадот, пристъпяйки нетърпеливо от крак на крак с ръка върху дръжката на ножа си.

— Налага се — рече Мазур. — Току-виж, сме открили нещо.

Лаврик вече крачеше към разрушения лагер. Бернадот мълчаливо козирува. Явно не беше доволен от това, че трябва да се забавят, но като дисциплинирано и обучено момче много добре знаеше, че на този полет Лавута го бе изпратил под командването на Мазур и не може да постъпи по друг начин, иначе щеше да извърши крещящо нарушение на военната дисциплина…

— Жалко, че нямаме опитно куче, но кой да знае — каза съкрушено Бернадот, крачейки зад Мазур, който пристъпваше бавно. — Човек, дори да е най-добрият следотърсач, не би могъл да открие нищо на това място, докато кучето тутакси щеше да ни отведе при онези хора…

Дълбоко в себе си Мазур беше напълно съгласен с него — ами да, ей там, върху голата песъчлива повърхност, се виждаха отпечатъци от боси крака, но това не говореше нищо и не доказваше нищо, тъй като наетите от едно от близките села работници също не се обременяваха с обувки. Но въпреки това, за да спазят правилата, трябваше да огледат цялата околност…

— Кирил! — извика високо Лаврик, застанал до разрушената печка местен модел, която тукашните работници майсторски бяха изградили от глина.

Мазур забеляза израза на лицето му и ускори крачка. Погледна в посоката, към която му сочеше Лаврик, завъртя глава и тихичко каза:

— Наистина става все по-странно и по-странно…

Там се мъдреше цяла камара натрошени железа и от пръв поглед си личеше, че преди това са били автомати „Калашников“. Изглеждаха, все едно някой е хванал автомата за цевта и с всичка сила го е цапардосал във все още цялата печка. Аха, имаше и остатъци от клерони, които по силата на конструкцията си се бяха счупили по-различно. А ей там се виждаше голямото, отдавна угаснало огнище, в чиято сива пепел се търкаляха безброй опушени гилзи от патрони, повечето от които се бяха пръснали по крайно причудлив начин.

Нищо не бива да се взема, всичко трябва да се руши и чупи… Само че какво беше това…

Лаврик клекна и бързешком започна да разпределя железните остатъци на купчини с явното намерение да установи какъв е броят на оръжията. Бернадот се вгледа и възкликна:

— О, „Калашникофф“… Дори не знаех, че сте въоръжили вашите хора…

— Изобщо не сме ги въоръжавали — отвърна безизразно Мазур. — Това беше най-обикновен екип геолози, а не някаква разузнаваческа група. Никой от тях не разполагаше дори с някакво си скапано пистолетче, камо ли работниците да са били въоръжени. Оръжие имаха само вашите войници. Ето, погледнете, това са техните клерони — по-точно това, което е останало от тях…

— Тъй — каза Лаврик и се изправи. — Видях маркировката на някои от автоматите, пък и на цевта имат допълнителна ръкохватка. Те са румънско производство, което означава, че всеки може да ги купи навсякъде, както е характерно единствено за румънските калашници… А знаете ли кое е най-интересното? Те са точно дванайсет, драги ми господа, ако искате, пребройте ги. Дванайсет. Колкото са убитите. Само че войниците, както и сержантът са носели клерони, ето ги, търкалят се ей там…

— Нищо не разбирам — завъртя глава Бернадот. — Мон колонел, аз съм длъжен да вярвам на честната дума на един офицер, още повече, ако това е думата на командира ми. Щом вие казвате, че не сте въоръжили експедицията, значи е така. Но защо бройката на дванайсетте убити съвпада с бройката на дванайсетте автомата? И то, при положение че нашите войници са имали свое оръжие? Точно дванайсет, ни повече, ни по-малко. Дори ако допуснем, че някой без ваше знание все пак е въоръжил експедицията, отнякъде е знаел, че ще са нужни точно дванайсет автомата? Вашите хора може да са наели не четирима, а, да речем, шестима работници, а нашите хора може да не са изпратили с тях четирима, а, да речем, петима войници… Тук нещо не се връзва…

— Лейтенант… — подсмихна се Лаврик накриво. — Вие не сте просто военен, служите във военната полиция, а това означава, че би трябвало да разбирате някои неща по-добре от обикновения офицер в пехотата… Нали не сте забравили понятието провокация? Всичко това от километър мирише на голяма, мръсна и добре скалъпена провокация. Не се наемам да твърдя нищо предварително, но току-виж се оказало, че тази нощ столицата здравата е била обстреляна точно с тези дванайсет автомата. Ако се окаже, че това е така, пъзелът тутакси ще се подреди и няма да има никаква загадка. Натъквал ли съм се на такъв случай? — обърна се той към Мазур. — Помниш ли Кувимби?

— Помня го. Макар че изобщо не ми се ще да си го спомням… — промърмори Мазур. — Стигате ли вече до някакви изводи, лейтенант?

— Опитвам се, мон колонел… — проточи объркано Бернадот. — Значи, вие смятате… че това е нечия провокация?

— Много прилича на нещо такова — потвърди Мазур. — Сега ще отидем до столицата и ще видим как стоят нещата на място. Както сам казахте, дотам са четири мили… — Изведнъж заповяда: — Слушайте ме внимателно, лейтенант. Много добре разбирам какво изпитвате. Повярвайте ми, аз изпитвам горе–долу същите чувства… и желания. Но тъй като на този етап няма пълна яснота, категорично ви забранявам да предприемате каквото и да било на територията на столицата. Никаква самодейност, камо ли някакво шиконго. Ще спипаме вожда тихомълком и ще го разпитаме… или по-точно, ще го разпитвате вие и господин майорът — и той посочи към Лаврик. — Защото аз не зная френски, а той не знае английски. Нашата задача е да докопаме вожда цял и невредим. И толкова. Нищо повече. Това е заповед. Разбрахте ли нареждането, лейтенант?

— Тъй вярно, мон колонел! — Бернадот се изопна и тракна токове. А след това младото му гневно лице се озари от дълбока надежда. — Но ако по време на изпълнението на тази акция по нас открият огън, надявам се, че ни е позволено да отговорим?

— Да, разбира се — подсмихна се Мазур. — Че как иначе? Да се отговаря на огъня с огън, е задължително. Затова всеки опит за съпротива веднага трябва да бъде потушен с огън. Хората на вожда имат една камара стари, но безотказни винтовки. Естествено те са скапани стрелци, но автоматичната винтовка си е автоматична винтовка, а когато оръжието е много… Тъй че започне ли някаква патаклама, ви разрешавам да не се церемоните с никого, ако моментално не изпълни заповедта „Хвърли оръжието!“, а още по-малко — с хората, на които им хрумне да стрелят… Повтарям, най-важното е да спипаме вожда цял и невредим. Само че как можем да го открием колкото се може по-бързо, без да се лутаме?

— Къщата му при всички случаи трябва да се намира в центъра на селото — каза уверено Бернадот. — И аз горе–долу си представям как би трябвало да изглежда. Всички къщи на вождове се строят по един и същ начин.

— Прекрасно — кимна Мазур. — Да вървим.

Той се обърна и закрачи към хеликоптера.