Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (49)

49

— Да започнем с катастрофата.

Торкел гледаше Харалд Улуфсон, който седеше изгърбен на стола от другата страна на масата. Беше сключил пръсти и увесил нос, очите му бяха сведени към пода. Той кимна.

— Трябва да отговаряте на глас — каза Торкел и посочи мобилния телефон, поставен на масата между тях. — За записа — поясни той, като забеляза, че Харалд не видя жеста му.

Харалд кимна отново.

След като Урсула се обади да съобщи какво е станало, какво е намерила и че смята да доведе Харалд Улуфсон за разпит, решиха, че е най-лесно и бързо да отидат в планинската станция. Затова сега Харалд Улуфсон седеше край простата сгъваема маса в стаята на Торкел. Урсула и Торкел се бяха настанили срещу него. Урсула предпочиташе незабавно да прегледат остатъците от раниците, преди да ги изпратят на Националната криминалистична лаборатория, но Торкел настоя тя да присъства на разпита. Обикновено го водеха той и Ваня, но след като нея я нямаше, той искаше… хм, какво всъщност искаше? Вторият най-добър може би. Йенифер показваше потенциал и усърдие, но беше част от екипа твърде отскоро, за да бъде въвлечена в ситуация, в която се искаше отличен синхрон. А Били… Били си беше Били. Работеше добре заедно с Ваня, но Торкел държеше да е Урсула. Урсула обаче не искаше да идва. Торкел си помисли, че след като я принуди, го чака още една самотна нощ, но колкото и да жадуваше за нея, все още поставяше разследването на първо място.

— Бихте ли ни разказали за онази сутрин? — помоли Торкел с любопитно заинтригуван тон, с който се надяваше да създаде усещане у Харалд Улуфсон, че си говорят, а не го разпитва.

Харалд вдигна рамене.

— Минавах с колата — изрече тихо, без да вдига поглед от земята.

— Извинете — прекъсна го Торкел. — Може ли да говорите малко по-силно?

Харалд най-сетне вдигна очи.

— Минавах с колата — повтори.

— Откъде? — намеси се Урсула.

Харалд се обърна към нея.

— Какво?

— Откъде сте идвали?

— Имам една… позната в Норвегия. Понякога преспивам у тях.

— Позната?

— Да.

— Жена?

— Да.

— Как се казва?

— Хени. Хени Петершен.

Торкел си записа адреса и телефонния номер. Каквото и да станеше, нямаше да е зле да се свържат с нея. Макар че надали щеше да си спомня дали Харалд Улуфсон е прекарал при нея нощта на 30 срещу 31 октомври 2003 година.

— Сутринта пътувах към къщи — продължи Харалд, без да се налага да го подканят, след като Торкел си записа информацията. — Забелязах откъм извора да се издига пушек и спрях. Тогава видях колата.

— Какво направихте след това? — попита Торкел.

Той можеше да се досети какъв е отговорът, но винаги беше за предпочитане разпитваният да разкаже със свои думи и с възможно най-големи подробности.

— Слязох долу да видя дали някой е пострадал и видях, че човекът вътре е мъртъв.

— Какво направихте след това? — повтори Урсула като ехо въпроса на Торкел.

Харалд преглътна. Погледът на Урсула беше по-суров от този на Торкел. Пронизващ. Неумолим. Тя беше дошла в имота му. Беше открила раницата. Въпросът беше чисто риторичен, Харалд беше наясно, че двамата полицаи вече знаят какво е направил.

— Намерих дамската й чанта, или каквото беше останало от нея. Беше паднала до вратата, а прозорецът беше счупен и… затова я взех.

Урсула кимна несъзнателно, с което само потвърди пред Харалд, че вече са се досетили какво е станало онази сутрин.

— И после?

Харалд се поколеба, отложи отговора, като отпи вода от чашата, която Торкел му донесе от банята.

— След това се качих до моята кола, взех лост, отворих багажника и взех всичко оттам — отговори той, докато внимателно връщаше чашата на масата, за да не се налага да среща погледите им.

Урсула го гледаше и усещаше как презрението се надига в нея. Бе виждала какво ли не и вече рядко се изненадваше от хорските постъпки, но нещо в този брадат тип я вбесяваше. Първата му мисъл, след като е намерил автомобил с овъглен женски труп, е била какво може да намаже от цялата работа. Мародерство. На това се беше посветил Харалд Улуфсон. Вярно, в малки мащаби, но си оставаше мародерство. Според разбиранията на Урсула нямаше никакво оправдание да се възползваш и да се облажваш по този начин от чуждото нещастие. Абсолютно никакво.

— И какво извадихте отвътре? — попита Торкел.

Дори и да споделяше чувствата на Урсула към този човек, той поне успяваше да ги прикрие.

— Две раници.

— Нещо друго?

— Не.

— Палатка? — обади се Урсула.

— Не.

Торкел разбра накъде насочва разговора Урсула. Все още не знаеха къде са прекарвали нощите в планината четирите жертви.

— Раниците — продължи Торкел — снощи пострадаха малко.

— Да. Съжалявам.

Харалд ги погледна в очите и погледът му излъчваше същата искреност, която се долавяше и в гласа му. Ако не беше такъв разбойник, Урсула би изпитала известна жал към него.

— Когато ги намерихте, имаха ли табелки с адрес или нещо подобно? — продължи Торкел.

— Не знам.

— Помислете си. Или някакви знаци, значки, нещо, което да ни подскаже кой е бил собственикът?

— Не знам.

Урсула се наведе напред и облегна лакти на масата. Почака, докато Харалд я погледна. Отне няколко тихи секунди.

— Положението е следното — изрече тя, когато очите им се срещнаха. — Доказателствата сочат, че огънят е избухнал след катастрофата. Някой го е запалил умишлено, може би за да скрие доказателства — поясни тя.

Видя как Харалд потръпна, когато схвана смисъла на думите й. Изражението му бързо премина от виновно в уплашено.

— Или за да затвори устата на жената в колата — продължи Урсула. — Ако приемем, че е била жива, когато е избухнал огънят…

Тя не довърши изречението, остави картината сама да се избистри в съзнанието на Харалд. Очевидно се получи. Той пребледня. С леко трепереща ръка поднесе чашата към устата си. Урсула нямаше как да знае дали последната й реплика е вярна. Най-вероятно жената не е била жива, когато колата се е запалила, нищо в доклада от „Съдебна медицина“ не подсказваше, че в дробовете й е имало дим. Но Харалд Улуфсон нямаше как да го знае.

— Ако е била жива, когато е избухнал огънят, говорим за убийство — заключи Урсула и се облегна.

— Нищо не съм направил!

Харалд се обърна инстинктивно към Торкел. Макар да не се бяха наговорили — и дори не им беше хрумвало — да играят доброто и лошото ченге, явно точно така се беше получило. Урсула реши да продължат в същия дух.

— Може би е седяла там, вие сте започнали да й крадете нещата и тогава тя се е събудила, разбрали сте, че ви е видяла и… не знам, паникьосали сте се?

— Не!

— Взехте ли нещо друго от колата? — обади се Торкел спокойно.

Харалд съдействаше от самото начало, но сега беше и уплашен и щеше да е разумно да се възползват.

— Не, нищо. Честно. Дамската чанта и двете раници. После се обадих в полицията.

— Ще претърсим у вас и ако ни лъжете…

Торкел замълча, но Харалд добре разбра какво има предвид. Точно както разбра и че е свършено. Всичко е свършено. Щяха да открият Камерата. Този път нямаше да му се размине, но не биваше да позволява да го накиснат за убийство, в което изобщо няма пръст.

— Не лъжа!

Той гледаше ту единия, ту другия, но накрая очите му се спряха върху Урсула, която, изглежда, имаше повече нужда от убеждаване.

— Не съм взимал нищо друго! Дамската чанта и двете раници. И колата беше вече изгоряла, когато я намерих.

Торкел и Урсула мълчаха.

— Честна дума — изхленчи Харалд и също млъкна.

Повярваха му.