Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (121)

121

Мехран чу двата изстрела и се хвърли в калната канавка. В първия момент помисли, че са насочени към него, но когато предпазливо надигна глава, за да се огледа, видя през храсталаците и тревата друг мъж да идва насам с решителна стъпка в падащия мрак. Носеше тъмни дрехи, русата му коса беше късо подстригана, тялото му изглеждаше в добра форма. Швед, предположи Мехран. Никога не го беше виждал. Мъжът като че ли държеше нещо в ръка. Сигурно пистолет. Разбра, че няма как да е друго, след като в следващия миг зърна до черния автомобил неподвижното сгърчено тяло на Юсеф.

Мехран се сви в канавката в паника. Затрепери от студ, когато тинята и мръсотията бързо проникнаха през дрехите му, но не го беше грижа. Имаше си по-сериозни проблеми. Трябваше да се измъкне оттук. Бързо. Недалеч забеляза групичка широколистни дървета, а на петдесетина метра отвъд тях започваше гората. Трябваше някак да се добере дотам. Да се махне от откритото пространство, където се намираше в момента, и да навлезе в гората; там можеше да намери скривалище. Това беше единствената му надежда. Дори не смееше да погледне дали мъжът е приближил, а направо запълзя към дърветата. Надяваше се да ги стигне, без да се налага да се показва от канавката. Водата беше мръсна и миришеше лошо, а тази част от земята, която не беше мокра, бе обрасла с висока, груба, остра трева, която още повече затрудняваше придвижването му. Не успяваше да се изтласка напред и краката му се хлъзгаха в калта. С всеки сантиметър се уморяваше все повече. Изведнъж се сети, че всъщност и не бива да се движи твърдо бързо, за да не разклати високата трева. Беше в капан. По всяка вероятност мъжът щеше да стигне до канавката, преди той да е приближил дърветата. Щеше да лежи в гадостите и мръсотията и мъжът щеше да го види. Ако искаше да се спаси, трябваше да поеме по-голям риск. Трябваше да се изправи и да тича. Докато го държат краката. Надяваше се в полумрака мъжът да не го забележи веднага. Надигна се леко и се приготви да изскочи от канавката. В този момент чу мъжа да вика. Оказа се много по-близо, отколкото Мехран бе предполагал. А по-лошото беше, че мъжът знаеше кой е.

— Мехран, покажи се! — изкрещя той толкова силно, че гласът му отекна над полето. — Аз съм от полицията!

Мехран пак се сви в канавката. Помъчи се да изглежда малък, незабележим.

— Ела, Мехран. Искам да ти помогна! — продължи мъжът.

Мислите на Мехран бяха объркани. Нищо не разбираше. Откъде го познаваше мъжът? За него ли бе говорила Шибека, като му каза за полицията? Че идва да му помогне? Но как биха могли да го открият тук? В някакво си поле; той самият не знаеше къде се намира.

Нямаше логика.

Невъзможно беше.

И освен това, защо му е на полицай да застрелва Юсеф, при това с два куршума?

Пак запълзя. Опита се да използва краката си повече, за да набере скорост. Беше ужасно трудно. Потъваше в калта, нямаше опора. Цялото му тяло се извиваше и главата му туптеше все по-силно. Мъжът продължи да го вика. Приближаваше все повече. Мехран се помъчи да не обръща внимание на гласа, да го изтласка от съзнанието си. Да го използва единствено, за да преценява разстоянието до мъжа. За да знае къде се намира. Нищо друго. Продължи напред, но му ставаше все по-тежко. Не беше дошъл съвсем на себе си след ударите на Юсеф и му се виеше свят, повдигаше му се, чувстваше се безсилен. Но не се предаваше. Трябваше да намери сили. Адреналин. Каквото е нужно, за да оцелее.

Изведнъж чу, че виковете на мъжа заглъхнаха, изчезнаха. Това му вля енергия. Продължи. Лазеше, пълзеше, издърпваше се с пръсти и нокти, краката му се подгъваха, цялото му тяло крещеше от болка. Но продължаваше, метър подир метър. От известно време не чуваше мъжа. Надяваше се още да не го е настигнал. Но вече нямаше сили дори да се ослушва.

Най-сетне зърна първата горичка. Това, което доскоро му се струваше на края на света, сега се издигаше точно пред него. Само още малко.

Той се реши. Щеше да пробяга последните метри. Да навлезе под дърветата и после по-нататък към безопасността, която си представяше, че голямата гора ще му предложи. Щеше да тича, да тича и никога да не спира. Щеше да се махне от смрадливата канавка, от острата трева, която разкъсваше тялото му. Само още малко, повтаряше си. Още малко, съвсем малко.

Ще се справиш, Мехран. Ще успееш.

Изскочи от канавката. Краката още го държаха. Това почти го изненада. Само че главата му се въртеше и той загуби равновесие едва след няколко метра. Падна, но се изправи. Продължи. Пое контрола над собственото си тяло. Поне вече не му се налагаше да използва схванатите си ръце и когато увеличи скоростта, му се стори, че в краката му има повече сила, отколкото мислеше в началото. Чу как мъжът му вика да спре, явно го беше забелязал. Мехран не се обърна. Просто продължи да тича, точно както си беше обещал. Мина през дърветата, излезе на полето отвъд тях, гората приближаваше все повече. Оставаха около трийсет метра.

Все още не се чуваха изстрели.

Може би щеше да се измъкне.

Може би щеше да се измъкне.

Не видя дупката, докато не стана твърде късно. Нещо като окоп. Някакво военно съоръжение, може би траншея или вал. Опита се да го прескочи, но загуби равновесие преди другата страна и пропадна. Приземи се на един крак и изкрещя от болка, когато той се огъна и изхрущя ужасно. Стовари се безпомощно на дъното. Помъчи се да не шава повече. Не искаше да издава и звук, но беше невъзможно. Заплака против волята си. Закрещя, без да го иска.

 

 

Чарлс видя как момчето рухна в окопа. Той самият беше тренирал там често и знаеше колко е трудно, когато тичаш. В тъмното беше почти невъзможно да го видиш. Е, нали това беше идеята на окопите. Врагът да не ги види. Веднъж, когато беше командир на взвод, един от войниците му допусна същата грешка. Сякаш се е случило в някакъв друг живот, помисли си. Когато най-лошото, което можеше да те сполети, бе някой да пострада на учение.

Той забърза крачка. Чу виковете на момчето. Изглежда се бе наранило и вероятно щеше да си остане там, докато Чарлс стигне. Но не можеше да бъде сигурен. Това момче явно бе замесено от яко тесто. Не по-малко яко от това на баща му.

 

 

Сякаш вече лежеше в гроба. Обраслите с мъх груби циментови стени на окопа образуваха правоъгълник, а високо горе се виждаше черното небе, в което започваха да се показват отделни звезди, след като слънцето окончателно се скри. Мехран почти можеше да усети как сянката на мъжа пада върху него, когато онзи безшумно застана на ръба на окопа. Беше само силует, по-тъмно очертание в мрака; стоеше горе и го гледаше. Държеше пистолет. Мехран видя как бавно го насочва.

Поне щеше да научи истината. Може би не всички подробности, но най-същественото. Смъртта на баща му бе свързана с неща, които изобщо не разбираше. Но всичко беше навързано. Всичко необяснимо се беше оказало съвсем логично, просто не разполагаха с последните парченца от пъзела. Сега поне се беше сдобил с най-важните от тях. Баща му беше мъртъв, убит по някаква причина. Не беше изоставил семейството си по своя воля. Не беше престанал да ги обича, не беше избягал.

Мехран изпитваше едва ли не покой. Странно нещо е смъртта, помисли си. Очакваш да се страхуваш от нея. Но тя всъщност носи знание, носи истина.

Осъзна, че най-тежко ще бъде за майка му. Тя щеше да се обвинява за всичко. На него му беше най-лесно. Още една истина, която научи: най-трудно е за онези, които остават живи. Сега вече го разбираше.

Щеше да последва баща си по-рано, отколкото се беше надявал. Скоро щяха да се видят, той и Хамид. Едновременно го желаеше и не го желаеше. Но изборът вече не беше в неговите ръце.

Само че нямаше намерение да умира разплакан. Не искаше да прави това удоволствие на мъжа, но колкото и да се мъчеше, не успяваше да спре сълзите. Подсмърчаше. Страхът го надвиваше. Но той не се срамуваше. Смелостта означава да продължиш напред, въпреки че се страхуваш.

— Какво е станало с баща ми? — извика той в мрака.

Мъжът не отговори.

Не искаше.

Не можеше.

Чарлс видя момчето, проснато на дъното на окопа сред камъни и клечки. Изглежда си беше счупило крака, но въпреки това не се предаваше. Още не. Момчето плачеше, но независимо от това се взираше ненавистно в него. Сила. Това винаги го впечатляваше. Момчето беше толкова младо. Почти дете. И въпреки това показваше такава непримиримост.

Той насочи пистолета към него. Но изведнъж се поколеба.

Нима наистина трябва да убие едно дете? Действително ли беше стигнал дотам?

Това момче е било на шест години, когато баща му е изчезнал. Симон също беше на толкова.

Дали Патриша Уелтън се е поколебала, преди да го застреля? Едва ли. Професионалистите никога не се колебаят.

Той също беше професионалист, но все пак се колебаеше.

Не беше прост убиец. Само се мъчеше да затвори вратите. Да скрие тайните. Момчето отново попита за баща си. Заслужаваше да знае истината.

— Мъртъв е, за съжаление. Но ти вече го знаеш.

Момчето кимна. Вторачи се още по-враждебно в него.

Спокойно можеше и Симон да лежи там, в краката му, помисли си той. Днес щеше да е горе-долу на същата възраст. Петнайсет години. Почти шестнайсет. Симон имаше рожден ден през ноември. 18 ноември. Запита се кога ли е рожденият ден на това момче.

Изведнъж му хрумна, че може би не е случайност, че са на една възраст. Може би точно затова му се случваше всичко това.

За да види последиците от действията си.

За да осъзнае, че в крайна сметка не може да затвори всички врати.

Че цената е твърде висока.

Изведнъж чу бръмчене на хеликоптер. Приближаваше бързо. Разпозна звука — „Еурокоптер ЕС 135“, полицейски хеликоптер. Щеше да стигне до тях до две минути.

Това наистина бе краят. Щяха да го хванат. Тогава какво значение щеше да има дали момчето е живо или мъртво? За него имаше значение. Да убиеш дете, когато всичко е загубено.

Тогава вече не си защитник.

Тогава вече не си войник.

Тогава си чудовище.

Той свали пистолета, прескочи окопа и се затича към гората. През нея щеше да стигне до колата в широк кръг, в най-добрия случай извън полезрението на полицията. Имаше надежда. Но ако го заловят, ако говорят за него след това, ще разправят колко е зъл. Колко е ужасен. Ще го наричат психопат. Не го беше грижа. Беше извършил всичко това заради възгледите си. Това беше война, а войната иска жертви. Всички искаха да живеят в свободно, уредено общество, но никой не беше готов да плати цената за това.

Щяха ли да си спомнят, че се е смилил над момчето? Щяха ли да видят добрината му в този акт? Вероятно не.

Но все едно.

Поне той щеше да знае истината.

Че не е чудовище.