Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (113)

113

Мехран никога не беше ходил толкова на юг. Веднъж двамата с Леван бяха ходили във Флемингсберг при приятел. Сега обаче влакът отмина и това селище и продължи нататък към Тулинге. Той щеше да слезе на предпоследната гара, наречена Сьодертеле хамн.

Юсеф щеше да го чака там.

Мехран трябваше да му звънне някъде след Йостертеле. Трудно му беше да стои мирно и непрекъснато отиваше до синьо-бялата схема с всички спирки на влака, за да се поуспокои. Оставаха седем гари. Оставаха шест гари. Отиваше дотам след всяко спиране. Все едно броят на гарите изведнъж можеше да се промени, докато си седеше на седалката. Металът в джоба му беше топъл, макар че би трябвало да бъде студен. Сдоби се с него чрез Леван. Преправен стартов пистолет, който изглеждаше доста смешно с тънката си цев и меден цвят, но познатият на Леван го беше уверил, че върши работа. Каза, че трябвало само да се прицелиш и да стреляш. Шест изстрела. Мехран се беше надявал на нещо по-добро, но Леван, който все разправяше какви типове познава, не можа да намери нищо друго. Не и в толкова кратки срокове, обясни той. Мехран нямаше представа как се преправя такъв пистолет и трябваше да се радва и на толкова.

Донесоха му го в центъра. Леван гарантира за него и дойде до „Серелс торг“ веднага след като Мехран му се обади. Момчето искало 1500 крони. Мехран го размени за новия мобилен телефон, който майка му купи и после му даде. Леван му зае 200 крони за патроните. Мехран се подразни, че трябва да ги плаща отделно. Но Леван и момчето обясниха, че така стоят нещата. Пистолетите били като автомобилите, патроните — като горивото, казаха. Съвсем различни неща. Мехран беше наясно, че го мамят, но нямаше избор. Не можеше да отиде невъоръжен при мъжа, който вероятно стоеше зад изчезването на баща му. Изключено. Ако някой бъде хванат неподготвен, това щеше да бъде Юсеф, не той.

Докосна пистолета в джоба си. Струваше му се топъл, но далеч не вдъхващ сигурност, както се беше надявал. Озърна се из вагона. Имаше чувството, че всички го наблюдават. Вероятно защото обикаляше напред-назад след всяка гара, но въпреки това не можеше да се отърси от усещането, че всички пътници виждат, че е въоръжен. Че не му е там мястото. Че е на път да допусне сериозна грешка.

Изведнъж мобилният му телефон иззвъня. Той подскочи от изненада и разтревожено го затърси. Не искаше да вдига, но можеше да е Юсеф. Не можа да намери телефона и се сети, че е в същия джоб като пистолета. Ама че идиотско. Ами ако извадеше пистолета заедно с телефона? Сигурно щеше да изпадне от джоба му, да се озове на пода пред очите на всички, които и така вече знаеха твърде много. Той заопипва трескаво из препълнения джоб. Пистолетът, който беше толкова малък, изведнъж му се стори огромен и непрекъснато му пречеше. Накрая разбра, че телефонът не е там, до топлия метал. Звънът изобщо не се чуваше оттам. Накрая го намери в джоба на якето. Където винаги го държеше. Естествено. Извади го в същия момент, в който престана да звъни.

Задиша дълбоко, за да се успокои. Опита се да си възвърне самообладанието, преди да погледне на дисплея кой се е обаждал. Не беше Юсеф, а майка му.

Точно сега не му се говореше с нея. Не, в никакъв случай. Дори не искаше да мисли за нея. Това само щеше да разклати решимостта му още повече. Само че тя искаше да говори с него. Звънна отново. Нямаше да се откаже, докато той не вдигне. Познаваше я.

Звучеше щастлива и развълнувана. Колко странно. Как можеше да бъде щастлива?

— Мехран? Къде си?

— Ами… в града.

— Слушай. Идваха от полицията. Вярват ми.

Мехран не разбираше. Какво говореше тя?

— Какво? Полицията ли?

— Да, дойдоха тук. Трябва да се прибереш.

Значи правилно беше чул. Само че не можеше да разбере как е възможно.

— Не мога, мамо.

— Трябва, Мехран. Не разбираш ли? Дойдоха трима полицаи. Този път го приеха сериозно.

— Мамо, не мога. Открих Юсеф. Отивам да се срещна с него. Той я чу как си поема дъх. Звучеше все едно са я ударили в лицето.

— Какво?! Какво говориш?!

— Открих го. Ще науча истината, мамо. Трябва да отида.

— Прибирай се, Мехран — замоли го тя. — Прибери се.

— После. След като чуя всичко. След като науча какво е станало. Обещавам.

— Мехран! — Тя изпищя и той отдалечи слушалката от ухото си. Чу как го умолява, но затвори. Не постъпваше правилно, знаеше го. Човек трябва да слуша майка си. Но той нямаше избор. Независимо какво знае и не знае полицията.

Шибека ги беше чакала девет години да се вслушат в думите й.

Той беше чакал Юсеф девет години.

Днес желанията и на двама им щяха да се сбъднат.