Александър Бушков
Диамантената принцеса (2)

Втора глава
Тайните на Мадридския двор

Лаврик прибра снимките в плика, мушна го в бюрото, заключи чекмеджето със сложния шперц и вдигна чашата си, без да се чука:

— Е, за бъдещата ни работа.

Мазур отпи и промърмори:

— Сигурен ли си, че ще останем да работим тук?

— Сигурен съм, че ще бъдем затрупани с работа — обяви с лъчезарна усмивка Лаврик. — Животът продължава.

— Аха, така ли било… — каза Мазур. — Би трябвало да плесна с ръце и изумено да се развикам: Ама ти знаеш ли нещо? Само че ние с теб се познаваме доста отдавна. Значи ти знаеш нещо. Знаеш защо вместо масово клане цари тишина и спокойствие…

— Ами да — каза Лаврик. — Чисто и просто Бащицата надхитри всички дори от гроба. Имам предвид операцията „Коронация“, която никой няма намерение да прекратява, защото това е добре за всички. Както се досещаш, ако Бащицата беше обикновен диктатор, тук отдавна вече щеше да е настанал същински ад. Само че кралският трон… Французите са вложили твърде много в това начинание, за да спрат насред пътя. Тронната зала блести с позлатата си, тронът е на законното си място, короната е заключена зад седем врати в местния филиал на „Креди Лионе“. И високопоставените чуждестранни гости ще започнат да се събират само след седмица. А сетне следват стабилност и нови диамантени находища заедно с останалите богатства в земята и недрата…

— Значи това било… — каза Мазур. — Ето защо господа генералите не се хванаха за гушите.

— Те са умни хора — отвърна Лаврик. — На практика целият елит, сиреч придворните, отдавна вече си е ушил парадните мундири, всички бяха готови да блестят на коронацията, всички много отдавна са си измислили гербове с помощта на най-добрите европейски специалисти и се чудеха само едно: кой каква титла ще получи, кой ще стане херцог, а кой — някакъв си скапан барон. Това омагьосва, разбираш ли — тронната зала, дворцовите церемонии, титлите, луксозните приеми… И какво, вместо да се сдобият с всичко това, да нахлузят камуфлажната униформа и да се бият помежду си, така ли? И то не за трона, имай го предвид. Дори някой от тях и да успее да се покатери на трона, няма да може да се задържи дълго там, защото е изпълзял от същата канавка, от която са се пръкнали и останалите. Или в най-добрия случай от бащината си бакалийка. Лошо или хубаво, Бащицата беше от стар кралски род, включително и по женска линия… А трябваше да бъде просто някакъв си президент… Много добре знаеш как стоят нещата в Африка в това отношение. Днес си президент, а утре си на боклука… Затова след първия шок умните униформени и цивилни хора се събраха, поразсъждаваха и решиха да не променят нищо. Коронация ще има. Само че на трона ще се озове не крал, а кралица.

— Наташка ли?!

— Че кой друг? — подсмихна се Лаврик. — Племенницата на Бащата на нацията е от същия кралски род, и то, повтарям, по женска линия, което в случая е допълнително предимство. Не е глупава, завършила е Сорбоната, популярна е сред военните. — Той отново се подсмихна някак цинично. — И накрая, когато на такъв пост стои едно младо момиче, е много по-лесно да го въртиш на малкия си пръст. Разбира се, тя е умна, хитра и дяволски енергична, но разликата между нея и Бащицата е като между земята и небето… Какво друго им трябва на генералите и на господарите на икономиката? Може би поредният непредсказуем генерал? А, не, това е опасно… Тъй че всички имат полза от такъв развой… Естествено, тук–там се намериха недоволни, които се опитаха да скочат, но бързо и достъпно им обясниха, че са малцинство, та затова ще е по-добре да не се правят на интересни, а да крачат в строя. Всъщност това е и причината местните големи клечки да не изтъркат прага с искане да им върнем Наташка. Тук тя е в безопасност, а това върши работа и на местните хора, и на французите. Единственият им проблем се състоеше в това, че се наложи спешно да преправят короната, за да намалят размера й, понеже беше предвидена за кратуната на Бащицата…

— Тъй — каза Мазур. — Значи ето защо тя от два дни се обажда на разни места.

— Ами да, координира, стикова, уточнява подробностите. Разбира се, в същото време и пие, но момичето носи на пиене. Между другото, женският гвардейски батальон е напълно окомплектован. Момичетата са съвсем обикновени, пролетарки от покрайнините, и заради нея ще прегризат гърлото на всеки… Всъщност Джулка вече е лейтенант, вчера се похвалила на Толунго… Върховният женски съвет действа с пълна пара, активистките си дерат гърлата из цялата страна, задействали са и врачките…

— Ами ние?

— Виж, за нас все още нищо не се знае — каза Лаврик. — Засега Москва мълчи. Но предчувствам, че ще ни се наложи да изпълняваме същите функции, само че вече покрай Наташка. — Той изпуфтя. — Знаеш ли кое е най-интересното? Че от военно юридическа гледна точка ние с теб ще си останем на сегашните позиции със същите чинове. По простата причина че един офицер може да бъде принуден да подаде оставка само от главнокомандващия, а след смъртта на Бащицата този пост все още е вакантен. Между другото съм сто процента сигурен, че Наташка ще поиска да го заеме, което ще бъде много разумен ход в нейното положение. А освен това съм убеден, че ще минат две–три години, тя ще се впише в новата ситуация и лека–полека ще започне да рендосва всички също като Бащицата. Защо се нацупи?

— Само че някой уби Бащицата… — каза Мазур. — Нямам предвид конкретната изпълнителка… Искаш ли да чуеш една идиотска версия? Ами ако го е очистил същият този елит, който се натиска да блести в двора и да получава титли? Ти сам каза, че е много по-лесно да въртят на малкия си пръст Наташка. И затова в последния момент, когато на практика вече всичко беше готово, го таковаха…

— Това не е чак толкова идиотска версия — изрече бавно Лаврик. — Като нищо би могло да се окаже, че е точно така. Във всички времена навсякъде по света господарите на живота са имали далеч по-голяма полза от едно младо момиче на трона, отколкото от един сатрап като Бащицата. Но, разбираш ли, в тези събития отдавна вече се очертава и трета сила. Външното влияние. Много подозирам, че тази сила се нарича „Гемблър даймънд“. Концернът, който точи лиги за местните диамантени находища. Осемдесет процента от акциите му принадлежат на американците. И ако местният елит, пък и французите имат нужда от единна и спокойна държава, „Гемблър“ би предпочел точно обратното — гражданска война, разпад, хаос, частни армии на самозвани генерали, с които е много по-лесно и по-евтино да се споразумееш, отколкото с правителството на стабилна държава. И по всичко личи, че те все пак са купили Мукузели, поел е по друг курс нашият безсребърник… Откога не си го слушал?

— Отдавна.

— А би трябвало — каза сериозно Лаврик. — Напълно промени насочеността на предаванията си, мръсникът. Още преди смъртта на Бащицата престана да вряка за разхищаването на държавни средства и изцяло се пренасочи към разпалването на враждата между фулу и коси. Обяснява убийството на Бащицата именно с коварните замисли на косите и скърби, гаднярът му неден. За него Бащицата вече е твърд и непоколебим борец за интересите на фулу. Заради което зловредните коси са го убили. А това вече е много по-опасно. Тази негова пропаганда ще има далеч по-голям успех, отколкото предишният му унил вой за държавните средства, които Бащицата разхищавал. Въглените отдавна тлеят и ако от време на време им плисват по малко бензин… Между неговите проповеди и тайните намерения на „Гемблър даймънд“ има голямо съвпадение, а в такива случаи аз изобщо не вярвам на съвпаденията. Освен това той хем се премести в столицата, за да е по-далеч от границата, където беше много лесно да го спипат, хем радиостанцията му е съвсем нова и се различава от предишната като „Ролс Ройс“ от „Запорожец“, а и според някои информации се е обзавел с доста сериозна охрана. Да, със сигурност са купили това гълъбче. А когато един интелигент безсребърник все пак се продаде, той може да извърши такива неща, че сетне ще трябва дълго да вадят горещите кестени и да заравят трупове. Между другото той е много подходящ кандидат за президент в някаква си Свободна република на фулу. Бедна на градове и промишленост, но изключително богата на полезни изкопаеми и особено на прозрачни камъчета…

— Трябваше веднага да го очистят — каза твърдо Мазур. — Още докато се подвизаваше в затънтените места покрай границата. С атандара се стига дотам за нула време по въздух. А пък сега… Няма как да бомбардират столицата на съседната държава, това не би дръзнал да го направи дори Бащицата…

— По принцип има и други начини… — замислено изрече Лаврик.

— Още ли не се чува нищо за Акинфиеви?

— Все едно са се изпарили — отвърна Лаврик. — Може би вече са избягали от страната. Като се има предвид тоталната пропускаемост на местните граници… Да ти налея ли още?

— Не, благодаря — каза Мазур и стана. — Ще взема да ида при Наташка, сутринта ме е търсила…

— Върви — каза Лаврик, подхилвайки се. — Ако продължиш в този дух, ще станеш херцог, а може би и пер. В техните планове май фигурира и Палата на перовете. Негово сиятелство херцог Мазур, пер на кралството. Добре звучи.

— Я се разкарай! — отвърна Мазур. — Ако продължиш да ме гъбаркаш, лично ще ти издействам графска титла. Че хората да не се търкалят от смях само по мой адрес. Негова светлост граф Самарин също не звучи зле, разбираш ли… А пък на герба ти ще има плащ и кинжал. Срещу прилична сума хералдистите ще ти нарисуват каквото си щеш…

— Недей да плашиш таралежа с гол задник — изпуфтя Лаврик. — Кой е тоя Самарин? Кой тук познава Самария? Аз съм капитан Петров и толкоз. Как ще докажеш в съда, че това съм точно аз?

Мазур се подсмихна:

— Това важи и за мен. Ако стане нещо, иди и докажи, че херцог Иванов всъщност съм аз.

— А, не, говоря сериозно — каза Лаврик. — Ако началството все пак реши, че трябва да те остави като военен аташе, ще трябва да се появяваш с истинската си фамилия. Спомняш ли си, че говорихме за това?

— Спомням си — отвърна мрачно Мазур. — Лаврик, ако ти имаш нещо общо с тая работа…

— Няма да ме познаваш до края на живота си — кимна Лаврик. — Кълна ти се, че аз нямам нищо общо с тая работа. Просто се върти такава идея. На мен също не ми харесва. Защото съм напълно убеден, че ако те оставят тук, със сигурност към теб ще прикачат и мен. Че как иначе — вече съм пуснал здрави корени в страната, в която пребивавам, обзавел съм се с връзки и агентура, на всичкото отгоре съм се накачулил и с тая шибана торба с касети. Направо готов резидент. Тъй че аз се плаша от тази перспектива не по-малко от теб. — Той потръпна. — И изобщо не се знае колко време ще висим тук…

Лаврик мрачно напълни чашите с джин. Видя сметката на своята и продължи:

— Но по принцип всичко това са глупости. Просто дрънканици. Има по-интересни неща. Преди сбирката при посланика повече от половин час разговарях по телефона с Лавута…

Полковник Лавута от местното военно разузнаване беше човекът, който наблюдаваше специалната група на Мазур, състояща се от представители на различни племена, натоварени със задачата да охраняват Бащицата. И от гледна точка на военната субординация беше местният му пряк началник.

— И какво? — попита напрегнато Мазур.

— Е, ти го познаваш, много го бива да върти и да суче. А пък в сегашната сложна ситуация надмина себе си. Почти целият ни разговор премина в двусмислици, дипломатично увъртяни изрази и Езопов език. Макар че по принцип може и да е прав, защото знае ли човек кой подслушва, кой записва. Но все пак подхвърли няколко конкретни неща. Та тъй… Те не се канят да разпускат нашата група. Изобщо нямат такива намерения. Което означава, че ние запазваме досегашния си статут на предишната си позиция в системата. Дори нещо повече — Лавута намекна за повишаване на заплатата и за нови дрънкулки по пагоните. Трябва ли да ти обяснявам какво означава това, или сам ще се досетиш?

— Че какво има да обясняваш? — каза Мазур. — Вече ще искат да охраняваме Наташка.

— Точно това ми заяви и Лавута, макар и не направо. И знаеш ли кое е най-смешното? Те нямат нищо против Наташка да гостува при нас, дори нещо повече, искат да продължим да й оказваме любезно гостоприемство, понеже, видите ли, при нас тя била в пълна безопасност. Това, разбира се, е така, но тъй като прекрасно познавам Лавута, много подозирам, че тук се крие и някакъв подтекст. Докато тя е при нас, той не носи нито грам отговорност, цялата отговорност пада върху нас. Но веднага щом тя се премести в някоя от градските резиденции, огромна част от отговорността ще падне върху Лавута. Скапан интригант, кучи син… Макар че иначе е нормален пич, с него се работи лесно, знаеш го… Да, и още нещо. Той намекна, че съвсем скоро може да има промени. А това означава, че до коронацията не остава чак толкова много време…

— А ние какво ще правим?

— Че какво да правим? — сви рамене Лаврик. — Не ни трябва врачка, за да се досетим, че Москва ще следва същата линия, само че сега вместо на Бащицата ще заложи на Наташка. Още повече че тя поддържа приятелски отношения с нас… — Той се позасмя сладострастно. — Та затова просто предчувствам, че в най-скоро време ще прилепнем към нашата кралица като патрони в пълнител и като карти в колода…

— Виж какво, Лаврик… — подхвана нерешително Мазур. — Естествено по професионална линия ти разбираш повече от тези неща, но ми хрумна една идиотска идея… Ами ако грешим, като търсим в цялата тази история коварните замисли на някакъв враг?

— Какво имаш предвид? — попита Лаврик, а лицето му стана сериозно.

— Просто седях и си мислех… — каза Мазур. — Понякога ми се случват такива неща. И ето каква щуротия измислих — ами ако Бащицата е очистен от неговите хора? От онези, които днес вече пробват парадните си мундири пред огледалото? Мотивът се вижда с просто око — никой не възнамерява да променя нищо, процесът е задействан, коронация ще има. Само че кого предпочитат на трона тези хора? Бащицата, когото не можеш да баламосваш, или младото момиче, което е сто пъти по-лесно да въртиш на пръста си? Разбира се, Наташа е амбициозна, умна и напориста девойка и за нищо на света не би допуснала да стане марионетка. Но преди да ги хване за гушите, ще мине доста време… Ако изобщо ги хване. И на някого внезапно му е хрумнало, че Бащицата вече е излишен, а да го смениш, е фасулска работа… Може би точно по тази причина… цари гробно мълчание по отношение на Татяна. Все едно че изобщо не я е имало. Официалната версия гласи, че Бащицата е бил застрелян от онази измет, която нахлу в резиденцията, още повече че по-голямата част от тях няма как да оспорят това от оня свят. И едва ли не още от първия момент набиват тази версия в главите на всички… Разбира се, моето предположение може да е и пълна идиотщина…

Лаврик дълго мълча, загледан нанякъде през Мазур. А след това все така тихо и спокойно каза:

— Не, това не е никаква идиотщина. Версията е много разумна, историята помни такива прецеденти… Само че, извинявай, но има една малка подробност, която изцяло опровергава тази възможност — факт, че в момента, когато бе извършено нападението, Наташа беше в резиденцията, както и това, че изобщо имаше нападение. Виж, ако нямаше нападение или ако в момента, когато Бащицата беше убит, Наташа се намираше на някакво друго място, далеч оттук, аз тутакси щях много енергично да започна да разработвам тази версия. Но при това положение… Ти също беше там и много добре си спомняш какво настана. Имаше огромен риск Наташа да бъде улучена от случаен куршум или от осколка и тогава цялото начинание щеше да отиде по дяволите. Но в тази идеята има хляб — добави великодушно той. — И това е напълно възможно, случват се такива неща. Но все пак смятам, че трябва да се търси именно външен враг. Дори ми се струва, че знам кой е, пък и ти също знаеш…

— И това ми било загадка — промърмори Мазур. — Става дума за „Гемблър даймънд“, няма нужда да ходим при местните врачки…

— Защо си толкова меланхоличен. Поне засега всичко си върви нормално.

— Е, ти сам го каза… — сви рамене Мазур. — Нали французите галантно ще ни изхвърлят оттук веднага щом поделят находищата. Само че същото ще се случи и когато Наташа се възкачи на трона. Чувствам се гадно, работихме добре, но всичко ще иде на вятъра…

— Какво да се прави? — разпери ръце Лаврик. — Все едно не знаеш, че нашата работа не е да се правим на умни, а да изпълняваме стриктно заповедите. — И той смигна ухилен. — Колкото до бъдещето, нищо не се знае. Че да не би напразно да мъкнах онази торба с касетите като стахановец? Сега разполагаме с убийствен компромат и за Наташа, и за един куп дами от висшето общество, тъй като някои от тях яко са се настроили да командват мъжете си. Ето ти един жив пример, ти си свой човек и мога да ти го кажа. Има един мъж, който контролира около двайсет процента от местния бизнес с диаманти. Той е корсиканец. Чиста проба. Нямам представа дали е свързан с мафията, или не, при корсиканците всичко е възможно, но характерът му е сто процента корсикански. А пък жена му е очарователна блондинка с невинна външност. Само че да беше видял какви ги върши това въплъщение на невинността с Бащицата. Ако мъжлето й види тази касета, моментално ще й клъцне квитанциите. В прекия смисъл. Ето ти един сектор за работа. А в онази торба има цяла камара такива козове. Тъй че тепърва ще видим дали ще ни изритат и дали ще ни изместят. На записите има страшно много съпруги на французи. Разбира се, има и някои нюанси. Тъкмо се бях прицелил в един перспективен кадър от дипломатическите среди, но се оказа, че той сам е предложил съпругата си на Бащицата, за да постигне някакви цели в кариерата си. Всъщност в това отношение също са възможни варианти… Искаш ли по още едно малко?

— Май вече не — надигна се Мазур. — Ще направя една обиколка, за да видя как се справя отрядът, ще дам нови наставления, пък и трябва да се отбия при Наташа.

— Наташа е най-важна — каза сериозно Лаврик. — Трябва да дадеш всичко от себе си, щом родината го иска… Между другото, аз дори успях да ти разчистя терена. Изпроводих оная Ирина в Съюза, та Наташа да не се разсейва с нея.

— Аха, това ли било — каза Мазур. — Ето каква била причината всички да се чудят защо изритаха момичето у дома и сега Панкратов беснее… Както и да е, аз тръгвам.

— Й още една подробност — каза все така сериозно Лаврик. — Недей да лягаш с Наташа веднага, дори ако много иска. Измисли нещо. Разбираш ли, през близкия час се очаква шифрограма от Москва и тя май ще е по нашата линия…

— Ясно — каза Мазур и излезе.

Сетне помисли малко и се отправи първо при своите юнаци.

В стаичката, която бяха отредили на юнаците, цареше същинска красота. Цигуларя и Фантомас седяха, съсредоточено надвесени над шахматната дъска, а други двама с неописуемо внимание следяха развоя на партията. Като се имаше предвид, че преди никой не бе забелязал подобна неистова любов от страна на четиримата към шаха, това дори не навеждаше на размисъл, а направо крещеше. Още повече че Мазур с неговия богат опит тутакси надуши в атмосферата съвсем леката миризма на джин, но за един руснак, и то военен, тя беше напълно осезаема.

— Свободно — каза Мазур, когато момчетата понечиха да станат при появата на началника си. — Продължете културното мероприятие, музицирайте, Рембрандовци…

Тъй като имаше не само житейски, но и богат военен опит, той моментално установи поне четири места, на които момчетата светкавично бяха успели да заврат бутилката и чашките, оставяйки само изрисуваната с местни плетеници чинийка с фурми като предмет, който не съдържаше абсолютно никакъв компромат. Просто, преди да стане дребно началство, самият Мазур често бе участвал в такива купони.

Но не им каза нищо. Добрият командир трябва да умее виртуозно да преценява такива ситуации и понякога да си затваря очите за разни дребни лудории на подчинените си. Беше ясно, че четиримата възнамеряваха да опразнят една бутилка, а може би и две. При положение че в момента не се очертаваше никаква сериозна работа, можеха да си позволят малко почивка…

Само че го налегна внезапна тъга: все пак сегашната младеж го играеше на дребно. На тяхната възраст те извършваха далеч по-сложни маскировъчни мероприятия в сравнение с тази вулгарна дъска. Понякога сервираха малка масичка с чай (по която дори се мъдреха уж недопити чаши с горчивата напитка) или културно нагъваха мандарини (в които преди това бяха вкарали със спринцовка нужното количество водка), а можеше да си спомни и още много примери…

— Чуйте какво ще ви кажа, бойни соколи — рече Мазур. — Довършете играта си, тъй да бъде, само че занапред имайте добрината да не провеждате никакви шахматни турнири. Чака ни същата сериозна работа, каквато вършехме досега. Вдянахте ли?

По физиономиите им личеше, че са вдянали. Мазур потупа Фантомас по рамото:

— Мести коня, коня премести…

И излезе, поклащайки се.

Ако настаняването на неговите четирима юнаци се оказа сравнително лесно, с десетте, че и повече момчета на Леон им се наложи да си поблъскат главите. Посолството, сиреч бившата къща на един местен бизнесмен, все пак беше тесничка и изобщо не можеше да поеме такъв наплив от квартиранти. А нямаше как да ги настанят в покоите за високопоставени посетители от Съюза. Честно казано, Мазур би ги настанил без каквито и да било китайски церемонии, но посланикът за нищо на света нямаше да позволи това.

Ала все пак нали на този свят все за нещо съществуваха и съобразителните началници на стопанската дейност. А сред представителите на това интересно племе нямаше заплеси. Та затова и местният началник на стопанската дейност не умува дълго. Тутакси намери отнякъде дванайсет матрака и настани нечаканите гости в Ленинската стая, или в актовата зала, както я наричаха тук в съответствие с наложената традиция. Във всички съветски ведомства в чужбина много отдавна бе въведена едно неписано, но желязно правило — Ленинската стая винаги се наричаше актова зала, партийната организация — профсъюз, а комсомолската — спортен клуб.

Честно казано, картината беше крайно сюрреалистична. Над ниската трибуна, от която посланикът държеше скучни речи в празничните дни, се точеше лозунг, на който с бели букви върху червен плат калиграфски бе изписан един от безсмъртните цитати на вожда на всички народи, а на стената висеше огромна картина, поредно копие на всеизвестния оригинал, изобразяваща как вождът пренася греда на онзи исторически съботник. Както повеляваха традициите, имаше и още една камара всевъзможна агитация. С две думи, Ленинската стая си беше класическа. И сред целия този идеологически издържан декор се бяха настанили единайсет броя бели наемници, яростни копои на империализма, които военната преса най-редовно обругаваше. Панкратов откровено страдаше от тази ситуация, но на посланика, който във връзка с последните събития бе увеличил двойно алкохолното си продоволствие, като че ли не му пукаше.

Половината от присъстващите къртеха на матраците, а останалите юнашката шляпаха карти, естествено, на вързано. Само че при вида на началството им на въпросните момчета дори и през ум не им мина да скрият бутилките джин, които стояха на пода. Е, какво да се прави, такъв беше продуктът на възпитанието на буржоазното общество…

Мазур направи знак с глава на Леон и двамата излязоха в коридора.

— Е, как я карате тук, мон шер ами? — попита Мазур. — Според мен не е зле, нали? КГБ не ви вербува, не ви тъпчат с комунистическа пропаганда, направо да живееш и да пееш… Така ли е?

— Така е — каза сдържано Леон. — Само дето плячката е малко и не можем да се разберем с момичетата, бягат от нас…

— Е, какво да се прави — каза Мазур. — Това все пак е посолство, а не пристанищна кръчма. Четете ли вестници? Слушате ли радио? Гледате ли телевизия?

— И още как — рече белгиецът. — Нали трябва да разберем какво става в държавата и дали вече не е време да изчезваме оттук на майната си, може би с някакъв кораб. Предишният ни работодател отдавна се подвизава в селенията на Големия лунен хипопотам, а нови като че ли не се очертават. Тъй че ще е най-добре да тръгнем към пристанището, още повече че в града е спокойно. — Погледът му стана напрегнат. — Нали ще ни пуснете?

— В никакъв случай — каза Мазур с усмивка. — Ако сега избягате, това ще е дезертьорство. Разбрахте ли? Общо взето, ситуацията е следната, Леон: никой не е разпуснал нашата група, ние все още сме на работа, обещават дори да ни увеличат заплатите и да ни поднесат и други приятни неща. Тъй че службата ни продължава.

— Аха, така ли било… — проточи белгиецът. — Значи това е причината наоколо да цари ред като в женски манастир, няма нито стрелба, нито суетня… Значи са решили да продължат напред, все едно нищо не се е случило? Само че вместо Бащицата ще короноват Принцесата, така ли?

— Бързо схващате — завъртя глава Мазур. — Всъщност, като се има предвид от колко години живеете в Африка…

— Е, не е чак толкова трудно да се досети човек — сви рамене Леон. — Този вариант е много изгоден за всички. Значи тя ще бъде кралица, а вие… — Той погледна Мазур без капчица насмешка и дори с демонстративна завист. — Ами да, изтеглили сте печелившия билет, Сирил, дума да няма…

„Ама че си глупак, ваше благородие — помисли си Мазур. — Същински продукт на буржоазния начин на живот…“

— Какво мислите по този повод? — попита той.

— Ами… нищо — отвърна спокойно Леон. — Службата ми продължава, ще повишат заплатата ми и това е прекрасно. Досега никога в живота си не съм охранявал крале, но предчувствам, че в това няма да има нищо ново. Работата ще е същата. Тази информация достоверна ли е?

— От Лавута е — отвърна кратко Мазур.

— Е, това звучи сериозно. Кога ще потръгнат нещата?

— Това вече не зная — каза Мазур. — Но според някои наблюдения в най-скоро време. Тъй че стегнете войнството си, защото ние продължаваме да крачим в редиците и да стоим под знамената…

Той кимна, обърна се и продължи нататък. Изпитваше някаква шеметна превъзбуда и усещаше как кръвта му бушува във вените. Просто най-мъчителното нещо за един военен в такава ситуация бе да седи като скапан пън, без да получава нито заповеди, нито разяснения за обстановката. Но сега всичко това вече свърши, настъпи пълна яснота, някои механизми се задействаха от само себе си, а други системи заработиха на автоматичен режим…

 

 

… Естествено Натали беше настанена по-комфортно от останалите, по всички правила на лукса. Веднага щом Мазур подшушна на посланика коя е тя, той тутакси й отпусна въпросните покои за високопоставени гости. Вярно, след като малко се поокопити (и пийна доста повечко), тя започна да се цупи, да капризничи и да хленчи, че биха могли да осигурят по-добри условия поне за нея, а не да я тикнат в тази стая като в евтин хотел край площад „Вожирар“, както благоволи да се изрази. Мазур с известно злорадство й съобщи, че това е най-луксозното помещение в посолството и просто не може да се направи нищо друго. Тя помърмори още малко, но след поредната чаша хубав коняк от запасите на посланика и още нещо се успокои.

За да спази приличие, Мазур тихичко почука, но влезе веднага и тръгна право към хола, откъдето се разнасяше силният глас на момичето. Натали седеше край масата, качила крака отгоре й, и високо дърдореше нещо на местния език, от който Мазур не разбираше и дума. Тя го ощастливи с ослепителна усмивка, посочи му фотьойла и продължи напористо да нарежда, като очевидно не позволяваше на невидимия си събеседник да вмъкне нито звук. Мазур не знаеше езика, но беше слушал доста разговори на местни хора, та затова веднага разбра, че интонациите й не са просто командирски и императивни, а от време на време дори и заплашителни.

Натали не говори дълго. Затвори, обърна се към Мазур с искрено щастлива усмивка и премести краката си на коленете му. Той се вгледа. Стъпалата и глезените й, охлузени до кръв от грубите войнишки ботуши, все още бяха бинтовани, но сутринта лекарят на посолството му каза, че това е по-скоро предпазна мярка, иначе раните не са нищо особено и всичко доста бързо е заздравяло.

Беше облечена с дълъг атлазен халат, но полите му бяха разтворени и разголваха краката й толкова съблазнително, че Мазур си спомни инструкцията на Лаврик и положи всички възможни усилия да се настрои делово, макар това да му беше доста трудно, особено когато тънкото стъпало на момичето се разлудува по изключително нахален начин.

Без да иска съгласието му, Натали наля коняк в две чаши и побутна едната към него. Мазур за миг се поколеба, но я взе. Че кога друг път щеше да му падне възможността да се наслади на прекрасните френски нектари от личната изба на посланика?

— Как си? — попита загрижено той.

— За краката ми ли питаш?

— И за краката също. Но и като цяло.

— Краката са бях кахър — махна с ръка Натали. — Всичко отдавна зарасна. Не съм оранжерийно цвете и доста съм бродила из саваните точно с такива обувки. Само че тези ми бяха с три номера по-големи и нямах чорапи. А пък като цяло… — Тя направи недоволна гримаса. — Ти си мъж и не можеш да разбереш какво изпитва една жена с вкус, когато я издокарат с такава дрипа. — И с изключително презрение дръпна пешовете на халата. — Наистина ли не можа да се намери нищо по-свястно?

Мазур разпери ръце, подсмихвайки се наум, тъй като обстоятелствата наложиха този халат да бъде секвестиран от съпругата на посланика, която го смяташе за най-хубавата си домашна дреха. Но за момиче от класата на Натали това естествено беше дрипа…

— Скучно ли ти е тук? — попита той дипломатично.

В очите на момичето се мерна откровена тревога:

— Защо, да не сте решили да ме изгоните?

— Какво говориш! — възкликна Мазур. — Просто си мислех, че самата ти нямаш нищо против да си тръгнеш.

— Рано е — каза сериозно Натали. — Ще трябва да се спотайвам още ден-два, а при вас е напълно безопасно. — Тя посочи с глава към телефона. — Разбира се, пийвам си коняк и се забавлявам с теб в леглото, но не бива да се отпускам напълно. Просто не съм такова момиче, ако все още не си разбрал. Държа ръката си на пулса, ако мога да се изразя така. Всичко ще се задейства едва след няколко дни и чак тогава ще мога да се преместя в двореца… А сега най-важното е да не бързам и да не допускам грешки. Залогът е много голям…

Изглежда, беше запозната с доста неща. Какво пък, момичето наистина бе дяволски умно и енергично, а сексуалните забавления я вълнуваха чак на десето място…

— Значи знаеш всичко? — попита Мазур. — Както и това, че възнамеряват да те…

— Да, разбира се. — Тя се облегна назад във фотьойла и притвори очи, а по устните й заигра лека замечтана усмивка. — Това е истинска приказка. Това е много повече, отколкото се надявах да получа. Не принцеса, а пълноправна кралица…

И Мазур, който по силата на работата си бе научен да няма доверие на никого и на нищо, някак дистанцирано и студено си помисли: „Ами ако си ти?“. Ако толкова много й се е искало да стане не принцеса, а направо кралица, че е организирала всичко това, още повече че под ръка й е била старата й приятелка от училище, която е и нейна стара любовница? Особено като се има предвид, че знае сметките на Бащицата и Лаврик беше абсолютно сигурен в това. Голяма работа, че й е роден чичо. В края на краищата кралят Чака е бил убит от родните си братя, а пък в европейската история имаше толкова много примери за това как най-близки роднини са се душили и клали помежду си заради короната…

Или пък нещата не стояха така? Може би й бе минавало през ума да го направи, но не е рискувала, тъй като много добре е знаела, че начинанието може да се провали. Лаврик беше прав, че тази история съдържа твърде много подробности, които подсказват, че има външно въздействие. Но, от друга страна, точно Натали би могла да се споразумее с „Гемблър даймънд“ по най-блестящия начин и да получи трона срещу отстъпка при подялбата на акциите. Ама че ситуация. Не знаеш какво да мислиш, може да се окаже и така, и иначе. Но при всички случаи, дори ако тя нямаше нищо общо и не беше организирала цялата тази история, не би трябвало да тъгува чак толкова за ненавременната смърт на чичо си, тъй като тя й носеше твърде много ползи. Доколкото бе успял да разбере от историческите романи, фамилиите на монарсите си имаха свой специфичен манталитет…

„Има само една възможност да го проверим със сигурност — помисли той с професионален цинизъм. — Ако впоследствие започнат да извършват сериозни покушения и срещу нея, значи не е тя.“ Макар че и това не беше аргумент. Общо взето, истината я знаеха само онези, които бяха замислили тази акция, и Господ Бог. Но в крайна сметка всички тези африкански страсти не би трябвало да засяган Мазур по никакъв начин, защото провеждането на каквито и да било разследвания изобщо не беше негова задача. Тъй че в този случай по-скоро имаше смисъл да възприеме житейската философия на Леон, макар и с други мотиви…

— Лавута каза, че ти ще останеш при мен, така ли е? — попита тя, като отвори очи.

Мазур кимна.

— А какво смята твоето началство там? — Тя махна неопределено с ръка някъде встрани. — Няма ли да те отзоват?

— Мисля, че няма да ме отзоват — отвърна той. Наистина мислеше така.

— Прекрасно — въздъхна с облекчение Натали. — Трябва да останете… Разбира се, аз имам предвид не само теб, а Съветите изобщо. Все пак французите трябва да имат някакъв противовес, а в момента няма нищо такова…

— Значи вече започваш да се занимаваш с държавни дела и редова политика, така ли? — подсмихна се Мазур.

Натали се усмихна бавно и отнесено:

— А ти нещо друго ли искаш? Няма нищо по-лесно от това.

Тя пъргаво стана, отиде при Мазур, седна на коленете му, прегърна го през врата и измърка в ухото му:

— В спалнята ли ще идем? Или направо тук? На колене ли да застана? Или…

Някой силно и настойчиво почука на вратата.

— По дяволите! — ядоса се Натали. — Не можаха да сложат един часовой на входа… — И без да става от коленете му, извика: — Влезте!

В стаята с резки и енергични движения влезе Лаврик. Беше някак стегнат, лицето му изглеждаше сурово. Обикновено ставаше такъв, когато…

Когато внезапно засвиреше ловджийският рог, ако трябва да се изразим високопарно.

— Ех, че в неподходящ момент идвате, Констан — проточи с обичайния си простодушен цинизъм Натали. — Тъкмо се канехме да си поговорим за важни неща…

Лаврик се усмихна само с устни.

— Хиляди извинения, мадмоазел — каза напористо той. — Така се получи, че двамата с полковника също трябва да си поговорим за някои много важни неща. Затова ми позволете да го отвлека…

Той говореше любезно, но очите му бяха ледени. Натали слезе от коленете на Мазур (без да си направи труда да загърне халата си) и недоволно промърмори:

— Какво да ви прави човек, мъже… Надявам се привечер да ми го върнете?

— Със сигурност — кимна Лаврик, хвана Мазур за лакътя и го измъкна в коридора, преди да се е опомнил.

— Шифрограмата ли дойде? — попита тихо Мазур.

Лаврик кимна:

— Засега за нас не пише нищо. Става дума за друго. Отчитайки обстановката, Москва нареди всички съветски граждани да се върнат в столицата. Това не е трудно, тук те са само около четирийсет души и почти всички са в близките градове, в тамошните заводчета. Хората от посолството ще се заемат с това. Нашата задача е друга. Помниш ли групата геолози в Квулонго? Ще мине много време, ако им изпратим кола, която да ги доведе оттам. Тъй че ще трябва да се отиде с хеликоптер…

— И таз добра! — възкликна Мазур. — И откъде ще го вземем? Ние имаме само един хеликоптер, който е на „Ворошилов“ и е боен, а не пътнически. Освен екипажа, вътре ще могат да се натъпчат само двама души, и то ако седят на главите си. А онези са четирима плюс екипировката…

— А защо чичко Лаврик съществува на този свят? — изпуфтя Самарин. — Говорих с Лавута. Той ни дава цели два алуета и дори двама свои войници. Разбираш ли каква е работата… Днес геолозите не са осъществили връзка, макар че трябвало да се обадят. Може радиостанцията им да се е повредила, но може и да е всичко друго. Местата са страшно затънтени, намират се до границата. Вярно, в този район всичко беше спокойно…

— За сметка на това местният вожд е страшен негодник — каза Мазур. — Всъщност не е негодник, а просто едно местно царче, което благодарение на това че се намира далеч от столицата, окончателно се е развратило. Нали знаеш онази история с Ирина…

— Да, не съм забравил.

— Значи да вдигам групата, така ли? — попита Мазур.

— Защо? — учуди се Лаврик. — Двамата с теб можем да наритаме всяко местно царче, а с нас ще има и войници. Само иди да си облечеш мундира. Както сочи историята, във всяка страна и на всеки континент селякът изпитва мистично преклонение пред мундира… Хайде да вървим. Хеликоптерите вече са на пистата.