Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (102)

102

Ваня дръпна вратата към кабинетите на шестия етаж и влезе. Огледа се. Целият етаж изглеждаше безлюден и тих през обедната почивка. Тя тръгна по коридора. Първите кабинети бяха празни. Чу как вратата, през която беше минала, се отваря и се обърна. Една жена с къса тъмна коса и кафяви очи идваше с найлонова торба с обяд.

— Здравейте, мога ли да ви помогна? — попита тя, докато влизаше в малката кухничка до вратата.

Ваня се върна назад и застана на прага. Тъмнокосата жена стоеше до плота и вадеше обяда си.

— Да, може би… Казвам се Ваня, работя в „Риксмурд“.

— Аха…

— Може да прозвучи странно, но имам един колега, Себастиан…

— Бергман ли? — попита жената и се обърна с усмивка на уста.

— Да, същият. Познавате ли го?

— Да.

Краткият отговор бе последван от нова усмивка, която подсказа на Ваня, че жената познава Себастиан в библейския смисъл на думата. Ваня не се съмняваше, че е спала с него. Не можа да се сдържи и въздъхна.

— Той се отби тук в четвъртък — подметна жената и сложи яденето си в една от двете микровълнови на рафта.

Ваня се вцепени. Беше дошла, за да потвърди някак колко откачено е хрумването Себастиан да е по някакъв начин замесен във всичко, което я сполетя. Беше дошла, за да прогони тази мисъл завинаги.

— Тук ли? — пророни.

— Да, за да се види с Хокан — подхвърли жената през рамо, нагласи таймера на 1:45 и бутна вратичката.

Хаос. Нищо не описваше по-точно случващото се в главата на Ваня. Телефонът иззвъня. Тя го погледна. Ана. Не можеше да се занимава и с това. Затвори й. Тъмнокосата жена се облегна на плота и я загледа, сякаш очакваше някакво продължение на разговора им, но Ваня бе потънала в собствените си мисли. Дори не знаеше откъде да започне да ги подрежда. По някаква неясна причина се бе озовала в дома на Себастиан. Вечерята. Пренощуването. Вечерта, когато той наистина спечели доверието й. Не за да спи с нея, така й каза. Но защо? Телефонът звънна отново. Пак Ана.

— Заета съм — изсъска Ваня, след като вдигна. — Толкова ли е важно?

 

 

Оказа се важно.

Ленарт отиде директно до телевизията, за да вземе една от колите на предаването. Хрумна му, че е добра идея да отиде в служебен автомобил. Щеше да бъде като визитна картичка пред човека, с когото трябваше да се срещне. Не каза на никого от редакцията къде отива. Не искаше. Първо трябваше да провери следата и да види дали изобщо ще го изведе някъде. Едва след това можеше да съобщи на Линда и евентуално на Стюре. Ако се окажеше празна работа, нямаше нужда да го споменава въобще. Поне щеше да си спести унижението. Притесняваше се единствено да не би все още да има твърде много алкохол в кръвта. Знаеше, че минават до дванайсет часа, докато целият алкохол се изхвърли от тялото, а беше изпил последната бира към четири сутринта. Рискуваше и трябваше да шофира внимателно. И преди му се бе налагало и се беше справял.

Отне му доста време да се измъкне от сградата на СВТ, „Валхалавеген“ беше задръстена с камиони от Фрихамнен, но веднъж като се добра до „Есингеледен“, продължи спокойно на юг. Чарлс се обади и предложи вместо това да се срещнат северно от Сьодершьопинг; наложило се да излезе от къщи, имал работа. Беше идеално за Ленарт. По-кратко пътуване. Той препрограмира джипиеса. Само около два часа път. Извади късмет, така си мислеше. Разполагаше с нова следа. По Е4 нямаше голямо движение. По радиото вървеше интересно научно предаване за последиците от бедствието с АЕЦ „Фукушима“. Едно време беше много ангажиран с въпроса за атомните централи и все още помнеше с гордост един от най-силните си репортажи — за пропуските в сигурността на „Форшмарк“ — за който го номинираха за награда „Гулдспаден“. Хубава история беше. Някога наистина го биваше да ги надушва.

Джипиесът изписука и прекъсна размислите му. Явно трябваше да завие. Да не би вече да е стигнал? Ленарт отби и спря край пътя. Погледна по-внимателно джипиеса. Явно адресът, който му беше дал Чарлс, се намираше по-далеч от магистралата. Доста близо до Бровикен.

Отново запали двигателя, върна се на магистралата и сви на следващата отбивка по по-тясно шосе. Беше в добро настроение. Тесният път лъкатушеше. Беше от пътищата, по които обожаваше да шофира, които не изискваха нищо от шофьора. Това май му беше най-лошото на Стокхолм. Че нямаше такива пътища.

Той беше така съсредоточен върху карането, че не забеляза черната кола, която се показа от един страничен чакълен път и продължи недалеч зад него.