Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (82)

82

Първата Елинор живееше на „Грьонвиксвеген“ 107 в Нокебю. Ваня въведе адреса в джипиеса; не помнеше някога да е стъпвала в Нокебю. Докато бавно се придвижваше през задръстванията, обмисляше как да се обръща към жените. Нямаше да казва, че е полицайка, това поне беше ясно. Но какво да каже? Възможно най-малко, реши, като сви в улицата и спря на едно от наредените в полукръг паркоместа пред сиво-белите V-образни многофамилни къщи. Наближи номер 107 по широкия асфалтиран път между постройките и зърна неприветлива на вид водна повърхност в далечината. Приличаше на канал, но най-вероятно беше част от езерото Меларен. Вратата беше от метал и стъкло. Заключена. Тя погледна домофона на стената. Бергквист, втори етаж. Ваня звънна на Левин на трети, обясни, че доставя цветя на Бергквист от долния етаж, но явно няма никого вкъщи, дали може да й отворят и да ги остави пред вратата им? След като пристъпи в мразовития вход, реши да се качи по стълбите. Апартаментът на Бергквист беше наляво от стълбите. Тя позвъни. Отвори жена на около трийсет и пет години. Зад нея се чуваше музика от анимационно филмче. Жената имаше кестенява коса, вързана на конска опашка, дискретни златни обеци и ненатрапчив грим. Носеше светла широка блуза, пола и чорапогащник. Ваня имаше чувство, че жената е взела децата на връщане от работа и тъкмо са се прибрали.

— Елинор Бергквист? — попита тя, когато жената я погледна леко притеснено.

— Да.

— Името ми е Ваня Литнер — каза Ваня и замълча в очакване на някаква реакция.

Фамилията й беше необичайна; ако жената пред нея беше забъркана в историята с баща й, трябваше да има невероятен самоконтрол, за да не покаже никаква емоция. Ваня я наблюдаваше внимателно. Беше добра в това. Да вижда малките знаци, да забелязва нюансите, мигане, жестове, пристъпване от крак на крак. У тази жена обаче не забеляза нищо освен обикновена почуда. — Да?

— Дъщеря съм на Валдемар Литнер — продължи Ваня и пак млъкна.

Чакаше и наблюдаваше.

— Извинете, но какво точно искате?

От стаята се чу писък, след това вик „Мамо!“ и оплакване, че Хюго се бие, последвано незабавно от отричане и обвинение, че Линеа лъже.

— Идвам! Дръжте се прилично! — провикна се жената и пак се обърна към Ваня.

— Не познавате ли Валдемар и човек на име Троле?

— Не, никога не съм ги чувала. Не знам за какво говорите.

Притеснение и в погледа, и в гласа, но вероятно дължащо се най-вече на Линеа, която на висок глас извести всички, че Хюго е тъпак и е обърнал на друга програма. Това не беше нейната Елинор, Ваня вече беше сигурна.

— Извинете, явно съм сбъркала адреса, моля за извинение — промърмори тя и отстъпи крачка назад.

Жената само кимна и хлопна вратата. Чу се нов пронизителен писък, последван от рев и въпроса на Елинор Бергквист към сина й дали е нормален, след като е избрал да разреши конфликта, като цапардоса сестра си с дистанционното по главата.

Ваня заслиза по стълбите. Още две Елинор в Стокхолм. Двайсет из страната. Но тя нямаше бърза работа.

Тъй или иначе нямаше да заминава за САЩ.