Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (54)

54

Ваня повърна в тоалетната за персонала на затвора. Без каквото и да било предупреждение. Седна на тоалетната — не за да я използва, а за да остане сама за малко. Стоеше неподвижно върху сваления капак, когато стомахът й изведнъж се обърна. Съдържанието му се озова на пода пред краката й. Тя се вторачи в него, в устата й имаше вкус на стомашна киселина и Ваня инстинктивно се наведе напред, в случай че има още. Не можеше да се махне оттук, докато надзирателят не я пусне, а той първо трябваше да върне Валдемар в килията. Щеше да отнеме известно време, но тя не бързаше, а и точно в този момент не й дремеше, ако ще да оповръща целия под.

Нищо вече нямаше значение.

Споменът за срещата с Валдемар не й излизаше от главата. Не можеше да мисли за нищо друго. Съществуваше само той, в онази стая, където никога не й бе минавало през ума, че може да го види. Беше невъзможно и въпреки това тя го преживя. Валдемар не беше невинен. Ако преди се бе съмнявала, вече беше сигурна. Той се извиваше като змия около истината. Тя познаваше това поведение толкова добре. Често го срещаше в работата си.

„Кривнал малко“, така го нарече. Той, който никога не кривваше от правия път.

Горчивината в устата изглеждаше точно на място — подобаващ вкус за този ужасяващ ден. Искаше да изпразни целия си стомах. Да изхвърли всичко от себе си.

Но нямаше нищо повече, колкото и да се напъваше. Затова пъхна два пръста в гърлото си. Отново и отново, докато се почувства напълно празна. Обувките и крачолите й бяха изцапани, но не я беше грижа, чувстваше се освободена, сякаш е възвърнала контрола върху тялото си. Изпразни го от гадостите на днешния ден. Прекрасно усещане. Беше готова да понесе още. Да понесе всичко само за да може да го изхвърли отново.

Отдавна не се беше чувствала така. От цяла вечност. Но сега разбра какво й беше харесвало в това едно време.

Да загуби контрол и после да си го възвърне.

Да изпитва наслада и срам едновременно.

Тя се наведе и погледна пода.

Беше на седемнайсет, когато започна; учеше в „Еншилда юмнасиет“^[1] в Йостермалм. Беше умна и с бърза мисъл, обичаше да учи, затова се справяше добре в училище.

Проблемът беше друг.

Социалната страна.

Всички в училището се имаха за богати, красиви и перфектни. Съществуваха толкова много неписани правила, принципи, които тя не познаваше. Искаше да има приятели. Искаше да има гадже. Искаше да бъде част от бандата. Но не беше. Каквото и да направеше, всичко се объркваше. Колкото и да се стараеше, оставаше от онези, които не се вписват в картинката. Затова започна да похапва на път за вкъщи, за да се успокоява. Бонбони, сладкиши и чипс. Все повече и повече. Солта, захарта и мазнините станаха нейни приятели и тя се обръщаше към тях все по-често.

Но боклуците, с които се тъпчеше, я плашеха и тя се чувстваше още по-зле сред стройните идеални тела, които я обграждаха по цял ден. Затова от време на време повръщаше изяденото, за да не надебелее. Отначало си мислеше, че не е кой знае колко опасно. Не го правеше често, а и й се струваше перфектна комбинация. Поглъщаше вкусни неща, после се отърваваше от тях.

Но нещата бързо излязоха от контрол. Накрая вече не можеше да мисли за друго освен за храна и колко бързо ще я изхвърли. Само това беше от значение.

Един ден прочете статия в списание за хранителните разстройства. Ставаше дума за булимията. Обикновено погледът й минаваше през статиите от поредицата, но този път внезапно разпозна себе си. За страничните ефекти. За цикъла, който можеше да стане нередовен и да спре. За повредените зъби. Тя хукна в банята и уплашено заразглежда зъбите си в огледалото, за да провери дали са пострадали. Това бил един от първите признаци. Не напипа нищо ненормално с език, но пък, от друга страна, нямаше как да знае какво търси. Само че от три месеца не й беше идвало. Направи си няколко сандвича и прочете статията още веднъж с растящ ужас. Всичко се връзваше. После повърна и заплака.

Беше болна.

Не стигаше, че няма приятели.

Сега беше и болна, а много малко хора успяваха да се справят сами с тази болест.

Тя разкри сърцето си пред Валдемар. Отиде в кабинета му. До ден-днешен не знаеше откъде е намерила сили, тъй като срамът беше толкова голям, но сподели всичко с Валдемар. Той излезе от работа. Отидоха на разходка. Тя беше пред припадък, но той измъкна цялата история. Внимателно. Стъпка по стъпка. Когато положението беше наистина, наистина сериозно, той се показа като онзи баща, на когото винаги се бе надявала. Беше невероятен.

След две седмици се погрижи да я прехвърли в друго училище. Беше в края на пролетния срок, затова се наложи да започне в „Сьодра Латин“^[2] от есента. Той уреди всичко. Двуседмичен летен лагер за момичета с булимия, за да добие представа за лечението. Осигури й най-добрите терапевти, а когато тя не ги харесваше, ги сменяше.

Той я излекува.

С любовта си и с честността си.

Точно този образ не можеше да свърже с мъжа, когото видя току-що в бледозелената тясна стая. Когато беше на седемнайсет, разкри пред него болезнена тайна. Това изискваше смелост и доверие. Защо той не можеше да постъпи по същия начин на петдесет и пет? Тя се осмели да се изправи пред него и да му каже, а в решителния момент той предпочете да остане заключен в тоалетната.

Именно това я съсипваше.

Не беше измяна. Не беше унижение. Беше много по-лошо.

Беше я оставил съвсем сама.

От тук нататък трябваше да справя сама. Наистина сама. Усещането за сигурност, като си помислеше, че той винаги е при нея, когато има нужда, беше изчезнало завинаги.

Татко.

Нищо никога нямаше да бъде същото.

Никога.

Ваня се изправи. Обувките й леко се хлъзгаха. Искаше единствено да се махне оттук. Всичко беше отвратително. Помещението, миризмата, вкусът.

Замисли се дали да не се прибере вкъщи при Ана, но сега й се струваше непосилно. Майка й щеше да се нуждае от подкрепа и щеше да задава безброй въпроси. Подкрепа, която Ваня нямаше сили да даде, и въпроси, на които не можеше да отговори. Ана си имаше предостатъчно приятелки. Жени, които й бяха по-близки от Ваня. Нека тази вечер те да се грижат за нея, ако се налага.

Тя се изми, старателно си изплакна устата. Сега осъзна, че САЩ и обучението във ФБР са важни. По-важни от когато и да било. Това вече не беше просто едно обучение, просто някакъв шанс за нещо повече. Не, беше пътуване, което тя трябваше да предприеме. Сега, когато беше останала съвсем сама.

Щеше наистина да стане възрастен човек.

Щеше да замине в момента, в който получи отговор.

Още преди да е започнал самият курс. Просто щеше да замине. Да напусне „Риксмурд“. Да зареже всичко. Да разчита само на себе си.

Време беше.