Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (79)

79

В Швеция имаше двайсет и три жени на име Елинор Бергквист. Три от тях живееха в Стокхолм. Ваня си записа данните на всички, но засега смяташе да се съсредоточи върху трите в столицата. Едно и също име, различни жени.

Двайсет и две от тях си живееха живота напълно отделно от този на Ваня. Случайността можеше да преплете пътищата им някой ден в бъдещето, но беше малко вероятно. Една от тях обаче играеше активна роля в действия, пратили баща й в затвора; може би беше замесена дори в смъртта на Троле Хермансон.

Ваня се облегна на дивана, докато слушаше как принтерът хрипти в съседната стая. Проблемът беше, че не можеше да издири нито една Елинор от списъка. Не заради обещанието си към Петер Горнак, а защото подобна стъпка би сочила за изключително лоша преценка от нейна страна. Да се опита да повлияе на свидетел в разследване срещу баща й. Определено щеше да загуби всякакъв шанс за обучението във ФБР. Но трябваше да научи нещо повече.

За момент се поколеба дали да не звънне на Били, но той вероятно още беше в планината, а и засега отношенията им не бяха възстановени до степен да го моли за лични услуги. Освен това и двамата щяха да загазят, ако ги хванат. Това би поставило Били в невъзможна ситуация и би било почти толкова лошо, колкото ако го извърши сама. Но се нуждаеше от помощ.

Себастиан.

Странна работа. Първото име, което й хрумна, беше неговото. По-рано, ако се нуждаеше от помощ, винаги се сещаше преди всичко за Валдемар. Понякога за Били. А сега за Себастиан.

Допреди няколко месеца дори не би присъствал сред алтернативите. Себастиан Бергман не вършеше нищо за никого, ако няма полза от това — всички го знаеха. След събитията от последното денонощие обаче тя имаше чувството, че би направил изключение, би й услужил. Само от любезност, без сам да спечели нищо. Струваше си да пробва. Освен това той не беше така обвързан с „Риксмурд“, съвестта за него беше разтегливо понятие и при нужда не би му мигнало окото да скалъпи някаква история.

Но дали тя наистина искаше това от него? Да издири тези жени и да ги попита дали заради тях Валдемар Литнер е в затвора за финансови престъпления? Всички без една щяха да недоумяват за какво говори, а тази, която го разбере, щеше да отрече. Дали Елинор Бергквист изобщо щеше да ги доведе до нещо? Дали единствената следа, с която Ваня разполагаше, нямаше да я докара до задънена улица?

Дали изобщо си заслужаваше да рискува? Валдемар беше виновен, тя не се съмняваше.

Казаното от него по време на кратката им среща.

Начинът, по който го каза.

Погледите.

Да, мястото му беше зад решетките. Тогава имаше ли значение как се е озовал там? Кой се е погрижил колегите от „Икономически престъпления“ да получат доказателствата и защо? Тя заминаваше за САЩ, далеч от всичко това. Дали можеше просто да го загърби?

Ваня стана от дивана и отиде в спалнята, взе страниците от принтера и ги разлисти, докато се връщаше в хола.

Двайсет и три имена и адреси.

Един беше правилният.

Ваня се протегна към телефона си върху масичката в хола. Тъкмо щеше да го вдигне, и той зазвъня.

— Ваня на телефона — каза тя, без дори да погледне кой се обажда.

— Здравей, Хариет е, от „Човешки ресурси“.

— Здравей!

— Удобно ли е?

— Разбира се.

Ваня не можа да се сдържи и се усмихна. Усети как през тялото й пробягва тръпка на вълнение. Хариет отговаряше за последващото обучение и международния обмен в Националната полиция; тя щеше да отвори вратата пред Ваня, за да се измъкне оттук. Щеше да напусне страната. Без да поглежда назад. Имаше нужда от пространство, от време да се съсредоточи върху себе си. Естествено, щеше да следи процеса, но от дистанция. Благодарение на чисто географското разстояние щеше да си позволи лукса да стои далеч. Нуждаеше се от това. Вече нямаше да бъде отличничката, изпълняваща всичко, което се очаква от нея. Да, след време щеше да възстанови отношенията с баща си, постепенно щяха да намерят отново пътя един към друг, сигурна бе в това, но за тази цел щеше да се нуждае от сили. А сега не й бяха останали никакви. Беше изтощена. Едва трийсетинагодишна и изтощена. От всичко. ФБР, Щатите щяха да й върнат жаждата за живот. Сега искаше единствено да се махне оттук, да се втурне към вратата, която Хариет отваря.

— Ужасно съжалявам — чу да казва Хариет и в първия момент не можа да я разбере.

Дали знаеше за станалото с Валдемар? Вероятно. Полицията беше работно място като всички други и клюките се пренасяха мълниеносно от уста на уста.

— Благодаря, но това е положението. Няма какво да направя — каза Ваня и остави листовете на масата, след което отиде до прозореца и погледна към Йердет през все по-оредяващата растителност.

Мълчание. Озадачено мълчание. Каквото настъпва, когато изгубиш нишката на разговора.

— Не те разбрах — промърмори Хариет.

— Баща ми — поясни Ваня с тон, който трябваше да покаже, че не й е чак толкова тежко и няма нужда да задълбават в темата.

— Какво за него?

— Ами нали… — започна Ваня и изведнъж млъкна.

Хариет не знаеше. Тогава защо започна разговора с „ужасно съжалявам“? Стомахът й се сви.

— Нищо, няма значение — бързо каза Ваня. — Ти за какво говореше?

Пак мълчание. Този път по-различно. Не озадачено, по-скоро притеснено; мълчание, каквото настъпва, докато събираш смелост да съобщиш лоши новини. Възелът в корема й растеше все повече.

— Не те избраха за обучението във ФБР.

За секунди възелът достигна размери на футболна топка. Притисна белите й дробове, изкара й въздуха. Не можеше да бъде вярно. Не биваше да бъде вярно. Това не беше истина.

— Сигурна ли си?

Глупав въпрос. Хариет отговаряше за това. Оставащите кандидати се брояха на пръсти. Разбира се, че беше сигурна.

— Да, ужасно съжалявам.

— Но защо? — промълви Ваня.

Може пък да бяха допуснали грешка. Ако научи причината, може би ще оправи нещата.

— Нали… ами мина толкова добре…

— Хокан Першон Ридарщолпе — изрече Хариет и почака секунда-две, за да даде възможност на Ваня да се сети за кого говори.

Все едно беше необходимо при такова име. Образът на мъжа с малките му стачки и присвитите очи в разхвърляния кабинет изникна веднага. Но това не й даде отговор. При Хокан Першон Ридарщолпе мина добре. Наистина добре. Той дори сам го каза — когато тя стана да си върви, той й подаде ръка и рече: „Мина чудесно“.

Какво се беше случило? Излъгал ли я е? Защо? Нуждаеше се от още подробности.

— Да… — каза Ваня, за да потвърди, че знае за кого говори Хариет.

— В оценката си дава да се разбере — продължи Хариет, — че не си подходяща, и препоръчва да не те приемат.

— Защо?

Само това успя да изрече, само тази дума й дойде на ума. Всичко друго беше изчезнало.

— Има обосновка, но най-важна е препоръката.

— Но това е само една препоръка от един човек.

— От ФБР никога не биха те приели, ако психологът прецени, че не си подходяща — каза Хариет с тон, който уж трябваше да смекчи прямото изказване.

— Но аз съм съвсем подходяща! — почти изкрещя Ваня. — Питайте всеки. Никой не е по-подходящ от мен, по дяволите!

— Ваня, съжалявам.

— Това не е достатъчно! — изсъска Ваня.

Това не можеше да се случва. Тя нямаше да го позволи. Никога не се предаваше. Никога. Затова беше най-добрата.

— Искам второ мнение. От друг психолог. Той се е объркал. Би трябвало да мога да обжалвам.

— Хокан е човекът, който взима решенията в такива случаи и те са окончателни.

Ваня замълча. Какво да каже? Вратата, през която щеше да избяга, се затръшна с такава сила и безвъзвратност току пред нея, че тя сякаш го усети чисто физически — като че я бяха ударили наистина силно.

— Ще има и други възможности — заутешава я Хариет. — Не тази година, вероятно не и следващата, но по-нататък.

— Да. Благодаря.

Ваня затвори. Остана до прозореца, гледаше как хората в далечината, зад дърветата, се разхождат, тичат и карат колело. Тръгнали нанякъде, където ще продължат живота си известно време, няколко часа, по-дълго. А какво щеше да прави тя? Как щеше да продължи?

Завъртя се към стаята. Искаше да поплаче, но не можеше. Изпитваше единствено празнота. Имаше чувство, че обучението е било крехката основа, на която се е крепяло всичко останало, която я е държала на крака въпреки бедите, и когато тя изчезна, животът й се сгромоляса окончателно.

Тя се стовари на дивана. Не знаеше колко време седя така, втренчена в празното пространство. По едно време погледът й падна върху листовете на масата. Загледа се в тях, като че в първия момент не знаеше какви са и как са се озовали там. После се наведе и ги придърпа към себе си; започна да чете.

Едни и същи имена, различно изписване, различни адреси.

Целенасочена мисъл.

Първата след телефонния разговор.

Сега спокойно можеше да издири Елинор.

Осъзна, че до момента я е спирала единствено опасността да я отстранят от обучението. Нямаше да я уволнят. Не и за такова нещо. Нямаше намерение да й се заканва или да я плаши. Просто искаше да научи фактите. Да я постресне може би, но нищо повече.

Всяко зло за добро, помисли си за своя изненада, докато се надигаше с листовете в ръка. Навярно мисълта дойде, понеже всички други все още бяха блокирани и вцепенени.

Ама че глупост.

Нищо добро нямаше да излезе от този ден, в това беше сигурна.