Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (7)

7

Уж беше същият апартамент, а не го усещаше така. Всичко си беше на мястото. Мебелите бяха наредени както винаги. Дюшемето пред кухненския праг все така скърцаше, когато тя отиваше да закусва. И цветята на прозорците си растяха, все едно нищо не е станало. Но Урсула вече не се чувстваше у дома. Сякаш се намираше на непознато място, макар да познаваше всяко ъгълче, всеки сантиметър. Може би й липсваха звуците, може би това, че сакото му вече никога не беше метнато върху кафявото кресло, или пък че кафеварката не я чакаше включена, когато се прибере вкъщи. Не знаеше. Фактът, че се чувства като натрапница в собствения си дом, я тормозеше и логичната страна на съзнанието й храбро се съпротивляваше и се мъчеше да направи случилото се понятно, като го омаловажи.

Нямаше чак такава разлика.

Повечето шумове в апартамента бяха изчезнали, когато Бела се премести в Упсала, но тогава не се бе разстроила, или поне се опитваше сама да се убеди в това. Така или иначе връзката й с Микаел не вървеше през последните години, повтаряше си тя. Ако трябва да бъде честна, двамата се бяха отчуждили. Двойките се разделяха, напускаха и си намираха нови партньори постоянно. Станалото беше съвсем естествено.

Само че цялата логика на света не можеше да удържи болезненото чувство, което й тежеше непрестанно. Не самотата я измъчваше. С нея се справяше. А начинът, по който се беше случило. Че той я беше напуснал. Не можеше да преглътне немислимостта на тази идея. От него би очаквала да се бори за нея.

Не да изчезне просто така.

Не и Микаел.

Ако някой от двамата би вдигнал ръце и би избягал, щеше да бъде тя.

А го стори той. Без дори да се опита да промени нещо. Наглед дори без угризения. Бързо и решително, по начин, на който никога не би й хрумнало, че е способен.

Беше обяснил, че е прекъснал връзката си с другата жена. Прекъснал, не приключил. Направил пауза, за да изясни отношенията си с Урсула, преди да продължи напред. Не е било вярно. Нищо не е искал да изяснява, а само да говори с нея, да се извини и после да изчезне.

Да отиде при онази.

При Аманда.

Беше се държал разумно, меко, но решително. Не й беше дал шанс да намери отново пътя към сърцето му — тази врата беше затворена. Беше я хванал за ръка, за да я утеши, докато й съобщаваше неизбежното. Тя усещаше, че той избягва детайлите, които биха я наранили, но същевременно държеше на истината.

В този момент Урсула го обичаше.

Поне така вярваше. Беше чувство, което не бе изпитвала дотогава. Силно и противоречиво. Все едно в азбуката се е появила нова буква, която никога не е виждала преди.

Идваше й да крещи и да го замеря с тежки предмети. Да го целува. Да го умолява. Непонятни за нея импулси. Любов, ярост, недоумение в абсурдна и абсолютно вцепеняваща комбинация. Тя просто седеше и кимаше. Пусна ръката му и каза, че разбира, макар в действителност да не разбираше нищичко.

Той остана да живее с нея още известно време, но все повече от вещите му изчезваха и посещенията му ставаха все по-кратки и по-кратки, докато един ден спряха окончателно. Той се беше изнесъл.

Беше я изоставил.

Двамата с Микаел бяха посрещнали много предизвикателства през годините. Неговият зависим характер и нейната неспособност за близост бяха двете големи пречки, които трябваше да преодоляват. По-рано винаги съумяваха. Напипваха верния тон. Тогава различията им се превръщаха в късчета от пъзела, които си намираха мястото.

Не и този път.

Бил влюбен в другата, така каза.

За втори път в живота си. Този път в някоя, която дава също толкова, колкото получава.

Урсула беше наясно, че не би могла да се конкурира с това.

Затова го пусна да си върви.