Александър Бушков
Диамантената принцеса (1)

Първа глава
Рицари на печалния образ

Унинието, което цареше в кабинета на посланика, наистина се бе нажежило до такава степен, че сякаш вече го споделяха дори другарите Ленин и Горбачов, които присъстваха във вид на помпозни портрети. Всъщност, ако вторият беше просто меланхоличен като пипнала някаква болест антилопа, първият присвиваше пронизващо очи с такова изражение, сякаш съжаляваше, че Железния Феликс не му е под ръка…

Заседанието беше абсолютно неофициално. Най-вече заради това, че тук почти никой не беше подчинен на никого. Вярно, Мазур и Лаврик в известен смисъл бяха под ръководството на Панкратов, но в никакъв случай не и на посланика. Както и резидентът на КГБ и представител на Агенцията по печата „Новости“. Още повече че през тези два дни от Москва тъй и не дойдоха нито ценни указания, нито заповеди, нито директиви, които да засягат когото и да било от присъстващите. Там най-вероятно продължаваха да обсъждат изненадващата тъжна новина, да се консултират и да избират линията, която трябваше да следват.

За разлика от унинието, което няма специфичен мирис, миризмата на алкохола е много характерна. От ароматите, които достигнаха до него, и от някои лични наблюдения Мазур доста бързо установи как стоят нещата. Най-много от всички бе изпил другарят посланик и очевидно бе погълнал последната доза буквално преди самото заседание. И това изобщо не беше странно, като се имаше предвид каква камара победни доклади бе изпратил до Министерството на външните работи през последните дни и колко настойчиво бе подчертавал своята роля в събитията. За разлика от посланика адмирал Панкратов, този гърмян заек, откровено благоухаеше на френски коняк и предъвкваше индийско орехче от препълнената си шепа, но някои наблюдения даваха основание да се предположи, че и той е преживял кратък сблъсък със зеления змей. Естествено, по същите причини, по които и посланикът, и Панкратов бе натракал един куп шифрограми до Генералния щаб, в които изтъкваше личните си заслуги. Двамата бойци на невидимия фронт явно бяха положили известно усилие да угасят махмурлука си и бяха спрели дотук. И единствено Мазур и Лаврик бяха предпочели за всеки случай да не давят мъката си във виното, опирайки се на доста големия си и специфичен житейски опит.

А както сочеше въпросният опит, в такива случаи, независимо какво щяха да решат в Москва, почти веднага наставаше Вселенският калай и това си беше традиция. Дори никой да не бе виновен за нищо, според някои неписани закони беше наложително на доста народ с пагони и без пагони здравата да му бъде набито канчето. Това бе утвърдено като правило на добрия тон и неписана добавка към писаните устави. Започваха отгоре и лека-полека слизаха надолу. А понякога свършваха с хора, които нямаха нищо общо със събитията, та никой да не се чувства обиден. Най-вероятно се ръководеха от принципа за социална справедливост. В такива случаи в действие винаги влизаше една от любимите формулировки на цялото и на всяко началство: „Блели сте! Проспали сте!“. Общо взето, това не водеше до сериозни последствия, макар да имаше и изключения. Ако се съдеше по натъжената физиономия на посланика, той току-що бе осъзнал, че на земното кълбо има още по-гадни дупки от тази. Налице бяха всички основания да се подозира, че и рицарите на невидимия фронт унило си мислеха за същото (честно казано, в сегашната ситуация те бяха виновни най-малко, тъй като нямаха пряко отношение към събитията, но кой щеше да изяснява тези подробности, при положение че душата на началството жадуваше за символични кръвопролития?).

Както сочеше същият този опит, когато се озовяха в такова положение, хората често започваха да пишат. Пишеха многословно, емоционално, опитваха се да прехвърлят част от вината на други. Имаше такива прецеденти. И по стар навик посланикът щеше да хленчи, че от него не е зависело абсолютно нищо, защото не ръководи бойците на невидимия фронт под каквато и да било форма и още по-малко военните моряци, а пък охраната на Бащицата изобщо не влиза в неговите задължения. Бойците на невидимия фронт щяха да твърдят абсолютно същото, като се аргументират с недостатъчното финансиране, неразвитата агентурна мрежа и други уважителни причини.

А пък гореспоменатите другари военни моряци… Ако се съди по някои признаци, те още от самото начало се бяха разделили на две групи, макар никой дори да не намекваше за това. Численото превъзходство беше на страната на Мазур и Лаврик, но то не играеше никаква роля, при положение че на Панкратов му хрумнеше да потанцува върху техните кокали. А пък, ако се позовем на пронизващите погледи, които другарят Панкратов тихомълком хвърляше към двамата, той наистина бе решил да го стори, като напише не просто опера, а цяла симфония в три части с интродукция и епилог. Мазур вече доста добре бе опознал този тип човешка природа и нейните виртуозни умения да сътворява писания.

Кой беше човекът, който се намираше буквално на две крачки от мястото на убийството и чиято задача бе бдително да охранява Бащата на нацията? Къ Съ Мазур, че кой друг? Това, че той дори при цялото си желание не би могъл да свети на Бащицата и поредната му блондинка, нямаше никакво значение и не можеше да мине за смекчаващо вината обстоятелство, тъй като в случая по-важното бе как щяха да бъдат описани събитията и къде щеше да бъде изпратено въпросното творение… А ако се съдеше по тарикатската физиономия на Панкратов, той възнамеряваше да свърши тая работа…

Изобщо не можеше да се каже, че Мазур бе изпаднал в дълбока меланхолия. Просто времената вече бяха други. Нямаше да го изритат като шеф на батарея на Баренцово море и дори нямаше да го понижат. Но щеше да му се наложи да преживее неприятни моменти и едно-две писания със сигурност щяха да пуснат здрави корени в личното му досие…

Тягостното мълчание наруши посланикът.

— Как можахме да се издъним така… А Москва мълчи. Мълчи Москва… И дори не е ясно каква инициатива трябва да предприемем и изобщо трябва ли да предприемаме нещо… — изрече с тежка въздишка.

— Аз бих предприел — отсече Панкратов с тон на човек, който най-сетне е взел решение. — Поне в една посока…

— И каква е тая посока? — попита унило посланикът.

— Веднага бих свикал профсъюзно събрание — отсече Панкратов, натъртвайки на всяка дума. Дори сред свои хора той свято спазваше правилото, че в посолствата и в други съветски ведомства в чужбина партийните събрания (комсомолските и съответно спортните) се наричаха профсъюзни.

„Набра кураж, мръсникът — помисли си Мазур. — Сега голямо писане ще падне…“.

— С какъв дневен ред? — все така унило попита посланикът, печално загледан в дясното чекмедже на бюрото, където със сигурност се криеше жива вода в красива бутилка.

— За странното поведение на капитан втори ранг Кирил Степанович Мазур — отсече Панкратов. — Към другаря Мазур се натрупаха страшно много въпроси, разбирате ли. Да речем, за това, че той се е намирал буквално на две крачки от мястото, където бе убит президентът, но не е предприел нито едно от действията, които са част от преките му задължения, и без това вече всички са наясно…

Мазур не издържа. Но отдавна вече не беше млад лейтенант и животът го бе поодялкал. Затова не скочи от мястото си, изобщо не помръдна и дори не повиши тон. Само попита тихичко:

— Другарю вицеадмирал, смятате ли, че президентът би позволил да стоя в ъгъла с насочен автомат, докато опъва поредната си изгора на кревата?

Панкратов изобщо не се смути. Продължи, сякаш нищо не се е случило:

— Точно така, ще стане дума за поредната и последна изгора в живота му… При която вие, доколкото ми е известно, не просто сте ходили на гости, но сте пили коняк с баща й, син на злостен белогвардейски емигрант и със сигурност нечий агент… Всъщност, както и въпросната персона.

— Стана съвсем случайно — каза Мазур, като положи огромно старание в гласа му да не се промъкне и нотка на оправдание и да прозвучи съвсем равнодушно.

— Те ни надхитриха — обади се Лаврик безстрастно.

— Надхитриха ли ви? — скокна Панкратов. — И говорите спокойно за това? Вие, съветският офицер, който по силата на служебните си задължения сте длъжен да давате яростен отпор точно на такива коварни замисли? Смятам, че към вас също ще има доста въпроси. Тъй че ще е по-добре засега да помълчите. Мисля, че с вас ще си поговорят на друго място и това ще го направят вашите преки началници. Ясно ли ви е?

— Тъй вярно — каза Лаврик.

— А пък вие, Кирил Степанович… — продължи Панкратов, поклащайки съчувствено глава. — Ето от кого не очаквах такова нещо… Работите в тайните служби от доста време, имате, тъй да се каже, пълно доверие, а да вземете да изпуснете двама злостни врагове… И де да беше само това… За какъв дявол довлякохте в посолството тая банда? Която най-цинично представихте като политически бежанци и комунисти. — Той се обърна към посланика: — Серьожа, ти поне наясно ли си кого си приютил? Трябва да знаеш, че това са наемници. Същите онези бели наемници, които обслужват реакционерите, за да се борят с местните прогресивни сили. Копоите на световния империализъм. А пък другарят Мазур, кой знае защо, реши, че трябва да ги представи като местни комунисти и да ги скрие в посолството… И какво ще стане, ако в Москва вече са научили за това?

По лицето на посланика се изписа откровен ужас, подсилен от тежкия махмурлук.

— Разрешете, другарю вицеадмирал — намеси се все така безстрастно Лаврик. — В този случай става дума за оперативна схема, чието съдържание нямам право да разкривам пред когото и да било…

— Вие майтап ли си правите? — кресна Панкратов.

— Нямам такъв навик, когато изпълнявам служебните си задължения — отвърна Лаврик със смазващо официален тон. — Вие, като партиен работник, а освен това и като военен, би трябвало да разбирате някои тънкости…

Това малко поукроти патоса на Панкратов. Той смутено замълча и предъвка устни:

— Е, щом е така… В такъв случай засега ще оставим този въпрос. Но ще се намерят доста други, на които другарят Мазур ще трябва да отговори подробно… Бих казал, много подробно. И въпросите ще бъдат неприятни…

Ако се съдеше по тона му и по решителната му физиономия, тази пледоария не беше импровизация, а добре обмислена атака. Пред очите на всички бившият „боен другар Кирюша“ се превръщаше в изкупителна жертва, включително и заради това, че самият Панкратов трябваше да се уварди чист. Разбира се, той нямаше да скалъпи обвинение в измяна на родината, сиреч да вмени на Мазур, че е бил вербуван от някакво империалистическо разузнаване, пък и в Генералния щаб нямаше да погледнат добре на подобно оскърбление към честта на мундира. Но, уви, съществуваха няколко второстепенни епизода, които можеха да бъдат цинично извъртяни и лесно представени като притъпена бдителност, недопустими контакти и несериозно изпълнение на служебните задължения. Грешките бяха дребни, но събрани накуп в гнусен букет и поднесени по съответния начин, можеха здравата да му изпилят нервите.

— А пък вие, другарю Самарин, не се вживявайте чак толкова в ролята на защитник — продължи адмиралът. — Много добре разбирам спецификата на вашата работа, само че, знаете ли, аз съм усвоявал тази специфика още по време на Отечествената война, когато вас още ви е нямало на този свят. Към вас също могат да възникнат всевъзможни въпроси, а моралният ви облик в тази история изобщо не е безупречен, както ми сигнализираха, нито пък сте проявили нужната бдителност. Препоръчвам ви да не забравяте, че на порочната практика, при която тайните служби се поставяха над партията, много отдавна е сложен край. Тъй че вие не би трябвало да се правите на адвокат, а да си помислите как ще обясните собствените си пропуски. — Той се обърна към Мазур: — Другарю капитан втори ранг, имахте ли интимни отношения с Татяна Акинфиева?

— Не — отвърна кратко Мазур.

— Е, ще се постараем да проверим дали все пак не сте затънали чак до ушите. — Той злобно присви очи. — А какво ще кажете за мадмоазел Натали Олонго? В този случай информацията е толкова пълна и подробна, че дори е смешно да отричате…

— Имаше нещо такова — каза Мазур.

„Ама че мръсник“ — помисли си той дори с известно възхищение. Сякаш Панкратов не беше човекът, който закачливо му смигаше и го съветваше да завърже близко приятелство с Натали заради глобалната стратегия. Само че имаше един проблем — за този разговор не съществуваха нито писмени, нито някакви други материални доказателства, тъй че без никакви проблеми можеха да му лепнат и морално разложение. В смисъл че вместо да охранява татенцето с цялото си усърдие, както му бе заповядано, докато е изпълнявал служебните си задължения, той всъщност се е тътрил подир щерката…

— Другарю вицеадмирал — започна резидентът на КГБ. — Трябва ли да се задълбочаваме във всичко това точно в този момент? Засега не действа никаква комисия и никой няма съответните правомощия да извършва разследване.

„Умен мъж — помисли си Мазур без кой знае какво чувство за благодарност, но с разбиране. — Много добре осъзнава, че същият тоя Панкратов ще напише донос и срещу него, тъй като му е жизнено необходимо да омаже с лайна всички, които са му под ръка, та самият той да остане целият в бяло, доколкото това е възможно.“ Вярно, на чекиста му беше по-лесно, той принадлежеше към друга система и в такива случаи нещата обикновено потъваха в междуведомствени скандали, но въпреки това, когато пишеха доноси срещу теб, удоволствието не беше кой знае какво. Особено ако се намираш в положението на заточеник, пък и не си постигнал кой знае какви успехи, че на всичкото отгоре със сигурност имаш и недоброжелатели…

— Смятам, че в най-скоро време ще има и комисия, и разследване — обяви категорично Панкратов. — Издънката е направо крещяща.

— Извинете, а вие сигурен ли сте, че издънката е чак толкова крещяща? — попита експертът по международна политика. (Явно с инициативата да се самоназначи за съдия Панкратов беше скъсал и неговите нерви.) — В края на краищата засега не са станали никакви сътресения, нито пък има някакви резки промени на курса.

Мазур недоволно присви устни. До този момент все още не бе споделял мнението си по този въпрос с никого, но беше сигурен, че всички, както и самият той, бяха бесни заради уродливостта на онова, което се случи.

И по-точно на онова, което последва. Най-странното в събитията от последните три дни, които се разиграха след смъртта на Бащицата, беше именно фактът, че всъщност не се случваше нищо. Според всички канони (и не само в Африка) след нападението на извънградското имение и убийството на Бащицата беше задължително като дяволче от кутийка да изскочи някакъв новоизпечен Спасител на отечеството (от кого или от какво не беше чак толкова важно), да се покатери на опустелия трон и да заяви, че оттук нататък той е Бащата на нацията, Великият вожд и Големият лунен хипопотам. С много редки изключения това се случваше винаги и на всички континенти.

Но този път не се появи такава персона. Нямаше никакви улични боеве, разпускане на парламента, разместване на генерали и министри и други рутинни прояви на африканския политически живот. Както се разбра почти веднага, резиденцията бе нападната от една рота в непълен състав, която изобщо не спадаше към най-елитния полк, и от два бронетранспортьора под командването на някакъв смотан капитан, за когото почти никой не беше чувал до този момент, тъй като той беше кръгла нула. Те бяха успели да проникнат в резиденцията и да натръшкат известен брой хора, но много скоро бе дотърчал въпросният елитен парашутистки батальон и в беса си бе изтрепал на място почти всички нападатели, включително и капитана. Тъй че в ръцете на жандармерията (полковник Мтанга беше изчезнал някъде и не се появяваше нито сред живите, нито сред мъртвите) се бе озовала малобройна цаца във вид на групичка редови бойци, повечето от които неграмотни и родени по тукашните затънтени места. Тези хора (макар очевидно да не разполагаха с време, нито с възможност да се наговорят) до един твърдяха едно и също — че през нощта господин капитанът вдигнал ротата под тревога и обявил, че току-що някакви злонамерени типове злодейски са убили Бащата на нацията и моментално трябва да бъдат наказани за това. И войничетата тръгнали да ги наказват…

Всъщност цялата дандания свърши дотук. Никой от онези персони, познати като избродираните със злато генерали, не беше извършил никакви резки движения, не беше вдигал войската, не беше завзел нищо, не беше разпуснал никого и както вече споменахме, не бе направил опит да се покатери на опразнения трон. Господа генералите проявиха рядко единодушие. Вярно, в столицата избухна престрелка между пехотинците и дивизията бронетранспортьори (в която се озоваха Мазур и компания), но в този случай изобщо не ставаше дума за метеж, а за старата омраза между пехотинците коси и бойците от бронетранспортьорите фулу, които бяха решили да си разчистят сметките в суматохата. Край на това безобразие много бързо сложиха френските бели барети и местните гвардейци. Жандармеристите пък светкавично потушиха данданията с ограбването на магазините (на едно от които Мазур също стана свидетел), без да подбират средства и без да позволят на безредиците да плъзнат от покрайнините към центъра.

И настъпи тишина, възцари се някакво идиотско безвремие. Махнаха огражденията от чуждите посолства, парламентът организира многочасово траурно заседание в памет на Бащицата, същото направи и Търговско-промишлената асамблея (съветът на местните чували с мангизи). Никой не дискутираше и дори не намекваше кой ще бъде наследникът на Бащицата. И единственото, което се случи, бе, че по улиците се появиха несметен брой военни и жандармерийски патрули, а военният комендант на столицата въведе извънредно положение, при което излизането на улицата от единайсет вечерта до шест сутринта беше забранено (това си беше част от правомощията му и преди последните събития). По радиото пускаха предимно траурна музика, прекъсвана от настойчивите призиви за спокойствие и сплотяване на нацията в този труден момент, двете телевизии временно бяха закрити, а оцелялата трета излъчваше само документални филми за живота на Бащицата, които също бяха прекъсвани от призиви за спокойствие и сплотеност. А най-любопитното бе, че всички тези призиви бяха отправяни от армейски и жандармерийски генерали и полковници, които без капчица дипломатичност даваха да се разбере, че ако на някого му хрумне отвратителната идея да хулиганства, бял ден няма да види. Никой не даваше интервюта нито пред местни, нито пред чуждестранни репортери. Френският посланик с дълбокомислен вид заяви по телевизията, че той лично проучва създадената ситуация много задълбочено и смята, че е твърде рано да се правят каквито и да било изводи. Останалите посланици не сториха дори и това.

А най-важното бе, че през тези три дни никой от тайните и явни властимащи тъй и не настоя нито веднъж пред съветския посланик да върне Натали. Мярна се само едно кратко съобщение, че дъщерята на Бащата на нацията е спасена благодарение на професионализма на охраната и в момента по собствено желание се намира в съветското посолство. Но не последваха никакви обяснения какво се крие зад тази уклончива формулировка.

С две думи, цареше същинска благодат. Разбира се, зад кулисите ставаше нещо, просто не можеше да не става, но никой в посолството нямаше представа какво точно. Веднага щом нещата малко се поуталожиха, цялата грешна троица в лицето на Лаврик, чекиста и представителя на Агенцията по печата „Новости“ хукна из града да дърмони малобройната си агентура, но се върна само с шепа противоречащи си слухове, които не вършеха работа. Единственото, което донесе реално, беше куп чужди вестници, тъй като местни все още не излизаха.

— Е, добре — започна Панкратов свадливо. — Няма рязка промяна на курса. Но някой може ли да ми каже какъв е курсът изобщо? И кой е на власт всъщност? И с кого изобщо да преговаряме?

— По принцип Натали Олонго гостува в посолството… — каза Лаврик с неутрален тон.

— И каква полза има от тази сополана? — смръщи се Панкратов. — В момента тя е никоя, кръгла нула. Съобщиха ми, че от три дни порка…

Лаврик занарежда угоднически:

— Точно в този случай изключително полезен ще ни бъде другарят Мазур, тъй като има близки приятелски отношения с нея. Мисля, че той ще се ориентира в събитията много по-лесно от когото и да било.

— Да, бе… — промърмори Панкратов. — Като седне да лочи уиски с нея…

Щом чу думата уиски, посланикът хвърли неописуемо страдалчески поглед към заветното чекмедже на бюрото, придаде си внушителен вид, доколкото можеше, и рече:

— Ама наистина, другари, докога ще преливаме от пусто в празно? Тъй или иначе сами не можем да решим нищо и няма как да предприемем каквото и да било, без да имаме правомощия. Единственото, което ни остава, е да чакаме указания от Москва и това важи за всички ни. — Той демонстративно отмести креслото и леко се понадигна. — Още не съм си написал отчета. Мисля, че и много други също не са свършили тая работа… Хайде вече да приключваме…

Посланикът имаше толкова непреклонен вид, че дори Панкратов (на физиономията му бе изписана неутолимата жажда да продължи да бичува и да разобличава) с недоволно изражение се измъкна иззад масата, за разлика от останалите, които наскачаха далеч по-ентусиазирано.

— Кирил Степанович, може ли да останете за момент? — попита посланикът, но тонът му не прозвуча настоятелно, а по-скоро умолително.

Мазур сви рамене едва доловимо и остана. Хвърляйки погледи към вратата на опустелия кабинет, посланикът извади бутилка „Курвоазие“, две чаши и чинийка с неизменните сушени плодове и чевръсто наля. Сетне покани с жест Мазур да седне, грабна пръв чашата си и юнашката я пресуши до дъно, а след това моментално я напълни отново. Мазур отпи, без много да се увлича, като се придържаше към правилата на стилните светски приеми…

— Кирил Степанович — започна чистосърдечно посланикът. — В гнева си Сьома наприказва разни неща… Е, какво да се прави, такава му е работата на човека, пък и нервите на всички ни са изопнати до крайност. Познавам го от сто години, винаги прави така… Само че животът поднася всякакви изненади… Откъде бихме могли да знаем, че това татенце и неговата щерка са такива мръсници… Веднъж, по време на един прием в Министерството на подземните богатства, аз също гаврътнах две чаши с тях. Как да предположи човек, че тези хора са вражески елементи… Защо ви говоря всичко това… Искам да ви уверя, че ако стане нещо, аз от своя страна ще дам възможно най-добрата характеристика за вас. И непременно ще спомена как спасихте съветските геолози в онази трудна ситуация… Благодаря ви и за Ирина. Между другото нейният баща ви изпраща поздрави и благодарности… Ама защо не пиете?

Мазур опразни чашата си и посланикът тутакси отново я напълни, като в същото време не пропусна да налее на себе си трета за по-малко от две минути.

— Дипломацията, Кирил Степанович, е фина работа — продължи, леко позамаян. — Както се казва, винаги трябва да държиш ръката си на пулса… Вие наистина ли имате толкова добри отношения с мадмоазел Олонго, понеже съм слушал много за това?

Мазур сви неопределено рамене.

— Между другото, тя преди малко се обади по телефона, търсеше вас — каза посланикът. — Скучно му е на момичето, пък и ситуацията в страната е такава, направо не ти е работа… Нали сега ще отидете при нея?

— Вероятно — отвърна предпазливо Мазур.

Посланикът се наведе към него и понижи глас:

— Тогава имам една дребна молба към вас… Зная, че си имате свое началство и първо трябва да докладвате на него… Но ако научите нещо… което не е чак толкова секретно, после го споделете и с мен, може ли? По най-бързия начин. Момичето е енергично и би трябвало да знае поне нещо. — После направо зашепна: — Сьома не е прав, като казва, че тя само порка уиски… Не е точно така. От телефонната централа ми докладваха, че през последните два дни се е обаждала в града поне 20 пъти и някои от разговорите й са били доста дълги. Навъртяла е огромни сметки, но както и да е, ще ги отчетем по съответното перо… Не, тя не седи със скръстени ръце…

— А с кого и за какво говори? — попита Мазур.

Посланикът разпери ръце:

— Нямам представа, понеже говори на местен език, а никой от нас не го знае. Но непрекъснато крещи нещо и това е факт, повярвайте ми. Никой не разбира нито дума, но всички казват, че разговорите й нямат нищо общо с пиянските дрънканици, които звучат еднакво на всички езици… Тъй че, ако вие научите нещо… Нали? Не ламтя да се докопам до някаква секретна информация, но искам да имам поне някаква яснота… А пък аз от своя страна винаги съм готов да ви помогна с каквото мога. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се — каза Мазур и стана.

Работата беше ясна — в опита си да се реабилитира посланикът се стремеше да научи поне нещо интересно, за което би могъл да съобщи в Москва пръв. И той, изглежда, трябваше да му помогне в това, че знае ли човек — току-виж, наистина не забравяше сторената добрина и щеше да напише някакъв документ, който да му бъде от полза, когато Панкратов грабнеше чевръстото си перо…

Лаврик търпеливо го чакаше в коридора, двамата се заизкачваха към втория етаж, влязоха в стаята на Лаврик и той тутакси извади бутилка джин. Докато развинтваше капачката, попита:

— Какво иска този дърт борсук?

— Информация — отвърна кратко Мазур, настани се на фотьойла и взе чашата. — Оказва се, че Наташка не просто смуче уиски, а от два дни се обажда в града и май не на пияна глава.

— А ти какво си мислеше? — изпуфтя Лаврик. — Тя е бойко момиче. Знае как да понася удари… Всъщност можеш да ме поздравиш — откриха Джулка жива и здрава, само дето рамото й е малко издрано, но това е дреболия.

— Поздравявам те — каза мрачно Мазур. — А Мтанга още не се е появил, така ли?

— От него — ни вест, ни кост. Както знаеш, на онова място имаше и още един таен тунел. Сигурно изчаква някъде бурята да отмине, главата си залагам, че е така.

— Че защо? Всичко като че изглежда спокойно и нещата се нормализират…

Лаврик присви очи:

— За едни е така, а за други — не… Той има доста врагове… А пък Бащицата взе, че умря. Знае ли човек на кого ще му хрумне да си разчисти сметките в суматохата. Ще го пушнат в гръб и ще го припишат на сложната обстановка. Ако бях на негово място, щях да разсъждавам точно така и да се свра за ден–два на някое тайно местенце. Помни ми думата — Мтанга ще се появи, когато нещата се уталожат напълно и вече няма защо да се страхува за скъпоценната си кратуна.

— Какво ще се уталожи?

— Има една версия… — каза Лаврик. — Я чакай, ти защо си толкова мрачен? И пиеш с отвращение. — Той се взря в него и се изсмя. — Аха, това ли било… Панкратов ли те разстрои?

— И какво смешно има? — каза мрачно Мазур. — Тоя гаден мръсник няма да се спре пред нищо. И без съмнение ще напише рапорт. За да се опази чист. А пък ти по-добре от мен знаеш как би могъл да преиначи някои факти. Е, няма да ме пратят да командвам взвод в Туркмения, но могат да ми изпият кръвчицата…

— Я не си го слагай на сърце — нехайно рече Лаврик. — И това ми било проблем! Никога няма да напише нищо до никого. Да, с огромно удоволствие би надраскал един донос, дебел като тухла, но няма да има такава възможност…

— Че защо да няма?

— Защото на този свят живее чичко Лаврик — отвърна най-сериозно колегата му. — Който заедно с всичките си недостатъци има и едно несъмнено достойнство — не може да понася драскачи като тоя и когато има възможност, взема мерки да ги обезвреди…

Лаврик отвори единственото чекмедже на бюрото, което се заключваше с някакъв сложен шперц, извади оттам дебел плик, а от плика измъкна тлъста купчина цветни снимки. Прехвърли ги ловко като тесте карти, избра три и ги подреди пред Мазур във формата на ветрило:

— Ако това не е морално разложение, ще си изям фуражката. Какво ще кажеш? Според мен това е възможно най-неподходящото поведение за един съветски адмирал, който на всичкото отгоре отговаря за политическата част и е пратен тук да наблюдава и ръководи важна мисия…

— М-да… — каза Мазур, след като се вгледа.

На снимката с прекрасно качество — лентата явно беше вносна — другарят Панкратов, необременен от абсолютно никакви дрехи, и една разголена в същата степен тъмнокожа красавица бяха заели поза, която нямаше нищо общо с изучаването на марксизма-ленинизма и изобщо с политиката. Позата на втората снимка беше още по-засукана и не оставяше и капчица съмнение, че моментално ще бъде осъдена както от съветската общественост, така и от побелелите в идеологическите битки колеги на адмирала от Главното политическо управление.

— А това според мен направо е шедьовър — каза Лаврик, подхилвайки се.

— Така си е — съгласи се Мазур със злорада усмивка.

Наистина беше шедьовър. Другарят Панкратов седеше излегнат, с блажено забелени очи, в мек фотьойл, а застаналата на колене пред него хубавица ентусиазирано вършеше нещо изключително порнографско, като в същото време на главата й се мъдреше адмиралската фуражка на Панкратов.

— Имам и видеокасета — похвали се Лаврик. — Пълен комплект на джентълмена. А сега се опитай да си представиш какво ще стане с другаря Панкратов, ако цялата тази красота заедно със съответните писмени коментари се озове в Главното политическо управление, и то не в селото на дядо ми, а точно в онези кабинети, където седят недоброжелателите на нашия адмирал, които отдавна си мечтаят да му бият шута?

— Ще го изядат с парцалите — каза Мазур.

— Точно така.

— Пу да му се не знае, ти каза нещо такова, но тогава не се отнесох сериозно към думите ти…

— А трябваше — присви очи Лаврик. — Човек може да се отнася към мен както си ще, но винаги трябва да гледа сериозно на думите ми. Това не ми костваше нищо особено. Поставих задача на Джулка, тя за нула време намери една отракана мома и както виждаш, девойката даде всичко от себе си, за да получи ефрейторски нашивки. Разбира се, аз не съм садист, аз съм дипломат. И ще намеря начин кротко и тактично да обясня на другаря Панкратов къде и при кого ще се озове тази порнография, ако му хрумне да дращи доноси срещу нас, когато се върне в Съветския съюз… А пък последствията няма нужда да му ги обяснявам, понеже той е наясно с тях… Дължиш ми бутилка, нали така?

— За такова нещо не ми свидят и две — каза дълбокомислено Мазур и напълни чашата си.