Александър Бушков
Диамантената принцеса (12)

Дванайсета глава
Както изисква гостоприемството

Мазур стоеше до жандармериста с оранжева барета край прозореца на втория етаж, оглеждаше с набития си професионален поглед площада и околностите му и на този етап не виждаше основания за тревога. Май че всичко беше под контрол…

След две минути при него дойде управителят на рудника — едър французин с красиво прошарени коси и лента на Почетния легион върху ревера на снежнобялото сако (жабарите винаги носеха лентите си върху реверите дори на палтата). С безупречна любезност, но и без капчица сервилност той наведе лекичко глава. И каза:

— Мисля, че можем да започваме, господин полковник. Вече всички са тук…

Мазур се обърна и разпореди:

— Тръгваме!

Малобройната процесия излезе под открито небе — отпред вървеше Принцесата, от лявата й страна, спазвайки любезността, на крачка след нея пристъпяше управителят, от дясната й страна плътно до Натали крачеше Мазур, а от двете им страни вървяха трима от неговите момчета и Леон с двама от своите хора. Всички бяха цивилни и не виреха автомати.

Май че всичко беше наред. Зад тях и около тях се издигаха стабилни ведомствени сгради, строени преди войната, в средата на площада се извисяваше голям и здраво скован подиум от светло дърво, а зад него стоеше малка групичка хора.

Принцесата първа се изкачи по стъпалата и с танцуваща походка на манекенка се отправи към кръглия микрофон на висока никелирана поставка. Взрян в тълпата, без да изостава нито на крачка от нея, Мазур позволи една бунтарска мисъл да се завърти в главата му, както ставаше понякога: „В такива случаи у нас дори и в делничен ден ще измъкнат всички от работа, а тук изчакаха почивния ден“. Това е то капитализмът, дори един работен ден даваше добра печалба, включително и на Принцесата, тъй като по наследство всички дялове, проценти и акции на Бащицата автоматично преминаха към нея, макар да нямаше писмено завещание, пък и нямаше как да има. Но тук всички бяха зрели хора и знаеха за какво става дума…

Принцесата застана пред микрофона, облечена със смела парижка рокличка — червена, ефирна, късна, разгонваща почернелите й крака и с дълбоко деколте. Както трябваше да се очаква, тълпата нададе възторжен вик. Всъщност в този случай френските консултанти, които предложиха въпросния тоалет, не бяха открили Америка. Местната специфика отдавна беше известна на всички. Турдиевил не беше град, а чисто работническо селище, тук жилищата бяха дефицит и щастливците, които притежаваха апартаменти, бяха едва една трета от семействата. Разбира се, имаше четири бардака, може ли без тях, но един беше предназначен само за хората, които се разхождаха с костюми и вратовръзки, а другите три, макар да не бяха малки, не успяваха да задоволят нуждите. Я ги виж как се разкрещяха… Още навремето Бащицата не пренебрегваше местната специфика и на два пъти докара в града столични вокално-инструментални ансамбли. Естествено, нямаше никакви протяжни народни песни, а симпатичните, облечени крайно оскъдно момичета дрънкаха на електрическите китари и пееха разни лекомислени шлагери. И едва след това Бащицата държеше речи пред подгрятата тълпа. Между другото, по време на гастрола си в страната тук се отби и съставът „Рябинушка“, и беше посрещнат с огромен ентусиазъм от трудещите се.

Принцесата бавно се завъртя на място, показа разголения си почернял гръб и изстреля някаква кратка фраза в микрофона. Това го нямаше в сценария и си беше чисто своеволие, сиреч експромпт, но сполучлив. Защото дори Мазур, който не владееше местния език, се досети, че тя каза нещо от сорта на: „Ето как изглеждам. Харесвам ли ви?“. Ако се съдеше по възхитения рев на тълпата, беше уцелила десетката…

Тя властно вдигна дясната си ръка нагоре като същински Наполеон, изчака да се възцари пълна тишина и заговори. През цялото време Мазур не извръщаше глава и държеше своя сектор под око.

Да, на този етап нямаше за какво да се тревожи — между подиума и тълпата стърчеше плътна редица от жандармеристи, сред които имаше цивилни момчета на Мазур и хора на Мтанга (естествено, че Мтанга беше пуснал копоите си и в тълпата). До всеки прозорец, който гледаше към площада, включително и по таваните, стояха жандармеристи и агенти от тайната полиция. Част от тях бяха разположени и между сградите, а освен това бяха организирали и външен обръч от охрана. При това положение снайперист просто нямаше къде да се скрие. Единственият възможен вариант за нападение бе, ако някой от първите редици на тълпата стреляше с пистолет, защото нямаше как незабелязано да вкара по-сериозно оръжие на това място, но такъв враг много бързо щеше да бъде покосен и дори възмутените трудещи се щяха да го накъсат на парчета, тъй като съвсем справедливо щяха да решат, че да стреляш по такова момиче, е истинско извращение.

Е, всичко беше изчислено правилно — ако се съдеше по физиономиите на хората, те моментално бяха успели да разсъблекат Принцесата със завистливи погледи и да извършат мислено сума интересни неща с нея. На десния фланг стояха около четирийсет души с костюми и вратовръзки, сред които белите и чернокожите бяха почти поравно, включително и няколко жени в същата пропорция. Това беше местната върхушка от инженери, техници и канцеларски плъхове. Разбира се, те се държаха с подобаващо достойнство и не правеха чак толкова похотливи физиономии като прогресивния пролетариат, но вероятно мислите на много от тях бяха същите. Я как им блестяха очичките! Може и да прозвучи смешно, но Мазур за миг изпита прилив на истинска мъжка гордост: блещете се, колкото си щете, малоумници, тя дели леглото с друг…

Репортерите щракаха с фотоапарати покрай редицата охранители. Мръсници, най-откровено се стараеха на преден план в кадрите им да влязат прекрасните разголени крака. Че какво друго можеш да очакваш от тая буржоазна преса. Разбира се, имаше и две телевизионни камери.

Всички слушаха Принцесата внимателно, в пълна тишина. Французите й бяха написали хубава реч, Мазур я прочете. През тълпата премина силен жабарски смях. Ако се съдеше по времето, Принцесата беше стигнала до фразата: „Тук задължително трябва да бъдат построени повече жилища. — И добави, присвивайки лукаво очи: — И не само…“. Това вече не беше експромпт, това беше част от речта й и тълпата много добре разбра и оцени допълнението.

Всичко изглеждаше толкова спокойно, че Мазур се поотпусна съвсем малко, само с две деления. Освен да се занимава с преките си служебни задължения, преди да отпътува, му се наложи да гаси и собствените си пожари. Щом чу за челния отряд на работническата класа, другарят Панкратов със страшна сила започна да напира насам, като директно заявяваше желанието си и той да произнесе реч, още повече че имаше преводачка (въпросната Ирина, която засега живееше в посолството, тъй като наистина можеше да потрябва на Мазур). И дори нещо повече — искаше да раздаде на прогресивния пролетариат съответната литература (оказа се, че има още два грамадански кашона с книги на френски). Мазур положи доста усилия да го възпре, като в крайна сметка с безапелационен тон заяви, че списъкът на придружаващите лица и лицата, които ще държат речи, е предварително съгласуван с толкова високопоставени местни инстанции, че чак да те е страх да ги назовеш. Магическите думи „високопоставени инстанции“ все пак подействаха на Панкратов…

Той погледна часовника си. Да, Принцесата бе отметнала повече от половината реч. Засега всичко беше спокойно. Нито първите редици бачкатори, нито белите якички (които за всеки случай също бяха обект на бдително наблюдение) засега не предизвикваха никакви подозрения, а тилът беше добре прикрит. Едва ли можеше да се очаква, че благообразният управител на рудника внезапно ще измъкне пушкало, тъй като имаше тлъста заплата, собствен пакет акции, положение в обществото и не можеше да бъде купен чак толкова лесно, особено за ролята на наемен убиец. Та затова, макар да го наблюдаваха с периферното си зрение, недоверието им не биваше да стига до абсурд. Но все пак трябваше неотклонно да го държат под око, че току-виж гръмнал не по нечия поръчка, а просто защото внезапно е превъртял. На различни географски ширини се случваха и такива неща тип Джон Хинкли и други като него, за които дори и най-мощната специална служба не би могла да се досети предварително… И сега, правейки се на невъзмутим, тоя негодник също оглеждаше с удоволствие разголените гръб и крака на Принцесата. Французин, какво да го правиш? Пък и Принцесата много си я биваше… Само че едно трънче болезнено пробождаше подсъзнанието му — ами ако го принудят да стане неин законен съпруг, още повече че самата тя явно се опитваше да завърти подобна комбинация? Както вече споменахме, единственото спасение бяха интригите на френското разузнаване, които в този случай трябваше да бъдат посрещнати с възторг…

Край, речта привършваше. Проверени хора вече мъкнеха апаратура, усилватели, ударни инструменти и макари с кабели от сградата, от която преди малко излязоха и самите те. Отново по примера на Бащицата, а не само заради съветите на французите, в течение на два часа с всичка сила щеше да дъни един женски ансамбъл от пет красавици — три чернокожи и две бели, облечени по-оскъдно дори от Принцесата. През това време тя щеше да даде малък банкет на местната аристокрация, да пренощува в хотела (Мазур имаше твърдите подозрения, че и този път нямаше да се измъкне), а на сутринта всички щяха да се качат на трите самолета и да се върнат в столицата. През цялото това време самолетите щяха да стоят, обкръжени от троен обръч охрана, тъй че нямаше начин да сложат в тях бомба. И какво, нима този път щеше да им се размине? Май че нещата отиваха натам…

Аха, ето го и края. Разнесе се ревът на тълпата и гръм от аплодисменти. Принцесата размаха двете си ръце толкова високо над главата, че късата й супер скъпа рокличка рисковано се вдигна и показа на тълпата ръба на розовите й дантелени гащички. Е, какво пък, повечко масло не разваля кашата. Я, как се разкрещяха, заподскачаха и размахаха ръце… Май че в този град всички абсолютно доброволно щяха да гласуват по правилния начин на референдума. Според достоверната информация на Мтанга в скоро време Мукузели също се канеше да произнесе реч пред тези хора. Никой нямаше намерение да му пречи, тъй като след Принцесата дъртият очилат чвор щеше да изглежда невзрачно, със сигурност щеше да каканиже разни интелигентски глупости и нямаше да доведе със себе си нито една музикална красавица, тъй че гастролът му предварително бе обречен на провал…

Край. Под нестихващия рев на тълпата Принцесата слезе от подиума, към който вече вървяха хубавиците от групата, и Мазур неволно се подсмихна, тъй като бе чувал някои неща за техния морален облик. Както често се случваше на други места, тази нощ неминуемо щяха да ги замъкнат в леглата на местните бонзи, но момичетата бяха разкрепостени и не се гнусяха да припечелят допълнително с изпълнения, които нямат нищо общо с музиката.

Същата компания в състав Принцесата, Мазур, управителят и охраната мина покрай най-важното ведомство в селището, от което тръгнаха към подиума. Хотелът се намираше близо до него, та затова нямаше нужда да използват колите. И беше хубав, почтен, донякъде луксозен и също построен преди войната. В него често се отбиваха дошли по работа бизнесмени, включително и чужденци, и собствениците му отдавна се бяха погрижили за техния комфорт. Както в абсолютно всички заведения от тази категория, тук също имаше президентски апартамент, който заемаше над половината трети етаж. Понякога там отсядаха най-големите акули на капитализма. Но когато Бащицата идваше в Турдиевил, загърбваше луксозния апартамент, омайваше на бърза ръка, както само той можеше да го направи, една синеока блондинка от канцелариите (може би онази, която Мазур зърна сред аристократите, беше доста хубавко момиче) и се усамотяваше с нея в по-обикновена стая. Сега дадоха луксозния президентски апартамент на Принцесата, без кой знае какво желание от нейна страна, а чисто и просто заради престижа, тъй като тя все пак беше наследница на Бащицата и бъдеща кралица. Виж, Мукузели (това вече беше уговорено, с когото трябва) нямаше да получи президентския апартамент и вместо пищен банкет щеше да даде скромно коктейлче… И това му беше достатъчно, тъй като медните барони, както и техните събратя от другите сектори на големия бизнес някак си не се отнасяха сериозно към доктора и изобщо не бяха склонни да го хрантутят с пасти, а нощем да му пробутва симпатични камериерки. „Не е зле — помисли си Мазур, — хем очевидно спечелихме референдума в този град, хем засега всичко е спокойно…“

Но не се отпусна напълно, вървеше, хвърляйки зорки погледи настрани, и държеше ръката си близо до левия пеш на разкопчаното си сако, под което висеше беретата с удължен пълнител. Влязоха в луксозно фоайе с гипсови тавани, с варак, с черно дърво и тежък червен плюш… Дежурните по коридора и въпросните симпатични камериерки стояха изпънати, а навсякъде имаше млади цивилни мъже. Саката на всички, както и на Мазур, предвидливо бяха разкопчани. Широкото стълбище със строги изящни мраморни перила беше застлано с тъмночервена пътека по цялата ширина… Те се изкачиха на втория етаж, сетне — на третия, и тръгнаха към президентския апартамент… Тук също имаше техни агенти, а в очакване на Принцесата в апартамента се подвизаваха петима-шестима от тях…

В края на широкия коридор се появи едър възрастен негър с безупречен смокинг, който буташе пред себе си никелирана количка с безброй покрити със сребърни капаци блюда, а на долната й полица стърчаха безчет бутилки с квалитетни етикети. Е, какво пък, ще се държим демократично и няма да го караме да се притиска до стената, а само малко да се отдръпне, помисли си Мазур… Изпод капаците се разнасяха дим и вкусни аромати, всичко беше приготвено перфектно, изискано и по правила от най-висока класа. Чак стомахът му закъркори, май че вече беше време хубавичко да си похапне. Изцяло погълнат от работата си, Мазур тъй и не успя да закуси добре, а само натъпка в устата си един-два залъка, пък и това беше преди няколко часа…

Пу, да му се не знае! Дясното задно колело на лъскавата количка най-неочаквано падна и тя толкова силно се наклони надясно, че сребърните капаци се разхвърчаха. Върху охранителите се изля водопад от горещи скъпарски супи, изсипаха се врели ястия, изтърколиха се бутилки и те инстинктивно отскочиха, а някой от опарените нададе вой. Настана кратка суматоха…

Само че Мазур видя какво се случи — колелцето не падна просто ей така, а след като лустросаният сервитьор натисна с десния си крак оста до него.

Той се задейства на мига — направи крачка надясно и прикри Принцесата с тяло, изваждайки пистолета си. И в същата секунда свали предпазителя с показалец, понеже удобното на беретата бе това, че много от моделите й имаха предпазител от двете страни… Черният малък револвер в ръцете на сервитьора стреля, Мазур усети тъп удар от дясната страна на ребрата си, но вече бе успял да натисне спусъка три пъти. Негърът падна с алени петна по снежнобелия смокинг, след което от две страни стреляха по него още няколко пъти…

Мазур не видя как се развиха събитията нататък. Стиснал насочения си пистолет, той продължи да прикрива Принцесата с тялото си, влачейки я към високата двукрила врата на президентския апартамент, със свободната си ръка натисна засуканата лъскава дръжка, блъсна момичето вътре и затръшна вратата след себе си. Двама агенти, които вече държаха вратата на мушка, бързо свалиха пистолетите.

— Всички да излязат в коридора! — кресна Мазур на мъжа, който стоеше от лявата му страна, тъй като знаеше, че той говори английски и е шеф на групата.

Агентът изкрещя с всичка сила нещо на френски, останалите се появиха също с насочени пистолети и цялата група бързешком излезе от апартамента. По всичко личеше, че Принцесата чак сега разбра какво се е случило. Дотътри се с небрежна походка до ниската масичка, отрупана с безброй бутилки, купички с лед и сифони, и се тръшна в пищния кожен фотьойл. Взе първата бутилка, която й попадна, напълни чашата си с коняк догоре и бавно го изсмука през зъби. Ръцете й почти не трепереха, а зъбите й не тракаха по ръба на кристалния съд. Не се държеше зле, браво…

Чуваше се как хората в коридора шумно си подвикват и трополят. Мазур мушна пистолета си в кобура и на няколко пъти дълбоко си пое въздух и го изпусна, като всеки път се мръщеше от болка и се опитваше да се ориентира в усещанията си. Май че нито едно от ребрата му не беше счупено, но въпреки това в столицата трябваше да си направи рентгенова снимка, за да види дали няма нещо спукано. Само че изпитваше адска болка и щеше да го боли още дълго, а синината щеше да стане огромна. Той разкопча ризата си, разкрасена със спретната дупчица с обгорели краища, кривейки устни, разгледа заседналия в бронежилетката сплескан куршум и моментално пресметна, че просто беше по-висок от Принцесата и затова го бяха улучили в долната част на ребрата. Но като се имаше предвид нейният ръст, куршумът щеше да я прониже право в сърцето, тъй като по всичко личеше, че калибърът му не беше дори класическа американска деветка, а 11.43… Ама че мръсник…

— Добре ли си? — попита Принцесата с почти нормален глас.

— Цял и невредим — промърмори Мазур, седна във фотьойла до нея и без изобщо да се поколебае, си сипа от същата бутилка. Както често ставаше в такива случаи, пренапрежението го надви, нервите му бяха опънати и усещаше известна слабост в цялото си тяло. — Какво толкова, всичко е добре, когато свършва добре…

Принцесата си наля още една пълна чаша и малко свадливо каза:

— Много е смешно, след всички тези изненади, вече дори престанах да се страхувам, честна дума…

— Случва се — кимна Мазур, отпуснат на пружиниращата мека облегалка на фотьойла, и отпи голяма глътка (ех, колко приятно се плъзна в жилите му!). — Когато често гърмят по теб, започваш някак да свикваш…

Принцесата изстреля една дълга тирада на френски, която несъмнено съдържаше само псувни, и обърна прекрасното си ядосано личице към него:

— Почти не изпитвам страх, но започвам страшно да се ядосвам… Някой ще ми каже ли кога ще свърши всичко това?

— Такъв въпрос не съществува — отвърна сериозно Мазур. — Дори на мен, на тъпия службаш, ми е ясно кога. Всичко ще свърши в мига, в който ти, вече коронована, подпишеш с французите договор за техния дял в онези диамантени находища. След това просто ще бъде безсмислено да стрелят по теб или да те тровят, защото основният акционер ще бъдат французите, а с Ла бел Франс зад гърба си могат да наритат и „Гемблър даймънд“…

— Да речем, че и без теб се досещам за това — отвърна все така свадливо Принцесата. — По дяволите, но това ще стане най-рано след десет дни… А те сигурно ще опитат отново… Между другото, благодаря ти, спасяваш ме за трети път, ако броим и случая в резиденцията. Но на този етап не мога да ти се отблагодаря както трябва…

— Я стига — промърмори Мазур. — Вече ми стана навик да те спасявам. Ще ми се да вярвам, че така ще бъде до края… Най-важното е своевременно да подпишеш договора с французите…

От пръв поглед си личеше, че Принцесата вече се е овладяла напълно. Присви очи като котка:

— Като те слушам какво говориш, имам чувството, че французите са ти платили доста пари…

— За такива думи можеш да получиш и един по врата — каза мрачно Мазур. — Нищо че е в разрез с традициите…

Тя звънко се разсмя:

— Стига де, шегувам се. Абсолютно наясно съм по този въпрос…

Някой деликатно почука на вратата.

— Влезте! — извика Мазур. От педантичност беше сложил пистолета на коляното си с дулото към вратата и държеше пръста си на спусъка.

Влязоха Мтанга и Лаврик и още от вратата съсредоточено ги огледаха. Естествено, че вече бяха видели и разкопчаната риза на Мазур, и заседналия в бронежилетката куршум. Лаврик запази хладнокръвие, но Мтанга въздъхна с искрено облекчение:

— Е, виждам, че ти се е разминало…

— Какво става там? — попита Мазур.

— Нищо особено — сви рамене Лаврик. — Няма съучастници, всички са на поста си, управителят поизгуби претенциозността си и изпадна в паника, а собственикът на хотела не прилича на себе си, твърди, че сервитьорът работел тук от сто години и не будел никакви подозрения…

— Има една интересна подробност — каза Мтанга. — На това място — и той лекичко докосна с върха на пръстите си дясното си слепоочие — сервитьорът има традиционната татуировка на косите: тъмносиня точка в тъмносин кръг. Под косата му не се виждаше добре, но аз си направих труда да погледна. Имам чувството, скъпи господа, че тук става дума за нещо по-сложно от обикновено покушение.

„В това вече няма съмнение — помисли си Мазур. — Принцесата фулу щеше да бъде злодейски застреляна от един злодей коси… Можеше да настане страхотна бъркотия още тук, в Турдиевил. Веднага щом чуят това, бачкаторите фулу щяха да започнат да млатят косите, които в този град са предостатъчно, пък, току-виж, разправата обхванала цялата страна“. До този момент нямаше сериозен повод за истинско междуплеменно клане, но сега със сигурност щеше да се появи…

— Татуировката стара ли е? — попита Мазур.

— Стара е, няма съмнение — кимна Мтанга. — Изобщо не е направена сега.

— Никой ли не го е обискирал?

— Обискирали са го, разбира се — смръщи се Мтанга. — Както и всички останали. Но просто не са имали физическата възможност да преровят хотела толкова прецизно, че да намерят тайника с револвера. А ни предстои и банкет… Е, там вече ще взема всички мерки. Разбира се, най-добре би било да го отменим…

— Нищо подобно — вирна инатливо брадичка Принцесата. — Аз просто съм длъжна да блестя на този банкет, все едно че нищо не се е случило. Разбрахте ли?

— Добре, ще блестиш… — промърмори Мазур.