Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (27)

27

Сутрешната разходка й подейства освежаващо. Барнхюсбрун, „Шеелегатан“ покрай Съдебната палата и после вляво по „Хантверкаргатан“. Елинор вървеше с бърза стъпка, здраво стиснала найлоновата торба в лявата си ръка. Отиваше не просто за да въздаде справедливост, а и за да спаси връзката си със Себастиан.

Беше необичайно бодра след безсънната нощ. Всичко й се струваше толкова безнадеждно, когато се прибра в апартамента си късно снощи. Звънна на Себастиан. Няколко пъти. Отговори й единствено гласовата поща. Всеки път му оставяше съобщение; сега не помнеше какво точно беше казала, в главата й се въртяха толкова много мисли, толкова много чувства. Накрая безсилно се просна на дивана в хола. Нямаше представа колко време е прекарала така.

Във всеки случай беше или късно през нощта, или рано сутринта, когато я осени прозрението. Как стоят нещата. Как всичко се връзва.

Защо не се беше сетила по-рано? Та тя познаваше Себастиан. „Сам съм по-силен“, това беше неговият девиз. Трудно се справяше с емоциите, трудно изразяваше какво всъщност иска.

Твърде упорит да помоли за помощ.

Твърде горд да признае, че е в нужда.

Твърде грижовен към нея, за да я натовари със собствените си мъки и тревоги.

Ами да, как само я беше накарал да се премести при него. Дойде при нея с някаква история за сериен убиец, който уж я преследвал и тя трябвало веднага да се махне от апартамента си. Вместо направо да каже истината — че я желае. Сега беше същото. Естествено, че и зад сегашното му поведение прозираше нещо съвсем друго. Колкото повече го мислеше, толкова повече се убеждаваше.

Всичко си идваше на мястото. Ама разбира се.

Каква причина би имал да я напусне?

Боеше се тя да не пострада.

Някой го заплашваше.

В такъв случай беше напълно разбираемо да не иска тя да е около него. Беше виждала подобни истории по телевизията. Как притиснатото ченге или прокурорът, или какъвто там е, отпраща любимите си хора, за да не ги поставя в опасност. Ето защо е заминал. Излязъл е в нелегалност. Затова не вдигаше телефона. Беше готов да жертва любовта им, за да спаси живота й.

Но кой заплашваше Себастиан?

Очевидното предположение беше Валдемар Литнер.

Значи тя щеше да започне оттам и да види дали ситуацията ще се промени, след като той излезе от играта. Щеше да накара Себастиан да й се разкрие, да осъзнае, че трябва да споделя и теглото си с нея, точно както споделяха радостите. Щяха да се справят с всичко, стига да са откровени и да са заедно.

Обади се на Себастиан още веднъж и с ясен и решителен глас го увери, че разбира и че тя ще се погрижи за всичко.

Точно в осем часа застана пред Агенция „Икономически престъпления“ на „Хантверкаргатан“. Елинор не разбираше много-много от архитектура, но я споходи чувството, че е пристъпила в седемдесетте години, докато вървеше покрай шестетажната сграда на Кунгсхолмен, която изглеждаше особено скучно заради прозорците на всеки етаж, завършващи с черна плоча на една и съща височина. Нищо не стърчеше, нямаше даже едно рекламно флагче на някоя от фирмите в огромното здание. Насреща, зад ограда от ковано желязо, имаше малка зелена площ, а в дъното на улицата се издигаше кулата на кметството. Слънцето отдавна беше изгряло и след снощния дъжд се очертаваше хубав есенен ден. Елинор сви покрай бронзова статуя на гола жена, бутна вратата, погледна табелата във фоайето и се качи в асансьора.

— С какво мога да ви помогна? — попита младият мъж, който я посрещна в приемната и я покани на стол от другата страна на бюрото.

— Ами, както казах на рецепциониста, искам да съобщя за престъпление.

— Икономическо престъпление?

— Да. Икономическо престъпление.

Тя повтори думите с известно натъртване. Самото им изговаряне беше вълнуващо. Присъствието й тук беше вълнуващо. Вълнуващо и необходимо.

— Добре…

Младият мъж се обърна към компютъра, щракна върху някакъв формуляр и сложи пръсти върху клавиатурата.

— За кого искате да съобщите и в каква връзка?

— Нося всичко.

Елинор постави натъпканата с листове торба на бюрото. Полицаят я погледна с известно недоумение:

— Какво е това?

— Разследване. Доказателства. Всичко необходимо.

Мъжът я гледаше по начин, който й подсказваше, че дълбоко се съмнява. Вдигна едната дръжка на торбата, надникна към купищата листове и не можа да сдържи въздишката си. Елинор осъзна, че е време да придаде известна тежест на думите си:

— Всичко е изрядно, не съм си го измислила. Разследването е извършено от полицай.

Младият мъж я погледна с любопитство:

— От полицай ли?

— Да.

— Кой?

— Казва се Троле Хермансон. По-точно се казваше. Той почина.

Мъжът кимна само от учтивост. Очевидно никога не беше чувал за полицай с това име.

— Как се процедира от тук нататък? — попита Елинор.

— Ще разгледаме всичко това — мъжът посочи торбата — и ще решим дали да проведем разследване.

— Това е разследване — прекъсна го Елинор. — Всичко, което ви трябва, е вътре.

— Ако проведем разследване — продължи мъжът, без да й обръща внимание, — ще мине сравнително бързо. Целта ни е да приключваме в рамките на петдесет дни, когато става дума за по-малко сериозни финансови престъпления.

— Не зная колко сериозно е това.

— Затова ние ще се заемем.

Елинор не помръдна от мястото си. Дали не забравяше нещо? Свърши онова, за което беше дошла. Петдесет дни беше твърде дълъг период, но пък те сигурно имаха доста работа. Тя се изправи. Мъжът също стана и й подаде ръка. Тя е пое, но се поколеба. Може би все пак щеше да успее да ги накара да дадат приоритет на нейния случай.

— Колкото по-бързо заловите този човек, толкова по-добре. Мисля, че заплашва приятеля ми.

— Вие мислите така?

— Да.

— Приятелят ви оплакал ли се е в полицията?

— Не, но ме напусна. За да ме предпази.

Елинор видя как мъжът кима по начин, който можеше да изтълкува лесно — не й вярваше. Но той, разбира се, би трябвало да бъде запознат с подобни случаи. Нали беше полицай. Заплахите срещу свидетели бяха растящ проблем в обществото, така беше чела.

— Ще видим какво можем да направим…

— Добре, но колкото по-бързо хванете този Валдемар Литнер, толкова по-добре.

Елинор се обърна и си тръгна.