Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (32)

32

Валдемар Литнер се претърколи и погледна часовника на нощното шкафче. Време беше да се връща на работа. Беше се прибрал вкъщи за обяд. Хапна малко йогурт и корнфлейкс на кухненския плот и после полегна. Напоследък все беше уморен. Не знаеше на какво се дължи. Спеше добре и не по-малко от обикновено, но никога не се чувстваше наистина отпочинал. Симптом за психически срив, така беше чувал, но не му се струваше вероятно. Не работеше повече от преди, напротив, нито пък се чувстваше стресиран или преследван. Но силите не му стигаха и страдаше от непрекъснати болки в кръста. Дали не беше разтегнал нещо? Но не го усещаше като мускулна травма. Той излезе от спалнята и тръгна из празния тих апартамент. След няколко месеца щеше да стане още по-празен и още по-тих. Ваня щеше да се мести в САЩ.

Тя не живееше с него и Ана от много години, но редовно ги посещаваше. Всеки четвъртък вечеряха заедно, но тя често просто се отбиваше, гледаха телевизия, пиеха кафе, хапваха. Ако се случеше да мине покрай офиса му, звънваше и предлагаше да обядват заедно. Сега всичко това щеше да приключи. Тя щеше да живее далеч за дълго и Валдемар се боеше да не изгуби онова, което ценеше най-много в живота си. Близките отношения с дъщеря си.

Разбира се, искаше тя да замине. Гордееше се изключително много с нея, винаги е било така. Откакто я поканиха да работи в Националния отдел за разследване на убийства, той изпитваше единствено радост и гордост, но сега тези чувства бяха примесени с известна тъга; усещаше празнота в сърцето, като си я представеше толкова надалеч, макар да оставаха няколко месеца, преди наистина да го изостави.

Той нямаше да остане сам. Нямаше да му липсва обич и близост. С Ана си живееха добре, все още се обичаха и когато той си мислеше за бъдещето, Ана винаги присъстваше в него. Но връзката му с Ваня беше по-специална, бяха толкова близки. Винаги е била такава. Когато беше малка, той беше по-търпелив с нея, отколкото Ана. Обичаше да играят, угаждаше й, а Ана му беше благодарна, че я отменя. По-късно другите мъже в службата се жалваха от дъщерите си тийнейджърки и разправяха за кавгите, истериите и за това как сякаш в дома им живее извънземно, а Валдемар не разбираше за какво говорят. Винаги се беше разбирал с дъщеря си. Разговаряха и взимаха решения заедно. Може би защото тя винаги е била извънредно зряла за възрастта си, но на него му се щеше да вярва, че връзката им е толкова важна и за двамата, че нито искат, нито смеят да пробват колко могат да я обтегнат. Ана не се справяше толкова лесно с пубертета на Ваня и затова остави решенията и правилата на него. Като цяло отношенията между нея и Ваня бяха далеч по-сложни, отколкото между Ваня и него. Без открита война, без тежки думи; чисто и просто не бяха толкова близки.

Ваня винаги е била момичето на татко. А сега щеше да замине далеч от него.

Когато сподели плановете си с него, първата му мисъл беше, че тя не бива да отива. Идваше му да й забрани. Някак да я спре. За първи път, откакто се помнеше, я излъга съзнателно. Каза, че идеята звучи чудесно. Следващите седмици се бореше срещу тайната надежда тя да не успее. Същевременно си повтаряше, че тя наистина го желае. Че това ще я направи щастлива, следователно ще направи и него щастлив.

Сега с цялото си сърце й пожелаваше да спечели, но понякога тя ужасно му липсваше. Още отсега, дори преди да е заминала. А как ли щеше да се чувства, когато наистина си отиде?

Той прогони мрачните мисли и се върна в кухнята, наля си чаша вода и пак погледна часовника. Крайно време беше да тръгва. Сложи чашата в миялната и излезе в антрето. Мобилният му телефон звънна. Аника, секретарката му. Той вдигна и в ухото му се изсипа дълга тирада. Не схвана съвсем всичко казано от Аника, която звучеше разстроена, а и се надяваше да не я е разбрал правилно. Наложи му се да полага усилия да говори със спокоен глас, когато я помоли да се вземе в ръце и да повтори по-бавно. Аника си пое дълбоко дъх и започна отначало. За съжаление страховете му се потвърдиха; и първия път беше чул правилно. Полицията била там, изисквали материали за няколко години назад и той трябвало да дойде възможно най-скоро. Валдемар каза, че идва, и бързо приключи разговора.

Остана насред антрето, като се мъчеше да си подреди мислите.

Нали се беше погрижил.

Просто беше минал напряко.

Предварителното разследване беше прекратено. Липса на доказателства.

Напра̀ви го в името на семейството.

Нередно, разбира се. Лесно, но нередно. Той го беше оставил зад гърба си, беше го забравил, беше потиснал спомена. Полицията в офиса му. Едва ли можеше да се отнася за нещо друго. Защо сега? Защо отново?

Лесен начин да им осигури неща, които иначе не би могъл да им даде.

Не биха се върнали, ако не вярваха, че този път ще го хванат. Какво се беше случило? Той не беше престъпник, просто изкушението бе твърде голямо. Беше толкова лесно.

Пряк път.

Безопасен пряк път.

Как щеше да се справи?

Тишината бе нарушена от ново позвъняване. Валдемар подскочи. Звънеше се на вратата. Кой ли го търсеше тук по това време? По обяд апартаментът би трябвало да е празен. Той отвори, докато мислите му все още бяха някъде другаде, но се наложи бързо да се върне в действителността.

Позна я.

Ингрид Ериксон от Агенция „Икономически престъпления“.

Тя се усмихваше.