Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (81)

81

Мехран вървеше към центъра. Имаше нужда да излезе от къщи и отново да се почувства като тийнейджър, като момчето, което беше, преди да започне всичко това. Когато най-големият му проблем бе дали ще го пуснат на купона на „Льовгатан“ следващия уикенд и дали Мириам ще бъде там. Беше пратил есемес на Леван да попита дали купонът още стои на дневен ред, но засега не беше получил отговор.

Би трябвало да бъде доволен от развитието на нещата, но докато вървеше и размишляваше, той не откриваше никакво удовлетворение. Преди време си мислеше, че най-сетне ще намери покой, след като той и другите мъже наложат волята си. Но последните часове го терзаеха. Беше странно чувство. Сякаш подаръкът, за който бе мечтал открай време, не се беше оказал чак толкова хубав. Мелика беше излъгала. Майка му е била напълно права. Но това нямаше да й помогне. Напротив. Останалите вече щяха да гледат различно на Шибека. Въпреки че се бе подчинила. Бе преклонила глава и се беше предала. Общуването й с другите щеше да намалее. Така стояха нещата. Не беше достатъчно само да постъпваш правилно. Изобщо не биваше да постъпваш грешно. И толкоз. Тя щеше да стане от онези, за които се говори все по-рядко и по-рядко, от онези, които бавно се превръщат по-скоро в спомен, отколкото в жив човек. Това беше.

Шибека, която винаги се беше грижела за него. Която никога не се предаваше. Новата държава й беше предоставила други възможности да се бори. Тук нямаше нужда просто да приемеш положението и да мълчиш. Това я бе направило силна. Необикновена. Точно това харесаха у нея журналистът и другите шведи. Жена, която искаше нещо от живота. Точно това вбесяваше и плашеше Мемел и останалите, предполагаше Мехран.

Него обаче щяха да възнаградят, щяха да го допуснат по-навътре в общността. За разлика от нея той беше показал, че на него може да се разчита. Че защитава семейството си, но и знае да постъпва правилно във важните моменти. Сякаш се беше възползвал от борбата на майка си и бе откраднал силите й, беше проправил собствения си път с нейна помощ, а после я бе изоставил. И от сега нататък щяха да се движат в различни посоки. Тя назад. Той напред.

Но сред всичко това витаеше лъжата на Медика. Кой щеше да я разкрие сега? Кой щеше да намери истината?

Никой.

Това не беше редно.

Никак даже.

Мехран се спря пред Центъра. Забеляза някои от по-големите момчета от гимназията да стоят около химическото чистене. Те вдигнаха ръце за поздрав, но той нямаше желание да говори с тях. Кимна им, но продължи напред. Не срещна Леван, но усети, че вече няма желание да се вижда с него. Отиде до блока на Медика. Спря се при малката детска площадка пред сградата. Седна на люлката, която баща му никога не му позволяваше да използва. Макар той да опяваше ли, опяваше, а понякога и се разплакваше, Хамид не отстъпи. Все повтаряше, че тя е за по-големи деца. Беше се превърнало едва ли не в някакъв ритуал: Мехран искаше да се качи, Хамид му забраняваше, докато не порасне. Той се молеше, но баща му не се предаваше. Никога. Мехран внимателно се отпусна на люлката. Вече не му се виждаше толкова специална — състоеше се просто от голяма гума, окачена на две вериги. Хамид му даваше да се качва само на съседната — онази с допълнителна по-малка гума, закрепена под голямата, та да не паднеш през дупката. Стоманените вериги бяха студени, точно както когато беше малък. Залюля се. Стойката скърцаше ритмично, докато той набираше скорост.

Напред-назад. Напред-назад.

При всяко залюляване на тялото напред възникваше нов въпрос.

Защо Медика излъга, когато беше у тях?

Назад.

Какво знаеше за мъжа на име Юсеф?

Назад.

Защо се притесни толкова, че отиде да ги изпее на Мемел?

Назад.

Трябваше да го изпипа. Не можеше просто да се качи в апартамента на Мелика. Нямаше да се получи. Не можеше да рискува тя да хукне при Мемел и другите и пак да ги наковлади.

Може би трябваше да отиде до магазина на Саид. Няколко пъти беше ходил там с баща си. От време на време Хамид помагаше, просто за да има какво да върши. Саид го въртеше заедно с двама от братовчедите на Мелика, Рафи и как се казваше другият… Турялай, ако се не лъже. По-ясно помнеше Рафи. Той все се шегуваше и му даваше бонбони. Мехран не се беше сещал за тях от години. Не живееха в Ринкебю, а във Велингбю, така му бе казала Шибека. Поне по онова време. През първите години няколко пъти бяха посещавали Мелика. Той знаеше, че бяха дали малко пари и на Шибека, за да й помогнат да си стъпи на краката. Но това беше отдавна. След това ги виждаха все по-рядко и по-рядко, тъй като Мелика и Шибека се отчуждиха. Но те може би знаеха нещо. Саид почти винаги беше с тях.

Той спря да се люлее и се изправи. Вдигна поглед към прозорците на Мелика още един път, преди да тръгне към метростанцията.

След като с негова помощ затвориха устата на майка му, сега бе длъжен да се погрижи истината да излезе наяве.