Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (80)

80

Морган Хансон усещаше вкус на кръв в устата си. Разбира се, знаеше, че няма никаква кръв. Но имаше стрес, тревога и страх. Във всеки случай усещаше вкус на желязо. Интересно, че някои емоции си имат вкус, мислеше си. Че можеш наистина да вкусиш нещо абстрактно. Любовта би трябвало да има вкус на шоколад, хрумна му. Но не беше така.

Ето това беше вкусът й.

Той спря и се облегна на грапавата сива стена. Опита да се успокои. Просто искаше да се свърши. Не беше слагал залък в уста от снощи. Коремът прекалено го болеше, за да изпитва глад. Вместо това изпи огромни количества газирана вода, произведена в собствената му машинка за газиране в кухнята. Така правеше, когато имаше нужда да се отпусне. Пиеше газирана вода. Вероятно затова червата му къркореха и го мъчеха киселини. Насилваше се сам да се убеди, че просто е нервен. Нищо повече. Никой не би могъл да знае с какво се е захванал. Той беше прост компютърен техник, тръгнал към помещението със сървърите под паркинга. Имаше достъп, беше ходил много пъти и даже носеше два 10-терабайтови харддиска, за да има оправдание за слизането долу. Не е като да се разхождаше с табелка с надпис: „Ето човек, който след малко ще наруши закона“.

Намерението нямаше как да му личи, нищо че така го усещаше. Намерението оставаше невидимо, докато не се превърнеше в действие. А действието, което смяташе да извърши, не би могло да бъде открито. Нямаше да краде нищо оттам. Нямаше да принтира нищо. Просто щеше да провери дали един погрешно изтрит файл още съществува. Щеше да провери едно име. Не беше незаконно. Беше граничен случай. Може би.

Ядоса се на себе си. Разбира се, че беше нередно, кого заблуждаваше? Ставаше дума за класифицирана информация.

Искаше да се върне в кабинета си с развалените джаджи, кабелите, харддисковете, тонерите — всичко, сред което се чувстваше спокоен. Анита щеше да остане разочарована. Щеше да се ядоса. Той не притежаваше дързостта за такова нещо. Или пък — още по-добре — можеше да я излъже, да й каже, че файла вече го няма. Че лентата е била изтрита. Мисълта му се стори добра. Беше просто и го освобождаваше от отговорност. Нужна бе само една малка лъжа, която тя никога не би могла да разкрие. Но нямаше как. Беше й обещал. Тя се нуждаеше от помощта му. Човек помага на приятелите си, особено ако иска да му станат нещо повече от приятели.

Той продължи напред. Стигна до последната врата и извади картата си за достъп. Постави я срещу лазера и зачака да чуе щракването след няколко секунди. Отвори и влезе. Този коридор беше по-тесен и значително по-топъл. Стаята със сървърите зад първата врата се охлаждаше и част от топлината, която агрегатът натрупваше, отиваше в коридора. Всеки момент щеше да започне да се поти. Морган продължи към стаята, където се пазеха копията. Намираше се след тази със сървърите. Той лично намираше бекъп системата за чиста каменна епоха. Коя модерна държава използва стримери в днешно време? Системата беше от шейсетте години, когато харддискът е бил напълно непознат и всичко се е пазело на магнитни ленти. Беше оправдано от финансова гледна точка докъм 2010 година, когато цените на наистина големите харддискове започнаха да падат. Независимо от това Националната полиция реши да не се отказва от лентите. Дължеше се на навик, на мързел или просто на чиста глупост. Не стигаше по-големият риск лентите да пострадат, а и им се отваряше повече работа. Някой трябваше да ги сменя ръчно през равни интервали от време. Да се грижи за тях, да ги складира правилно, после да ги размагнетизира и да ги връща. А може би точно това беше реалната причина за решението. Да запазят работните места на хората. Може би Морган не беше наясно с цялата картинка. Във всеки случай беше доволен, че не му се налага да се занимава с лентите редовно. Бяха го обучили да го прави, в случай че Йорансон е болен или не е на разположение. Морган беше, така да се каже, бекъп на бекъпа, който се грижеше за бекъпа. Вероятно единствено той в целия свят можеше да види хумора в това.

Отвори вратата и влезе в помещението. Пред него стоеше машината, свързана чрез фиброкабели към стаята със сървърите. IBM TS₂₂₅₀ LTO, 5-о поколение, купена през 2011 година. Поне за това беше благодарен. При по-ранните модели информацията се събираше на части, което отнемаше време. При новия модел можеше да се работи с лентата като с харддиск, за да се стигне до търсеното директно чрез файловете. Това щеше да му спести много време.

Йорансон явно държеше на реда. Лентите бяха спретнато подредени по дати. Морган знаеше, че се пазят минимум три месеца, преди да се използват наново. Според Анита промяната е била нанесена преди два дни. Може би трябваше да започне няколко дни по-рано и да види как е изглеждал файлът тогава. Той внимателно извади лентата и я взе в ръка. Беше по-тежка, отколкото я помнеше, но може би и тук беше като с вкуса в устата. Нещо друго му тежеше.

Пое дълбоко дъх.

Намерението щеше да премине в действие.