Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (134)

134

Себастиан наля кафе в двете чаши. Урсула се настани удобно на дивана, като си сложи няколко възглавници зад гърба.

— Тази вечер ще остана, ако е удобно.

— Няма нужда да питаш, имаш си собствена стая.

— Трябва ли да спя в стаята за гости?

Себастиан остави внимателно френската преса на масата, сякаш някое рязко движение би накарало Урсула да осъзнае какво точно е казала и да се отметне.

— Не…

Урсула кимна доволно и си вдигна краката на дивана.

— Разкажи ми — каза тя с лека усмивка и очакване в гласа.

— Какво?

— Съня.

Себастиан въздъхна дълбоко и се отпусна на креслото срещу нея. Искрено се беше надявал да не се връщат повече на тази тема. Особено пък сега, когато вече си представяше какво ще става в спалнята му в недалечното бъдеще.

— Мамка му, не се отказваш.

— Мамка му, не се даваш. Ако не ми разкажеш, отивам в стаята за гости. Или се прибирам вкъщи.

Себастиан я погледна, погледна усмивчицата й, но знаеше, че говори сериозно.

— Трябва да се изповядам в замяна на секс?

— Именно.

— Смяташ ли, че планът ти ще сработи?

— Да.

Той въздъхна още един път. Тя го познаваше толкова добре. Но той нямаше намерение да се даде без бой. Себастиан Бергман не се плашеше от малко лъжи.

— И ще разбера веднага, ако ме лъжеш — отсече Урсула, сякаш прочела мислите му.

Наистина го познаваше добре. Твърде добре.

— Първо трябва да ида да пикая.

Урсула се наведе и погледна чашата си.

— Имаш ли мляко?

— В хладилника. Знаеш къде стои.

Тя се изправи весело и отиде в кухнята.

 

 

Елинор стоеше неподвижно на площадката и чакаше. Лампата угасна. Трябваха й няколко секунди, докато очите й привикнат с тъмнината, но след това забеляза светлината в апартамента през шпионката. Без никакво затруднение щеше да види Себастиан, когато погледне навън. Как само щеше да го изненада. Ако му остане време да се изненадва.

Тя позвъни на вратата и пъхна ръка в чантата.

 

 

Себастиан беше в тоалетната, когато се позвъни.

— Аз ще отворя — провикна се Урсула от кухнята.

Тя отиде до вратата и по навик долепи око до шпионката. Глупаво, разбира се, не търсеха нея, тя не познаваше приятелите на Себастиан. Ако трябваше да е честна, учудваше се, че той има такива.

В коридора беше съвсем тъмно. Защо човекът отвън не бе запалил лампата?

 

 

Елинор видя светлината в антрето да изчезва, когато окото се притисна до шпионката от вътрешната страна. Тя допря глока до леко огънатата леща и натисна спусъка.