Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (43)

43

Информация за безопасност. Същата като на идване. После потеглиха, засилиха се и се отделиха от земята. Ваня седеше до прозореца, загледана в смаляващия се град под тях. Себастиан я наблюдаваше с крайчеца на окото си. Вероятно щеше да е малко пресилено да каже, че новината за идването му я е зарадвало, но поне прие да я придружи до Стокхолм. Разбира се, поискала знае защо. Себастиан повтори причината, която бе изтъкнал и пред Торкел. Просто искал да се махне от това проклето място.

Били ги закара до Йостершунд. Попита защо Ваня ги напуска, но тя отвърна само, че има семейни проблеми. Били замълча и не я разпитва повече, но Себастиан усети известно разочарование в него, че Ваня не му доверява всичко. Като цяло той забелязваше очевидна промяна в отношенията им. Нещо бе станало, докато работеха по случая „Хинде“, това поне беше ясно. Себастиан не знаеше какво, но несъмнено то още им влияеше.

Били ги изпрати до летището, макар Ваня да каза, че няма нужда. Себастиан предположи, че го е направил точно затова. След като се чекираха, тя отиде до тоалетната и Били веднага се обърна към него:

— Защо тръгваш заедно с нея?

Себастиан обърна внимание на въпроса. В тона му се долавяше подозрителност. Изборът на думи сочеше, че Били смята заминаването му за свързано по някакъв начин с това на Ваня. Пътуваха заедно, не едновременно.

— Не тръгвам заедно с нея — отвърна той. — А просто със същия самолет.

— Защо?

— С компания е по-весело.

Били го изгледа раздразнено и въздъхна дълбоко, все едно говори с малко дете:

— Питам защо и ти зарязваш разследването. Свързано ли е с Ваня?

Себастиан бързо се отказа от станалия вече стандартен отговор на този въпрос. Съмняваше се Били да му повярва.

— Каза ли ти какво е станало? — гласеше следващият му въпрос.

— Ваня ли?

— Да.

— Не. Нищо не ми е казвала.

Този път нямаше съмнение. Били не му повярва. Ваня се върна и се сбогуваха. Кратка, почти насилена прегръдка, забеляза Себастиан. Когато се обърна към пункта за проверка, Били вече си беше отишъл.

А сега излитаха. Лампичката за предпазните колани изгасна, но Ваня и Себастиан не ги разкопчаха. Ваня все така седеше, обърнала глава на другата страна. Той предположи, че смята да прекара по-голямата част от полета с гръб към него, ако сам не предприеме нещо.

— Какво става между теб и Били?

Незабавен резултат. Тя се извърна към него.

— В смисъл?

— Струва ми се, че нещо не се разбирате напоследък.

— Мислиш ли?

— Да. Греша ли?

Ваня замълча. Разбира се, можеше да отрече всичко и да приключи разговора просто като отговори с „Да“ на въпроса му. Беше го правила преди. За да му затвори устата и в никакъв случай да не признае, че е прав. Но това беше едно време.

— Не — призна тя. — Малко е напрегнато.

— Защо?

Ваня отново се поколеба, но след това се реши. Обърна се към Себастиан, доколкото позволяваше коланът.

— Казах му, че съм по-добър полицай от него.

Себастиан отговори единствено с мълчаливо кимване. Подобно изказване несъмнено би понапрегнало служебните отношения.

— Глупаво беше, знам — продължи Ваня, сякаш прочела мислите му. — Няма нужда да го казваш.

— Да, глупаво е било — отсече Себастиан с усмивка, на която за негова радост тя отвърна. — Вярно, но глупаво.

— Знам…

Ваня въздъхна. Ясно беше, че разбитата връзка с Били й тежи. Себастиан се отпусна, доколкото беше възможно в самолет. Това беше, или поне някога беше, негова специалност. Започна с факта, че Били винаги е знаел, че Ваня е по-добра от него. Харесвал я твърде много, за да се съревновава с нея, но нещо очевидно се е променило. По някаква причина вече не се задоволявал с мястото си в йерархията и е решил да се мери с нея, а сега чисто и просто не искал да загуби. Ваня попита какво може да направи тя, за да се оправят нещата. Себастиан трябваше да избира между утешаващата лъжа и нелицеприятната истина. Избра второто.

— Нищо — отсече той. — Ти си започнала, като си казала, че си по-добра от него. Не можеш да си вземеш думите назад. Той ще трябва да го преглътне, а дотогава ще трябва да търпиш.

Ваня кимна примирено. Не беше отговорът, на който се надяваше. Като всички хора и тя търсеше лесно решение. Искаше да знае вълшебните думички, които ще поправят всичко. Но понякога такива просто няма. Себастиан я погледна нежно. Наложи се да потисне импулса да сложи утешително ръка на рамото й. Трябваше да действа предпазливо. Проведоха разговор. Личен разговор. Вярно, свързан с работата, но все пак. Ако изобщо трябваше да направи нещо повече, то беше да продължи по този път.

— Мога да си поговоря с него, когато се върнат в Стокхолм — предложи той.

— Благодаря, но ми стана по-добре само като споделих с някой друг.

Себастиан се замисли. Тя му даваше картбланш да продължи напред. Да стигне по-дълбоко. Да заобиколи служебното и да навлезе в личното. Може би прибързваше, но реши да поеме риска.

— Може би ще ти стане по-добре и ако споделиш какво е станало в семейството ти.

Ваня замръзна. Срещна погледа му. Потърси следи за фалшиво съчувствие, за шанс за надмощие, слабост, от която той да се възползва. Потърси в очите му стария Себастиан. Не го откри.

— Татко е задържан — промълви тя и с изненада установи, че тревогата поне малко намаля само като го изрече, като го сподели с него.

— Какво?! Защо?

— Не знам. Ана не знаеше.

По гърба на Себастиан пробяга студена тръпка.

Ами ако бяха от „Икономически престъпления“?

Щяха да реагират незабавно, ако се бяха добрали до материалите, които Троле Хермансон изрови за Валдемар преди няколко месеца. По поръчка на Себастиан. Тогава, когато беше твърдо решен да унищожи връзката между Валдемар и Ваня. Материалите, които накара Елинор да унищожи и за които тя каза, че е изхвърлила. Само че за Елинор истината беше относително понятие.

Възможно ли беше да е действала на своя глава?

Затова ли Валдемар беше задържан?

Защо й е да го прави?

Защото беше такава. Звучеше логично. Веднъж го беше питала за Валдемар, сега си спомни, но дали знаеше нещо за Ваня? Себастиан се напрегна да си припомни дали някъде в материалите от Троле се споменава и тя.

Не се сещаше.

В най-добрия случай Елинор ги е предала анонимно. Изпратила ги е на полицията по пощата. Или им ги е дала, без да си казва името.

В най-добрия случай.

Все пак ставаше дума за Елинор. Себастиан усещаше, че не смее да се надява на „най-добрия случай“. По-вероятно беше не само да се е представила, когато е предавала материалите, ами и да се е гордеела с постигнатото. Ако беше така, дали щеше да навреди и на него? Дали Ваня щеше да научи? Едва ли. Наистина, Ваня беше полицай, колега, но да й съобщят кой е подал сигнала срещу баща й би било закононарушение.

— Умълча се.

Гласът на Ваня върна Себастиан в действителността.

— Ами… замислих се как бих могъл да ти помогна. Все пак познавам доста хора.

— Благодаря, но не искам да се замесваш и ти. Трябва да се справим сами.

Тя пак се извърна. Загледа се през малкото прозорче към облаците, които напомняха за величествен арктически пейзаж.