Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (38)

38

Двайсет минути по-късно Ваня разполагаше с името на съобщилия за катастрофата и този, който изтеглил колата след това. Тя благодари на Кенет, събра материалите, които искаше да вземе, и слезе по стълбите.

Себастиан стоеше на гишето. Жената зад тезгяха се смееше на висок глас и пишеше нещо на гърба на визитна картичка. Телефонният си номер, предположи Ваня, когато жената подаде картичката на Себастиан с леко намигане.

— Готов ли си? — попита го Ваня, докато минаваше зад него, без да спира.

— Да, ти?

Ваня не отговори, бутна вратата и излезе. Докато вървеше към колата, пое дълбоко свежия есенен въздух. Приятно беше да се махне от вонящия на риба и беден на кислород въздух в трапезарията на полицейското управление, но това й помогна също да поуталожи раздразнението. Беше глупаво, повтаряше си, идиотско. Любовните истории на Себастиан изобщо не я засягаха, но имаше нещо крайно противно в почти неудържимата му нужда да се опита да вкара в леглото всяка срещната жена. Антипатично. Тя се улови, че едва ли не се срамува от поведението му. Същевременно в него имаше нещо много тъжно. Тъжно и отчаяно. Какво му липсваше? Каква празнота си въобразяваше, че запълват тези случайни контакти? Освен това Себастиан представляваше Националния отдел за разследване на убийства и подобно държане беше изключително неуместно. Ваня обаче нямаше намерение да повдига въпроса. Все пак щеше да го спомене пред Торкел, нека той се разправя.

Тя чу жената пак да се смее и да чурулика „Доскоро“, когато Себастиан отвори вратата и излезе. Секунди по-късно застана до нея, ухилен до уши.

— Сега накъде? — попита той, преди да се качи в колата.

— Имам един адрес — отвърна Ваня и заобиколи до шофьорското място.

— Чий?

— На човека, открил автомобила.

— Защо ни е да говорим с него?

— Защото е открил автомобила.

Ваня отвори вратата и седна зад волана. Себастиан остана навън и бързо повтори разговора наум. Ваня беше раздразнена. Разбира се, може Кенет да я е разочаровал, но по-вероятно беше причината да е обичайната.

Той.

— Заради Будил ли? — попита той, докато чакаха колите да престанат да излизат от тунела под ски пистата, за да могат да свият наляво по Е14.

— Коя е Будил?

— Жената на гишето. Не е задължително да лягам с нея, ако не одобряваш.

Ваня излезе на широкия път и натисна газта, докато стигна поне петнайсет километра в час над разрешената скорост. Той беше истинска загадка. На нея никога не би й хрумнало да обсъжда сексуалния си живот с колега. Дори Били, с когото беше най-близка, нито знаеше, нито споделяше интимни подробности. Не че напоследък Ваня имаше кой знае какво за разказване, но все пак. Очевидно това беше поредната граница, която нормалните хора не прекрачват, а Себастиан Бергман просто не познава.

— Защо смяташ, че ми пука с кога възнамеряваш да спиш? — попита тя прямо.

— Защото изглеждаш сърдита.

— Не съм.

Себастиан кимна. Кръгът беше затворен. Минаха целия цикъл. Със същия резултат. Нямаше защо да продължават. Ваня усили звука на радиото.

Новини на програма „Йемтланд“. Нещо за някаква мечка.

После Рогер Понтаре^[1].

Пътуваха в мълчание.