Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (68)

68

Двете раници бяха еднакви. 65 литра, „Арктерикс“, черни с червено. Ян и Фрамке Бакер явно са били от онези двойки, които всячески се мъчат да покажат близостта си, като изглеждат еднакво. Сиво-жълтите туристически дрехи, червено-черните раници, дори обувките им бяха от една и съща марка и модел, доколкото си спомняше Урсула. Представяше си ги лятно време в еднакви анцузи и кроксове пред палатка край някое езеро. Макар че, разбира се, никога нямаше да се случи, а и едва ли се беше случвало. Кроксовете едва ли са съществували, когато двамата туристи са се замесили в събития в планината, които са им стрували живота.

Урсула внимателно заобръща багажите им. Бяха в изненадващо добро състояние предвид това колко време са лежали заровени под земята. Тук-таме прашни и кални, естествено, на места влагата и мухълът бяха прояли плата чак до съдържанието, но като цяло бяха забележително запазени.

Откриха ги на десетина метра от телата. Това само потвърждаваше теорията, че за убиеца, или убийците, не е имало никакво значение, ако някой разпознае холандците. Затова беше странно, че са си направили труда да изкопаят още една яма до гроба, но Урсула нямаше намерение да гадае защо са постъпили така. Това не й беше работата.

За едната раница с двойни ремъци беше вързана палатка. Урсула я освободи внимателно и за момента я остави настрани заедно с тъмнозеленото пластмасово канче, висящо от метална кука. Тя обърна раницата върху масата, за да огледа горната част. Най-горе бяха останките от постелка и спален чувал с подобни ремъци като онези около палатката. Тя ги махна, остави ги до палатката и отвори горния джоб. Пластмасовите катарами бяха пълни с камъчета и мръсотия, но се отвориха сравнително лесно. След като вдигна капака, тя усети, че в двата джоба има нещо, и дръпна циповете, за да ги отвори. За първи път, откакто й донесоха раниците в тази стая, пригодена за целта и вече използвана един път за оглед на другите раници, намерени у Харалд Улуфсон, времето, което бяха прекарали под земята, й създаде затруднения. Циповете не се откопчаваха. Тя взе малък нож от масата и разряза плата над тях. Извади съдържанието. Метална лъжица, вилица и нож. Джобно ножче с няколко функции и бял кръст на червен фон отстрани. Пластмасов флакон със спрей против комари и останки от хартиени носни кърпички и пластир за рани. В другия джоб имаше нещо неразпознаваемо, но с помощта на остатъците от опаковката Урсула предположи, че някога е било кесийка с шоколад, ядки, стафиди и тям подобни.

Тя преряза тънката връзка към големия вътрешен джоб на раницата и веднага разбра, че Ян и Фрамке Бакен са улеснили задачата й. Всичко беше старателно прибрано в отделни найлонови пликове, затворени плътно. В някои дори не беше проникнала влага. Урсула вадеше плик подир плик и ги нареждаше на масата. Опипа всички странични джобове и извади бутилка за вода от едната страна на раницата и шише спирт от другата. На дъното лежаха несесер и спиртник. Тя остави настрана празната раница и се зае да отваря пликовете един по един. Предимно дрехи. Както предположи още като видя вързаната за нея тежка палатка, беше започнала с раницата на Ян. Боксерки, тениски, дъждобран, дебел пуловер, термобельо. Самобръсначка, сапун, презервативи, дезодорант, нещо, което по всяка вероятност е било хапчета против главоболие, четка и паста за зъби в несесера. Урсула се изправи и огледа наредените върху масата вещи. Повечето бяха пластмасови или опаковани в найлон, затова времето едва ги беше докоснало, без да остави кой знае какви следи. Бяха обикновени полезни предмети, които човек взима за едноседмична ваканция. Седмица, която семейство Бакер несъмнено са планирали и чакали с нетърпение. А после са се озовали на лошо място в лош момент.

Урсула леко въздъхна и взе втората раница. И от нея извади постелка и спален чувал и вдигна капака. И тук джобовете бяха пълни, ако се съди по тежестта. Тъкмо посягаше отново с ножа, когато телефонът й звънна. Непознат номер. Вдигна.

— Урсула на телефона.

— С Урсула Андершон ли разговарям? — попита женски глас с напевен северняшки акцент.

— Да — потвърди Урсула и сама се изненада, като си помисли, че щом ще се развежда, трябва да си върне моминското име.

Не толкова заради самото име — все тая дали ще е Линдгрен или Андершон — а защото вече не беше от семейство Андершон. Или пък беше? Наричаше се така от толкова дълго време, че може би вече се беше превърнала в Андершон, независимо дали до нея има мъжки Андершон, или не.

— Ренате Гросман от „Съдебна медицина“ в Юмео — представи се жената и прекъсна размислите на Урсула. — Отнася се за шестимата от Йемтланд. Ако съм разбрала правилно, вие отговаряте за случая.

— Да. Торкел Хьоглунд води разследването, но може да предадете информацията и на мен.

— Първо, имаме причина за смъртта.

Урсула чу как Ренате отваря точната снимка на компютъра пред себе си.

— И шестимата са застреляни с деветмилиметрово оръжие. Установихме, че четирима са простреляни в гърдите, но е невъзможно да се каже дали тези рани са били смъртоносните. Освен това всички са простреляни по два пъти в главата, отблизо, всеки куршум е бил смъртоносен.

— Като казвате, че четирима са простреляни в гърдите — попита Урсула, — това значи ли, че другите двама не са застреляни, или че не можете да го потвърдите?

— Не можем да го потвърдим.

— Добре — кимна Урсула. — Нещо друго?

— Имаме предварителен ДНК анализ на четирите жертви, две деца и двама възрастни, които ни поръчахте да проверим.

— Да?

— Двамата възрастни са родители на децата.

— Значи семейство.

— Да.

Урсула замълча. От самото начало работеха по теорията, че става дума за семейство, но когато се потвърди официално, все пак я побиха тръпки. Видели са как умират. Или родителите — децата си, или обратното. Ужасяващо дори да си го помислиш.

— Различни наранявания по телата — продължи Ренате. — Искате ли да ви ги опиша по телефона, или е достатъчно да ги пратя?

— Пратете ги, благодаря.

Но после съжали за отговора си.

— А има ли нещо по тях, което би могло да помогне за идентифицирането?

Ренате защрака по клавиатурата и няколко секунди мълча.

— Не. Зъбите на всички липсват и няма нищо друго, никакви протези и пирони от евентуални операции и посещения в болница, които бихме могли да проследим. За съжаление.

— Благодаря все пак.

— Успех.

Разговорът приключи. Урсула остави телефона, замисли се и после пак го взе, набра номера и зачака.

Торкел вдигна веднага.

— Обадиха се от „Съдебна медицина“ — каза Урсула без встъпления. — Предварителните резултати от ДНК анализа потвърждават, че са били семейство.

— Добре — отговори Торкел. — Значи вече сме сигурни — добави, за да не прозвучи краткият отговор като липса на интерес или дори цупене.

— Онези изчезнали семейства, които Ваня намери — продължи Урсула, — норвежкото и двете шведски…

— Да?

— Искам да издирим някой близък роднина и да направим ДНК тест за сравнение.

— Наистина ли смяташ, че е някое от тях? — попита Торкел скептично. — Все пак никое не е изчезнало точно по това време.

— Знам, но искам да ги отхвърлим с абсолютна сигурност.

Торкел кимна. Разбира се. Урсула не оставяше нищо на случайността. Така ставаш най-добрият.

— Ще пратя Били и Йенифер да търсят роднини.

— Хубаво.

— Само още нещо — подвикна Торкел, преди тя да е успяла да затвори. — Ако не намериш нещо важно в багажа на холандците, довечера се прибираме в Стокхолм.

— Най-после.

И тя затвори.

Урсула си прибра телефона и се обърна към мръсната раница на масата пред нея. Взе ножа, разряза плата покрай ципа и пъхна ръка вътре. Нещо твърдо. Четириъгълно. Увито в найлон. Два плика, оказа се, когато го извади и започна да го разопакова. Още преди да е отворила втория плик, се досети какво е открила. Фотоапарат. Малък цифров фотоапарат. Батерията бе изтекла много отдавна, естествено, но капачето на отделението за картата беше затворено и на пръв поглед невредимо. Урсула нямаше представа какво става със снимките на мемори-карта, ако е увита в найлон и заровена под земята близо десетилетие, но знаеше кого да попита. Този път не се обади по телефона. Отиде да търси Били.

Шибека Хан правеше чудесно впечатление. Силна, стегната и с почти перфектен шведски с богат речник. Линда изпитваше истинско притеснение, докато седеше на дивана до жената, за която Ленарт бе разказал толкова много. От другата й страна седеше момчето, което им отвори — доколкото разбра, по-големият син на Шибека. Той мълчеше, но следеше всяка дума, всяко движение със зорките си кафяви очи. Линда и Шибека започнаха с няколко любезности. Линда благодари на всички за възможността да разговаря с тях. Шибека беше учтива и възпитана, каза колко се радва, че са дошли, но другата жена, Мелика, малко по-млада и закръглена от Шибека, очевидно се чувстваше неловко. Личеше си по скованата поза и едносричните думи, които от време на време изричаше на майчиния си език. Линда нямаше нужда да знае езика, за да разбере, че това интервю далеч няма да мине леко. Шведският на Мелика кажи-речи не съществуваше, та се налагаше Шибека да превежда, от което ставаше още по-трудно Линда да заобиколи защитната стена около Мелика и да спечели доверието й. Пущунският й се стори красив език и Линда се стараеше да гледа разбиращо и заинтересовано към Мелика, докато Шибека превеждаше въпросите й. Минута-две побъбриха за времето и как се чувстват в Швеция. Шведският преминаваше в пущунски и после пак в шведски. Мелика сякаш поомекна, нямаше как да се каже със сигурност, но поне кимна няколко пъти и вече не отвръщаше очи, когато Линда я погледнеше.

За Линда беше от изключителна важност срещата да мине добре. Не се съмняваше, че Ленарт не е очарован от присъствието й. Той беше един от най-добрите журналисти в редакцията, но беше същински вълк единак. Така че ситуацията беше особена. Почувства се толкова горда, когато той я помоли да дойде с него, и държеше да му покаже, че и тя може да допринесе с нещо, че не е враг.

— Колко деца имаш, Мелика? — попита.

— Едно момче на осем години — отговори тя чрез Шибека.

— Как се казва?

— Али.

Линда кимна.

— Значи той никога не е виждал баща си?

Шибека предаде и Линда разбра отговора още преди превода. Медика поклати глава отрицателно.

— Не, той се роди през ноември същата година.

Тъжно. С Мелика бяха горе-долу на една възраст. Тя самата щеше да навърши трийсет и една през ноември. Преди три години котката й изчезна и това май беше най-голямата трагедия, която я е спохождала. Мелика бе загубила съпруга си, докато е била в напреднала бременност, и бе отгледала сина им сама. Може и да бяха на една възраст, но водеха възможно най-различен живот.

— Сигурно ти е било ужасно трудно — каза Линда искрено. — Може ли да задам няколко въпроса за съпруга ти?

— Тя пита защо — предаде Шибека, когато Мелика недвусмислено поклати глава.

— Ще се опитаме да ви помогнем да разберете какво се е случило. Затова сме тук. За да ви помогнем.

Шибека се обърна към Мелика и изрече няколко кратки думи на красивия език. Мелика й отговори. Думите й прозвучаха враждебно. Шибека погледна Линда леко засрамено.

— Пита как ще й помогнете.

Линда кимна разбиращо, нямаше намерение да се предава толкова лесно. Трябваше да намери път към сърцето на тази жена.

— Опитваме се да научим истината.

Линда се опита да подсили казаното с лека усмивка. Не получи никаква реакция в отговор. Шибека се обърна към нея. Изглеждаше доста разочарована.

— Как ще ни помогне истината, пита тя. Ще ги върне ли? — предаде Шибека и добави от себе си — Съжалявам, тя не е положително настроена.

— Няма нищо, разбирам. Но не е ли по-добре да знаете, отколкото да живеете в неизвестност?

— Тя не мисли така.

— Не иска ли да знае какво се е случило?

— Не. Тя знае какво се е случило. Той е дошъл в Швеция. Работил е здраво. Бил честен. Добър човек. И въпреки това изчезнал.

— Точно затова искаме да знаем истината. Точно защото е бил добър човек.

Отново пущу. Линда се облегна назад и се опита да изглежда спокойна. В никакъв случай не биваше да показва любопитство. Трябваше да се държи с достойнство. Не разбираше думите им, което правеше езика на тялото още по-важен. Изглежда словата на Шибека оказаха някакво влияние. Във всеки случай речта на Мелика стана малко по-мелодична и не толкова рязка.

— Казва, че може да питате.

Линда погледна бележките си.

— Саид е имал разрешение за пребиваване, нали?

— Да.

— Бил е собственик на магазин?

— Заедно с двама от братовчедите на Мелика. Саид затворил онази вечер, но не се прибрал вкъщи.

— И братовчедите не знаят нищо?

Шибека поклати глава.

— Попитах ги. Отишли си няколко часа по-рано.

— Питай Мелика — помоли я Линда. — Искам да го чуя от нея. Пак пущунски. Отговорът дойде веднага.

— И тя казва същото.

— Някакви парични проблеми, нещо друго?

Мелика се усмихна широко, като чу въпроса. Шибека също.

— Та ние живеем тук! Но на Саид му провървя особено — добави Шибека от себе си. — Беше от онези, на които им вървеше най-много. Той беше много работлив човек.

Линда се усмихна и на двете, но се чувстваше изнервена. Разговорът беше приятен, но не водеше доникъде. Трябваше да изостри въпросите, за да постигне нещо.

— През следващите седмици посещавал ли я е някакъв мъж, който да разпитва за Саид? Както при теб?

— Казва, че не. Никой не е идвал.

Линда кимна.

Само дето не казва само „не“, помисли си Мехран и се взря в Мелика. Той мълчеше и слушаше разговора с все по-учестен пулс. Медика смени тона, когато въпросите станаха чувствителни. Стори му се, че й майка му усети промяната.

Медика лъжеше. Беше убеден в това. Някой е идвал при нея, и в това беше сигурен. Той се намеси в разговора.

— Ами Юсеф? Името познато ли ти е, Медика? — попита я на пущунски.

Медика се обърна към него. Изглеждаше уплашена.

Линда погледна към Мехран.

— Какво каза?

Мехран не й обърна никакво внимание и погледна майка си сурово.

— Мамо, не й превеждай. Това е между нас!

Сега пред него стоеше друга Медика, не онази, която познаваше. Жена, която изобщо не искаше да е тук. Тя почти му изсъска:

— Не знам кой е. Никога не съм чувала името.

Пак лъжеше, нямаше съмнение.

— Саид го познаваше, знам го. Кажи истината. Не заради тази тук — Мехран кимна по посока на Линда. — А заради нас.

Медика ядно поклати глава.

— Казах ти, не знам кой е.

Млъкнаха. Линда ги наблюдаваше смутено.

— Някой може ли да ми каже какво става?

Мехран видя, че Шибека отваря уста и я изпревари.

— Казва, че не иска да говори повече.

Линда разпери ръце:

— Но защо?

— Само това каза — отсече той и се изправи. — Така че приключихме.

Линда се вторачи в него.

— Едва започнахме.

Линда беше бясна. Мехран я разбираше. Тя усещаше, че нещо се е случило, но нямаше как да знае какво.

Истината щеше да излезе наяве. Не пред русата, с която майка му говореше. Нито пред мъжа в кухнята. Щеше да излезе пред него.

Юсеф.