Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (122)

122

Торкел, Били и Йенифер скочиха от колата и извадиха оръжията. За първи път, в случая на Йенифер. Тя насочи своето към земята, стисна го с две ръце. Между постройките, в далечния ъгъл на големия учебен плац, видяха полицаите от специалния отряд да оглеждат трупа на мъж, който, ако се съди по външния вид, не би могъл да бъде Чарлс Седерквист. От него нямаше и следа. Нито пък от момчето. Заеха се да претърсват района около най-близките сгради, но бързо им стана ясно, че трябва да повикат подкрепление. Хеликоптерът непрекъснато обикаляше в кръг над тях и осветяваше земята с огромните си прожектори.

— Да се разпръснем — каза Торкел на Били и Йенифер.

Те се разделиха, върнаха се при постройките и тръгнаха между тъмните излинели фасади вдясно и гората вляво. Йенифер виждаше Били малко по-напред, но после той сви вляво и изчезна от поглед. Тя продължи по тясната пътека. По-нататък мракът се сгъстяваше. Сгради. Стари складове за муниции, ако помнеше правилно картата. Фенерчето осветяваше земята на няколко метра пред нея, докато Йенифер се прокрадваше възможно най-тихо по каменистия път, наострила уши. Чуваше как спецполицаите си подвикват нещо, но гласовете им заглъхваха все повече, докато тя приближаваше старите складове. Изведнъж чу нещо друго. Откъм гората вдясно. Спря и светкавично се завъртя натам. Освети дърветата с фенерчето. Звукът се чу отново. Този път малко по-далеч. Определено някой се движеше. Йенифер тръгна към покрайнините на гората с фенера в ръка и там, на няколко метра от нея, до един ствол стоеше облечена в черно фигура.

— Стой! — извика Йенифер, с което предизвика точно обратния ефект.

Мъжът побягна. Той се дръпна от лъча светлина и Йенифер хукна след него, като осветяваше дърветата с фенера. Зърна го отново. Беше успял да увеличи разстоянието между тях. Тя се завтече напред, като се мъчеше да не изпуска бягащия мъж от светлината на фенера.

На десетина метра от нея той изскочи от пътеката и увеличи скоростта още повече. Йенифер тичаше с всички сили, като същевременно викаше подкрепление по радиостанцията, закрепена на рамото й. Когато отново освети беглеца, видя накъде се е насочил. Долу до склада за муниции беше паркиран автомобил. Светлината от фенера се отрази в стъклото на фаровете.

— Стой! — извика тя отново без големи надежди този път да я послуша.

Разбира се, мъжът изобщо не забави крачка. Йенифер усети как адреналинът й помага да поддържа скоростта. Точно за това беше копняла. Екшън. Светкавични решения. Гонитба и напрежение. Затова стана полицай — за да изпита точно тези неща.

Мъжът, когото взе за Чарлс Седерквист, беше само на десетина метра от колата, стоповете мигнаха и вратата се отключи с щракване, което се чу чак до Йенифер въпреки учестеното й дишане. Той беше бърз. Не успяваше да го настигне. Вече беше при колата и отваряше вратата. И после се случи нещо необяснимо. Той спря. Застана до отворената врата, все едно позираше за снимка. Йенифер забави крачка и вдигна пистолета.

— Вдигни си ръцете и се дръпни от колата — нареди тя и направи няколко предпазливи крачки към него.

Чарлс не помръдна. Тя не виждаше ръцете му зад отворената врата. Повтори заповедта си. Къде бяха другите? Чарлс продължаваше да стои неподвижно.

— Вдигни си ръцете и се дръпни от колата — извика Йенифер за втори път.

Защо не се предаваше? Ситуацията беше точно като във фантазиите й. Гонитбата беше приключила. Тя стоеше с вдигнат пистолет. Той трябваше да се чувства надвит, победен, свършен. Това беше моментът Чарлс да се предаде. Очите й зашариха. Имаше възможност да го улучи в крака под вратата или в лявото рамо над нея. Може би. Но предпочиташе да не стреля. Най-добре да го накара да се предаде.

Само че той нямаше такова намерение, осъзна тя в мига, когато той вдигна едната си ръка, облегна я на вратата на автомобила и стреля два пъти. Йенифер се хвърли настрани. Седерквист скочи в колата и отпраши с мръсна газ. Йенифер трябваше да се претърколи отново, за да не я прегази.

Тя видя как червените стопове изчезват. После зърна Били, за миг осветен от фаровете; той също се хвърли настрани и после хукна с ругатни след отдалечаващата се кола.

Били се втурна към техния автомобил възможно най-бързо и скочи зад волана. Запали двигателя, даде на задна и продължи гонитбата, като същевременно крещеше заповеди на спецчастите по радиостанцията. Натисна газта до дупка. Далеч напред по тесния лъкатушещ път от време на време виждаше червените светлини на Чарлс. Увеличи скоростта още повече. Може и да не беше най-добър във всичко, но шофирането — то му идеше отръки. Той летеше в мрака. Всичките му сетива бяха изострени максимално. Фаровете осветяваха дървета, храсти, табели, които бързо профучаваха в тъмнината зад него. Настигаше Чарлс. Успехът го настърви още повече. Виждаше, че и прожекторът на хеликоптера следи колата на Чарлс. Натисна газта дори по-здраво. Искаше гонитбата да свърши още на този тесен пуст път, преди да излязат на оживените шосета.

Приближаваше все повече.

Скоро го настигна. Невъзможно беше да кара до него, пътят беше твърде тесен. Били се приближи на няколко метра зад него, леко притеснен да не би Седерквист да набие рязко спирачки. В такъв случай Били би се размазал. Но Чарлс не показваше признаци за забавяне.

Изведнъж Били видя, че фаровете на предната кола осветяват предупредителна табела за остър ляв завой. Били усети своя шанс. Доближи се още малко и когато Чарлс натисна спирачките, за да вземе завоя, Били смени скоростта, завъртя волана и даде газ. Улучи летящата кола на височината на задната гума. Колата поддаде и Били видя как Чарлс се мъчи да забави скоростта. Напразно. Били също удари спирачки и другата кола изскочи от пътя и се преобърна в полето под него. Той бързо разкопча колана и слезе.