Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (44)

44

Поради лични причини.

Ваня напусна разследването поради лични причини.

Урсула рязко завъртя волана наляво и сви по тесния асфалтов път, по който джипиесът й препоръча да се движи два километра, преди отново да завие наляво. Раздразнението й наистина беше нелогично, но това не го правеше по-малко неподправено. Мъжът й би шута, а дъщеря й беше изцяло на негова страна.

Нима това не бяха лични причини?

Нима вкъщи не я чакаше много работа?

Разбира се, че я чакаше. И никой не би го разбрал по-добре от Торкел, стига той да знаеше. Но разликата между Урсула и Ваня беше в това, че Урсула не споделяше и искаше да работи. Искаше го повече от всичко. Но не точно това тук.

Торкел я беше привикал от планината, където с помощта на местните дарования преглеждаше разкопания терен сантиметър по сантиметър. Повечето пръст от гроба беше пресята и проверена, но не разкри нищо, което да придвижи разследването напред. Багерът пак дойде и Урсула посочи откъде иска да започнат. Дотук го беше накарала да мине три пъти. И все още нищо. Засега самото местопрестъпление даваше най-малко резултати и Торкел с право реши временно да я насочи другаде; независимо от това тя се подразни. Беше работа на Ваня да обикаля депата за скрап и да разпитва разни укриватели на крадени вещи за стари пътни произшествия.

Йенифер и Били още бяха заети с опитите да проследят пристигането на Уелтън в Швеция. Торкел движеше сътрудничеството с Европол и Интерпол. Агенциите търсеха в архивите си семейства или две деца и двама възрастни в различни комбинации, изчезнали през есента на 2003 година. Дотук Торкел беше получил три възможни случая, но бързо отхвърли и трите.

Самият Торкел също представляваше проблем и — ако Урсула трябваше да бъде откровена — също беше извор на раздразнение. Той искаше тя да дойде при него. Всичко да бъде както преди, когато бяха работили извън Стокхолм. Интимни нощи в различни хотелски стаи из Швеция. Той я желаеше. Физически, разбира се, но не само. Торкел искаше нещо повече, но точно сега този копнеж й се струваше натрапчив и досаден. Без съмнение най-лесното решение би било просто довечера да отиде при него. Да правят секс в стаята му. На зазоряване да се промъкне обратно в своята. Да се преструва, че всичко е както обикновено. Не беше кой знае каква саможертва.

Но тя не можеше.

Не искаше.

Дори Торкел да не знаеше, че се е разделила с мъжа си, мисълта да усложни живота си още повече с шеф и любовник, който си представя щастливо семейно бъдеще, сега й идваше в повече. Урсула трябваше да го държи изкъсо. Точно както това посещение, помисли си, когато джипиесът й съобщи, че е стигнала крайната дестинация, и тя сви през отворената порта на автоморгата.

Урсула спря пред сива едноетажна къща с табела на покрива, която потвърди, че е стигнала „Автомобили Хамарен и син, АБ“. Тя загаси двигателя, взе от предната седалка папката с материали, която й даде Торкел, слезе и се огледа.

Никога не беше стъпвала в автоморга и не знаеше точно какво да очаква. Не че много-много се беше замисляла какво се прави с колите, след като си изпеят песента, но си представяше, че се разглобяват, пресоват се на малки кубчета и всичко, което може да се използва, се рециклира или нещо такова.

Мислеше, че само по американските филми са нахвърляни една до друга на дълги редици. Но се оказа точно така. Грамадното пространство, обрамчено от висока ламаринена ограда с бодлива тел отгоре, беше пълно с коли. Всички възможни цветове и модели. Ред подир ред. Повечето високи по десет-дванайсет метра. Колите на дъното на всяка купчина се бяха смачкали от тежестта на тези отгоре. Само в най-близката редица Урсула набързо пресметна над сто автомобила. А имаше още такива редици. Много. Хиляди коли почиваха в мир при „Хамарен и син“.

Мислите й бяха прекъснати от отварянето и затварянето на врата и когато тя се обърна към сивото здание, видя към нея да върви мъж на около петдесет и пет години. Жълто-оранжев гащеризон, изпънат над грамадно шкембе. Мазна шапка с името на фирмата, а под нея няколко кичура сива коса и кръгло лице с приближени сини очи, широк нос и сиви мустаци над уста с пълни червени устни. Мъжът си беше натъркал енфие под устната, забеляза тя, когато й се усмихна, докато приближаваше.

— Здрасти, здрасти, с какво мога да ви помогна?

Урсула се представи и показа документите си. Мъжът, който още не си беше казал името, дори не погледна полицейската й карта.

— Урсула, не се ли казваше така онази в „Малката русалка“? Злата вещица?

— Може — отвърна Урсула стъписано.

Не такава въвеждаща реплика бе очаквала, а и нямаше представа кой как се казва в „Малката русалка“.

— Да, така беше — заяви мъжът и закима енергично. — Децата бяха малки, когато излезе. Направо протриха лентата от гледане. Да, по онова време нали имаше само видео касети.

Урсула се поколеба дали да каже, че малко жени, независимо от името си, биха се зарадвали особено на сравнението с осмокрако мекотело, или просто да насочи разговора към същината на въпроса. През това време мъжът прехвърли работните ръкавици, които държеше, от дясната в лявата ръка и се протегна да се ръкуват. Урсула стисна десницата му.

— Аз съм Арвид Хамарен. Приятно ми е. Е, с какво мога да помогна на дългата ръка на закона? — попита той, докато буташе шапката си назад.

Още една реплика, която Урсула не беше очаквала. Наистина ли някой все още използва този израз? Да, очевидно Хамарен, или син, го използва, помисли си Урсула като погледна искрено заинтригуваната му физиономия.

— Разследваме автомобилна катастрофа, станала край Стурлиен през есента на 2003 година. На 31 октомври.

— Аха…

— Един автомобил. Пожар. Една жертва.

Урсула отвори папката и извади една от снимките, направени от полицията на Оре на местопроизшествието. Подаде я на Арвид.

— Аха, да, ние се погрижихме. Кола под наем, ако помня правилно.

— Да.

— Те не си я искаха обратно — кимна Арвид и върна снимката на Урсула. — След като полицията приключи, я докарахме тук.

Урсула погледна купищата автомобили и осъзна, че все пак съществува малка вероятност колата още да е тук. По пътя насам дори не смееше да се надява.

— Дали още е при вас?

— Да, сигурно — отвърна Арвид, свали си шапката и се почеса по главата. — Въпросът е къде точно.

— Не можете ли да разберете?

— Да, сигурно бих могъл.

Арвид пак нахлупи шапката, обърна се и тръгна към сивия офис. Урсула чакаше на двора и се мъчеше да не мисли колко замърсена е вероятно земята около нея. Всички тези коли, по които течеше дъжд и сняг и вливаше в почвата олово, живак, фреони и масла. Ако някой ден „Хамарен и син“ решеше да си събере багажа и да се махне, щеше да остави след себе си чист Чернобил. Мислите й отново бяха прекъснати от затръшването на вратата.

— Открих я! — провикна се Арвид Хамарен.

Изглеждаше толкова искрено доволен, че Урсула не се сдържа и се усмихна.

Пет минути по-късно стояха пред остатъците от сивата тойота. Беше втората кола от купчина с общо шест, наредени върху нещо, което някога е било светлосиньо „Волво“ 242. Урсула се приближи и разгледа изгорялата и вече смачкана и ръждясала развалина.

— Взехме някои части — обясни Арвид зад гърба й. — И оттогава си стои така.

— Наистина ли беше останало нещо използваемо в нея? — изненада се Урсула.

— Да, двигателят беше в учудващо добро състояние. Изглежда огънят е обхванал основно купето.

Урсула погледна през разбития страничен прозорец и се увери, че Арвид е прав. Въпреки годините, които колата беше прекарала на открито, незащитена от дъжд и вятър, все още ясно се виждаше, че купето е напълно изгоряло. Урсула заобиколи и огледа колата, доколкото позволяваше тясното пространство, като се консултираше със снимките в папката. Когато ги получи от Торкел, им хвърли само бегъл поглед, но сега ги огледа по-внимателно и веднага й стана ясно. Пожарът беше започнал в купето и се беше разпространил навън. Сравнително ограничен. Боята на предния капак беше изгоряла само на около метър пред стъклото. По-нататък беше непокътната. Багажникът беше невредим. Което нямаше как да стане, ако резервоарът е избухнал или е изтекъл бензинът.

Тя отиде зад колата и приклекна. Арвид следеше действията й с интерес. Урсула се облегна на багажника на светлосиньото волво и се наведе, за да огледа шасито на тойотата, доколкото е възможно. Разбира се, не виждаше всичко, но забеляза достатъчно. Отстъпи назад и се изправи.

— Резервоарът е пробит — съобщи тя по-скоро на себе си, отколкото на него, и се върна до мястото, където беше оставила папката със снимките.

— Какво значи това? — попита Арвид с интерес и тръгна след нея.

Урсула не отговори веднага. Разглеждаше снимките от местопроизшествието. От позицията на колата веднага й стана ясно, че ако при падането резервоарът се е ударил например в камък, бензинът е щял да изтече под колата надолу в дефилето. Немислимо беше пожарът да е в резултат от катастрофата. Някой се бе постарал жената в автомобила да не може да бъде идентифицирана.

Урсула бързо прегледа снимките още веднъж. Все пак изпитваше известно задоволство, че тъкмо тя, а не Ваня се озова в автоморгата. Очевидно огледът на местопроизшествието се беше забавил. Тя се вгледа внимателно във фотографиите. На всички багажникът беше отворен. Разбира се, възможно беше да се е отворил от силата на сблъсъка, но тъй като Урсула беше сигурна, че някой е слизал при колата, след като е паднала в дефилето, по-добре щеше да е, след като така и така беше тук, да провери.

Тя се върна при задната страна на тойотата. Арвид любопитно тръгна с нея.

— Открихте ли нещо? — попита той тихо.

— Да — потвърди Урсула, докато гледаше багажника, който все още беше отворен, доколкото позволяваше колата върху него.

Беше трудно да се види след всичките години, които автомобилът бе прекарал на открито, но Урсула като че ли забеляза фини драскотини около ключалката, които не можеха да се обяснят с катастрофата. Изглежда някой беше отворил багажника със сила. Урсула набързо си припомни какво й предаде Торкел и се обърна към Арвид.

— Познавате ли някой си Харалд Улуфсон?

— Гарвана, да.

Урсула предположи, че едва ли е получил прякора заради любовта си към птиците, но реши все пак да попита.

— Защо му викат така?

Видя, че Арвид изпита известно неудобство. Сякаш е казал твърде много.

— Не искам да говоря лошо за никого…

— Кажете, кажете — подкани го Урсула.

— Никога не са го осъждали — започна Арвид, почти извинително. — Затова не го обвинявам в нищо, но се говори, че му е малко трудно да си държи ръцете далеч от хорските вещи.

— Краде — констатира Урсула.

— Ами…

Арвид изглежда търсеше по-деликатна дума, но очевидно не я намери. Сви рамене и кимна:

— Да, краде. И препродава.

Урсула внезапно усети лекия трепет в корема, който винаги се появяваше, щом откриеше нещо, което би могло да придвижи случая напред. Оставаше само да научи какво е намерил Харалд Улуфсон в багажника.