Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (22)

22

Вече се беше стъмнило, когато се прибраха в хотела.

Всички освен Урсула, която остана да направи технически оглед и да ръководи местенето на телата. Торкел предложи да й прави компания, но тя отказа. Нямал работа там. Което беше съвсем вярно. С едно обаче можеше да й помогне благодарение на политическата си власт в организацията. Трупове, намерени в Йемтланд, би трябвало да бъдат изпратени при съдебните лекари в Юмео, но Урсула искаше Торкел да опита да ги насочи направо към Стокхолм.

Оказа се по-лесно на думи, отколкото на практика. Борбата беше на два фронта. „Съдебна медицина“ в Юмео го прие като явна липса на доверие, а колегите им в Стокхолм дадоха да се разбере, че и така си имат предостатъчно работа. Нямаха нужда от още шест тела. Дори Торкел да успееше някак да уреди въпроса, щеше да се наложи да чака, докато получи висок приоритет. По-високо в организацията също гледаха доста въпросително на смисъла от цялото начинание. След поне десет телефонни разговора Торкел се видя принуден да признае, че ще им струва повече, отколкото могат да си позволят. Налагаше се да се примирят с Юмео. Урсула чисто и просто трябваше да го преглътне. Щеше да говори с нея, като си дойде. За предпочитане на четири очи. В неговата стая. Или в нейната.

Докато вървяха по висящия мост към планинската станция, видяха топлите и уютни светлини на осмоъгълната пристройка, къде се намираше ресторантът. Матс и Клара ги посрещнаха на рецепцията и попитаха кога искат да вечерят. Разбраха се да се съберат след половин час в трапезарията.

Бяха ги настанили в „луксозните стаи“, както ги наричаха Матс и Клара. Торкел прие, че е вярно, ако под „лукс“ се разбират двуетажни легла, плетени черги, прости шкафове от шперплат без врати и самостоятелна тоалетна и душ. Според него не се различаваха кой знае колко от стаите в която и да било хижа.

След топлия душ той застана пред огледалото с ножичка за нокти в ръка, избърса запотеното стъкло и се зае да подрязва нежеланите косми. Дясната ноздра имаше нужда от специална обработка. Как само ги мразеше тези дълги косми, които през последните години бяха взели да растат на места, където определено не ги искаше. Малко неща го караха да се чувства по-стар, отколкото напомнянето на дъщерите му, не без известно злорадство, че му е време пак да си почисти ушите. Телефонът иззвъня. Той излезе от банята и вдигна.

Обаждаха се от „Експресен“. Аксел Вебер. Правилно ли е разбрал, че Националният отдел за разследване на убийства е в Йемтланд? Торкел потвърди, макар добре да знаеше, че от сега нататък интересът ще нараства лавинообразно. Вебер беше добър журналист, а и участието на „Риксмурд“ автоматично щеше да привлече внимание. Вебер искаше да знае защо са там. Какво са открили? Или по-скоро може ли Торкел да потвърди, че са открили масов гроб? Торкел отговори, че са се натъкнали на няколко тела, които били там отдавна. Колко отдавна, засега не можел да каже със сигурност. Но дълго.

Възраст, пол, брой, улики и евентуален мотив — Торкел не искаше да обсъжда тези въпроси. След края на сравнително краткия разговор Вебер не беше научил нищо повече от онова, което му беше известно и преди да се обади.

— Знаете, че така или иначе ще разбера всичко — заключи той и Торкел можеше да се закълне, че го чува как се усмихва.

— Но не от мен.

Затвори. Да, Вебер вероятно беше прав. Някой около Хедвиг Хедман очевидно вече се беше раздрънкал и навярно щеше да продължи в същия дух. В днешно време беше невъзможно да потулиш случай от обществено значение. От този момент нататък обаче трябваше да ограничат информационния поток. Може би дори по посока на Хедвиг. Донесението срещу нея пред омбудсмана сочеше, че колегите й не са от най-лоялните или пък че тя като шеф няма добра преценка. А и се беше обадила на „Риксмурд“. Винаги се намираха провинциални полицаи, според които подобно действие е прибързано. Вярно, ставаха все по-малко и по-малко, тъй като обикновено хората приемаха с благодарност експертните умения и допълнителните ресурси, които Отделът осигуряваше, но навсякъде се намираше някой или неколцина, които се чувстват недооценени.

Торкел незабавно звънна на Урсула. Тя можеше да говори с колегите горе в планината да бъдат по-внимателни. Малко вероятно беше някой да изпрати фотограф в тази тъмнотия, за да щракне снимка на гроба и труповете, но човек никога не можеше да бъде сигурен. Ставаха какви ли не странности.

— Как мина със „Съдебна медицина“? — попита Урсула, преди да приключат разговора.

— Ще говорим, като слезеш — отвърна Торкел уклончиво.

— Юмео значи.

Торкел се поколеба. Да, би могъл да я излъже, да каже, че още работи по въпроса, но реално нямаше какво да спечели от това. С нищо не можеше да промени факта, че трябва да се примирят с Юмео.

— Да. Опитах, но не се получи. Кога се прибираш? — продължи той бързо, за да не й остави време да мисли много-много за лошата новина.

— Почти съм готова, може би още час-два.

— Ще ти оставя вечерята на топло.

— Добре.

Урсула затвори. Не каза довиждане, но това не означаваше задължително, че е сърдита. Може би просто искаше да се върне по-бързо към работата, а разговорът я разсейва. Той предпочете да повярва във второто и се върна в банята.