Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (61)

61

Не го преследваха, чувството беше по-скоро като че го наблюдават. Но той беше сам в непознатото помещение. Не помнеше как се озова там. Вероятно през вратата, но такава като че ли нямаше. Поне не зад него. И да е имало в другия край, нямаше как да я види. Помещението беше толкова огромно, а и два грамадни прожектора светеха право в лицето му. Той направи две крачки по боядисания като шахматна дъска под. Стъпките му ехтяха. Миришеше… на шампоан. Повървя още, но сякаш изобщо не приближаваше отсрещната стена на помещението. Дали изобщо имаше отсрещна стена? Лампите го заслепяваха, а отвъд тях имаше само мрак. Зазвъня аларма. Някъде надалеч. В мрака. Но звукът ставаше по-силен, по-близък, макар той да не помръдваше. И после нещо го прониза отстрани, точно под ребрата. Или може би „прониза“ не е точната дума, по-скоро беше като удар. Той смаяно погледна надолу, но не видя нищо. Само карирания под. Нов удар в гърдите. Алармата вече беше съвсем близо. Мелодията му беше смътно позната, но не можеше да се сети откъде.

— Александер…

Женски глас.

Име.

Неговото име.

Александер Сьодерлинг отвори очи. Лежеше до Хелена, беше заровил лице в дългите й коси. Мобилният му телефон звънеше. Хелена забиваше лакът в диафрагмата му.

— Да, да, буден съм… — промърмори той, завъртя се с гръб към нея и се протегна към телефона.

Малките часове на нощта. Скрит номер. Той вдигна.

— Александер — изхриптя и после си прочисти гърлото.

— Александер Сьодерлинг?

Гласът произнесе фамилията му „Содърленг“. Американец. Александер се надигна в леглото.

— Да. Тоест йес.

С провлечен южняшки диалект мъжът се представи с фамилното си име и организацията, която представляваше. Александер разбра, че това няма да бъде разговор, който е разумно да провежда на един метър от Хелена, независимо че тя изглеждаше заспала. Той се изправи и излезе от спалнята.

— С какво да ви помогна? — попита, докато вървеше по коридора, след като внимателно затвори вратата зад гърба си.

— Шведската полиция разследва смъртта на Лиз Макгордън.

Александер отново се покашля, докато вървеше бос по дългия коридор към стълбите.

— Коя е тя? — попита той, като за момент надникна към Селма, преди да затвори и нейната врата.

— Жената, която загина в автомобилна катастрофа в Северна Швеция преди няколко години.

Александер се закова на място, както вървеше към стаята на сина си. Никога не беше чувал за никаква Лиз Макгордън.

— За Патриша Уелтън ли говорим? — поиска да знае той.

Колебание от другата страна. На Александер му се счу шумолене на хартия, след това мъжът заговори отново:

— Да, може би.

— Ами така кажете.

Александер усети, че раздразнението му расте. Наистина не желаеше да води такъв разговор, нито да обсъжда тези въпроси в дома си, по личния си мобилен телефон.

— Открили са няколко тела, доколкото разбрах — продължи мъжът, без с нищо да покаже, че е чул забележката на Александер.

Александер затвори вратата на Даниел, без да поглежда вътре.

— Да, така излиза.

— Ако разбирам правилно — изрече бавно мъжът, чието име Александер вече беше забравил, — са свързали откритите тела с Патриша Уелтън.

Наистина ли? Александер не знаеше такова нещо. Никой не се беше свързвал е него, откакто си тръгна от офиса в три часа вчера. Реши да прекара следобеда и вечерта със семейството си. Първо отиде с децата да поплуват, след това е Хелена сготвиха вечеря заедно. Пиха вино. Не можеше да си спомни кога последно са си го позволявали. След вечеря той й помогна да сложи децата да си легнат, чете им не една, а цели две приказки за лека нощ, гледа новините с жена си, допиха бутилката вино, която бяха започнали още докато готвеха, легнаха си заедно и преди да заспят, правиха любов. И за това трябваше да се замисли дълбоко кога последно се е случвало.

Когато сънят го обори, той се чувстваше почти като обикновен семеен мъж, човек, който не знае нищичко за масови убийства в планините и мъртви американки. Но това беше снощи. Сега действителността заговори в ухото му чак от другата страна на Атлантика и той заслиза по стълбите, за да провери новините.

— Не съм чул — призна и придърпа айпада, който беше оставил на масата в дневната.

— Пише го във вашите вестници.

— В момента проверявам.

Александер бързо отвори сайта на „Експресен“ и секунда по-късно видя причината за среднощното обаждане.

ЖЕНА, ЗАГИНАЛА В КАТАСТРОФА, СВЪРЗАНА С МАСОВИЯ ГРОБ

Той бързо плъзна поглед през статията. Нито дума, че е американка, изобщо нищо конкретно, освен че катастрофата по някакъв начин е свързана с намерените шест тела в планината. Не пишеше как и защо.

— Намерихте ли? — попита мъжът, без да прикрива кой знае колко нетърпението в гласа си.

— Да, чета го, но…

— Първо на първо — прекъсна го американецът, — е тревожно, че изобщо са го установили.

Александер чувстваше как растящото раздразнение преминава в неподправен гняв. Да му звънят да му се карат за неща, за които изобщо няма вина. Нито сега, нито едно време.

— Това е положението — отсече той, без повече да се мъчи да звучи учтиво. — Ако не искахте да ги открият, трябваше да се постараете повече, като ги заравяхте, нали така?

— Второ… — продължи мъжът спокойно и плавно, сякаш изобщо не е чул Александер.

— Слушайте сега. — Този път Александер го прекъсна. — Часът е четири сутринта, ако имате цял списък, обадете ми се в работно време.

— Второ…

Гласът изведнъж стана по-остър и показа, че мъжът не е свикнал да го прекъсват и да му противоречат. И че в редките случаи, когато са го правили, не му се е нравело.

— Второ, бяхме останали с впечатление, че Патриша е загинала при нещастен случай.

— Е, и?

— Разбирам, че полицията разследва убийство.

По дяволите! Александер се вцепени. Добре знаеше какво означава това, ако е вярно. Но как можеше да бъде вярно?

Невъзможно.

Той прочете кратката дописка още веднъж. Наистина. В едно изречение журналистът споменаваше, че пожарът в колата вероятно не е вследствие на катастрофата. По дяволите!

— Нищо не знам по въпроса — изрече Александер и за свое огорчение усети, че гласът му не е съвсем стабилен; отново си прочисти гърлото. — Според данните, които получих, е било нещастен случай.

— Изглежда са ви подвели.

— Или пък журналистите са се объркали. Не е нечувано.

— Да се надяваме…

Настъпи мълчание. Мъжът не довърши последното изречение, но Александер схвана недоизказаното. Той потрепери, макар в къщата винаги да поддържаха приятните 21 градуса. Климатичната система беше само едно от предимствата, които ги спечелиха, когато купуваха имота пред четири години. Хелена искаше да се махнат от града, когато децата поизраснат. Да е далеч от задръстванията. Да има градина. И я получи — три декара. Изглед към езерото от специално проектираната къща на хълма. Той напусна Въоръжените сили и пое „Нунтиус“ преди няколко години, а Хелена неуморно катереше стълбицата в „Ханделсбанкен“. Водеха хубав живот — той, Хелена и децата. Поне досега. Напоследък обаче някогашните призраци се бяха завърнали да го преследват.

— Ще следим развитието оттук — продължи американецът. — Но ще ви бъдем благодарни, ако намирате време да ни информирате, когато възникне нещо ново.

В превод: „Разбери какво, по дяволите, е станало и веднага ни докладвай“. Заповед под формата на любезна молба.

Александер обеща да се обади и разговорът приключи. Той остави телефона до таблета и се загледа през големия прозорец към мрака навън. После отиде в кухнята, до хладилника Sub-Zero PRO 48, за който по негово мнение бяха платили твърде много, и го отвори. Погледът му се плъзна между лавиците, но той осъзна, че всъщност нищо не му се яде, и го затвори. Посегна към чашите, за да си налее вода, но и от това се отказа. Върна се с празни ръце в дневната, седна на един от дизайнерските столове край масата и пак включи таблета. Прочете статията, написана от някой си Аксел Вебер, още един път. Дали да не се свърже с този Вебер? Почти веднага реши да се въздържи. Предвид миналото това само би влошило нещата. Той продължи да сърфира, погледна „Афтонбладет“, където далеч не бяха раздухали историята толкова много — може би смятаха, че принадлежи на конкуренцията. Сутрешните вестници само съобщаваха за откритите в планината трупове; нито дума за изгорелия автомобил и загиналата жена. Александер въздъхна, остава айпада и се замисли. Осъзна, че няма никакво значение как подхожда към проблема, накрая винаги се озоваваше на едно и също място, при един и съши човек. Той трябваше да знае. Да хване бика за рогата. Протегна се, взе телефона и намери един номер в паметта. От много години не поддържаха контакт, но се надяваше номерът да не е сменен. Сигнал свободно. И после мъжки глас:

— Чарлс на телефона.

Ни най-малък намек за сънливост.

— Александер се обажда. Сьодерлинг — добави той за всеки случай.

— Какво искаш?

Директно на въпроса. Защо не? Нямаше за какво да си бъбрят. Александер имаше лошо мнение за човека, с когото сега се видя принуден да възстанови познанството, и беше сигурен, че чувството е взаимно. Освен това Александер се… „страхуваше“ е силна дума, но изпитваше неудобство. У онзи имаше нещо извънредно несимпатично. Непредсказуемо.

— Какво всъщност се случи в Йемтланд? С Патриша Уелтън? Току-що ми звъняха янките.

— Сериозно?

— Да, да не мислиш, че ще ти се обаждам в четири сутринта, за да се бъзикам?

— Не, просто се чудя. „Янките“. Някой използва ли още тази дума? Звучиш като от филм от четиридесетте години.

Александър усети по гласа му, че Чарлс се хили. Все едно положението не е сериозно. Все едно не го засяга пряко. Реши да приключи разговора възможно най-бързо.

— Ти замесен ли си?

— В кое да съм замесен?

— В смъртта на Патриша Уелтън.

— Наистина ли искаш да знаеш?

Не, нашепваше тихо гласче в ухото на Александер. Не, не искаш. Докато не се налага да действаш, трай си. Не искаш да знаеш. Гласът, разбира се, беше прав, той наистина не желаеше да знае, но се налагаше.

— Да, искам.

— Може би ще трябва да излъжеш… янките.

Александер затвори очи. Патриша Уелтън също беше убита.

За няколко минути всичко беше станало от зле по-зле и сега достигна пълна катастрофа.

— Защото няма да им разказваш това — продължи Чарлс и Александър усети, че вече не се усмихва. — В никакъв случай.

— Няма никакво значение какво ще кажа аз — отвърна Александер и се помъчи да скрие отчаянието в гласа си. — Ако полицията реши, че е убита, те така или иначе ще научат.

— Това е проблем.

— Така е.

— Но си е твой проблем, Александер. Ако го превърнеш в мой, ще се погрижа твоите проблеми да станат още по-големи.

Поредната заплаха. Тази сутрин следваха една подир друга. Александер нямаше време да отговори. Мъжът затвори.

Александер върна телефона на масата, изправи се и остана на място. Не знаеше къде да отиде, какво да прави. Знаеше само едно. Тази нощ няма да спи повече.